О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
София, 12 януари 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети декември, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Ерик Василев гр.д. № 5870 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. З. Ж., чрез адвокат М.Н. срещу въззивно решение № 88 от 05.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 179/2015 г. на Апелативен съд – Варна, с което се потвърждава решение № 1393/16.10.2014 г., поправено с решение № 64/15.01.2015 г. по гр.д. № 442/2011 г. на Окръжен съд – Варна, с които е уважено мотивирано искане на К. на основание чл.28 ЗОПДИППД /отм./ по отношение на постановеното отнемане на единствения жилищен имот на В. З. Ж., представляващ дворно място в [населено място], ул.К.В., № 18, с площ от 233 кв.м., УПИ VІ-3 в кв.553 по плана на 14 подрайон на [населено място], ведно с изградените в него: две едноетажни масивни сгради и гараж.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 от ГПК, поради което е редовна. В жалбата се поддържа, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящ изхода на делото въпрос – дали съдът в съдебната фаза следва да се произнесе по въпроса–подлежи ли на отнемане /конфискация/ единственото семейно жилище на ответника, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
От ответника по жалбата – К.о.н.п.и. /К./, чрез нейния процесуален представител, е подаден писмен отговор, в който се оспорват доводите с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставеният от касатора правен въпрос е решен в съответствие със задължителната съдебна практика, а по същество счита, че касационната жалба е неоснователна и претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения: В обжалваното решение се приема, че са налице предпоставките за отнемане на имущество в полза на държавата на основание чл.28 от ЗОПДИППД /отм./, тъй като има влязла в сила присъда за престъпление в обхвата на чл.3 от същия закон, придобитото имущество е на значителна стойност и не са установени законни източници на средства за придобиването на това имущество, поради което може да се направи обосновано предположение, че е придобито от престъпна дейност. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че при наличието на всички изискуеми по специалния Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност и след като се доказва връзка /пряка или косвена/ между престъпната дейност и придобиването на имуществото, мотивираното искане на К.о.н.п.и. е основателно, поради което е потвърдил решението на първата инстанция.
Поставеният в изложението към касационната жалба въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена, а в обжалваното решение този въпрос е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана с решение № 607/29.10.2010 г. по гр.д. №1116/2009 г. на ВКС, ІV г.о., според което няма пречка по реда на чл.28 ЗОПДИППД да се отнеме имот, който е единствено жилище на извършителя и на неговото семейство, като общата забрана по чл. 339, б. „ж” ГПК-отм. /чл.444, т.7 ГПК/, в случая не важи. Този извод се налага от специалния характер на ЗОПДИППД, вида обществени отношения, които урежда, както и от неговата цел – да предотврати и ограничи възможностите за извличане на облаги от престъпна дейност, каквато облага може да е и придобиването на единствения жилищен имот, а също така и да предотврати разпореждането с имуществото, придобито от престъпна дейност. В съответствие с тази съдебна практика, въззивният съд е приел, че по отношение на проверяваното лице има влязла в сила присъда за престъпление в обхвата на чл.3 от същия закон, придобитото имущество през проверявания период е на значителна стойност и не са установени законни източници на средства за придобиването на това имущество, поради което може да се направи обосновано предположение, че е придобито от престъпна дейност, с оглед на което подлежи на отнемане в полза на държавата. Следователно, поставеният въпрос за несеквестируемостта на проверяваното имущество от К. е неотносим в производството, образувано по реда на ЗОПДИППД /отм./, с оглед на целта, която се преследва от този закон. Според разпоредбата на чл.444, т.7 ГПК, не се допуска насочване на изпълнение върху единствено жилище на длъжника и неговото семейство, тъй като несеквестируемостта на жилището като институт на принудително съдебно изпълнение е противопоставима единствено на взискател с парично вземане. Това обаче не е така в хипотезите по чл.3, ал.1, вр. чл.4 ЗОПДИППД, тъй като основанието на държавата е в специалния закон, чиято цел е да се отнеме имуществото, придобито от престъпна дейност. В този смисъл са решение № 87/29.01.2010 по гр.д. № 369/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по чл.290 ГПК и определение № 388/28.05.2012 г. по ч.гр.д. № 290/2012 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Предвид гореизложеното не е налице основание да се допусне касационно обжалване по поставения от касатора въпрос, тъй като не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението към касационната жалба липсват доводи за необходимост да се изменени съществуващата или създаване на нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми. Когато се твърди, че липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответната страна по касационната жалба е поискала разноските за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени на основание чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 88 от 05.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 179/2015 г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА В. З. Ж., ЕГН [ЕГН] да заплати на К.о.н.п.и. разноските за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 500 (петстотин) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.