О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 759
София, 13.11. 2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1404/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община, подадена от процесуалния представител юрк. М., против въззивно решение № 7400/27.11.2018 г. по гр.д. № 3050/2018 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД касаторът е осъден да заплати на Т. И. Х., [населено място], 7 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди.
В срока за отговор на касационната жалба такъв не е постъпил.
Касационната жалба е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 7400/27.11.2018 г. по гр.д. № 3050/2018 г. на Софийския градски съд.
Обжалваното въззивно решение е постановено по предявен от Т. И. Х. против Столична община осъдителен иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, и настъпили вследствие на получена травма на лявата ръка на 25.10.2014 г. при пресичане на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място]. С първоинстанционното решение искът е уважен за сумата 7 000 лв. и е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 000 лв. Подадена е въззивна жалба от ответника против решението в частта, с която се уважава искът. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния на основание чл. 272 ГПК, но въпреки това е извършил собствена, обоснована преценка на събраните доказателства и възприетата въз основа на тях фактическа обстановка, както и изложените във въззивната жалба оплаквания. Приел е, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно и го е потвърдил.
Според въззивния съд е установено, че ищцата, при пресичане на пътното кръстовище на [улица]и [улица]в [населено място] на 25.10.2014 г., е стъпила в покрита от падналия сняг дупка на пътното платно и е паднала, в резултат на което е настъпила процесната травма. Констатациите са направени въз основа на показанията на св. М. Н..
За да приеме, че предявеният иск е основателен до уважения размер, въззивният съд е направил анализ на фактическия състав на отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД, като приел, че за да бъде реализирана тя, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителният факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа. В тази връзка се е позовавал и на трайната съдебна практика. Приел е, че на Столична община като юридическо лице е възложено да осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 от ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В процесния случай е налице противоправно бездействие на служители на Столична община, което е довело до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП, поради което са налице предпоставките по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. Този извод е обосновал с мотивите, че ЗП предвижда общо задължение на ответника да поддържа общинските пътища, без значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасно движение по тях.
По отношение на обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на паричното обезщетение по справедливост – чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е счел, че такива при телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване на здравословното състояние, причинените морални страдания, осакатявания и др. Тях е съобразил въззивният съд и в конкретния случай, като е изложил мотиви в тази връзка.
При тези съображения Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение – чл. 281, т. 3 ГПК. В приложеното от Столична община изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поставени са въпросите „Следва ли да бъде ангажирана отговорността по чл. 49 от ЗЗД, след като във въззивното решение не е посочено кое е третото лице, на което е възложена работата, както и във връзка с какво правно отношение е възложена тази работа?“; „Дали при изчисляване размера на обезщетението следва да се има предвид като утежняващ възстановяването фактор напредналата възраст на пострадалото физическо лице?“; „В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди? Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението?“ ; „Следва ли общината да носи отговорност за вреди, причинени при подхлъзване на пешеходец, движил се по непочистено от сняг улично платно, вместо по непочистен прилежащ тротоар?“, който е конкретизирал допълнително.
Касаторът не е обосновал кое от основанията за допускане на касационно обжалване е налице по първия и по третия въпрос. Не е посочена конкретна практика на ВКС, в противоречие с която да влиза обжалваното решение. Не е обосновавал и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По втория въпрос касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По последния въпрос се позовава на основанието за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но сочи решения на съдилища от страната, в противоречие с които твърди, че е постановено въззивното решение, но не и актове на ВКС.
По поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване.
Видно от формулировката на първия въпрос, той представлява оплакване за неправилност на решението, по-конкретно за необоснованост на изводите на съда, отнасящи се до наличието на всички предпоставки за реализирането на отговорността по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Следователно той не съставлява общо основание за допускане на касация, с оглед приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е обосновал наличието на някое от конкретните основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 – 3 ГПК. Не е посочен акт от изброените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в противоречие с който да влиза решението на въззивния съд. Не се излагат и съображения защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Следователно касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска.
Следващите въпроси касаят критериите за определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. По втория въпрос касаторът твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Той обаче не представлява обща предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на т. 1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като касае конкретните и приети за установени по делото факти, които въззивният съд е приел за относими към общите критерии, утвърдени от практиката на ВКС, за определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост. Не е налице и допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване, защото практиката на ВКС относно критериите за определяне на размера на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД от съда по справедливост е константна и непротиворечива и не се нуждае от осъвременяване или промяна в тълкуването (т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
По третия въпрос настоящият състав на ВКС намира, че не кореспондира с конкретно правно разрешение на съда, а повдига питане, което може да получи отговор само разгледано като оплакване по същество на спора – относно обосноваността на въззивното решение. В производството по чл. 288 ГПК обаче съдът се произнася само по наличието на основания за допускане на касационно обжалване, а не по правилността на решението. Следователно и този въпрос не може да представлява обща предпоставка за допускане по смисъла на посоченото по-горе тълкувателно решение. Освен това касаторът не е обосновал и коя от допълнителните предпоставки счита, че е налице, за да се допусне касационно обжалване по така поставения въпрос.
Последният въпрос касае извод на съда, направен въз основа на конкретната и приета за установена по делото фактическа обстановка, с оглед на което по същество представлява касационно оплакване за неправилност на решението. Следователно и той не може да послужи като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като е от значение за обосноваността на конкретното съдебно решение и обсъждане на фактическата обстановка, приета от въззивния съд. Освен това посочената от касатора съдебна практика, в противоречие с която се твърди, че е разрешен този въпрос, представлява решения на различни съдилища, с оглед на което не е изпълнена и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Липсва основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не са изложени и никакви конкретни доводи от страна на касатора във връзка с претендираното основание.
Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7400/27.11.2018 год. по гр.д. № 3050/2018 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.