О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 547
София, 16 юни 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Ерик Василев гр.д. № 2227 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. Б., чрез адвокат П. У. от АК-В. срещу решение № 26 от 26.02.2016 г. по в. гр.д. № 21/2016 г. на Апелативен съд В., с което частично се отменя решение № 1833/05.11.2015 г. по гр.д. № 1897/2015 г. на Окръжен съд Варна и е отхвърлен предявения иск на А. Б. Б. срещу Прокуратурата на Република България на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за сумата над 3000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигането на обвинение за престъпление от общ характер, по което съдът е постановил оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 11.03.2014 г. до окончателното изплащане.
Касационната жалба е подадена срещу решението на въззивния съд в отвърлителната му част с твърдения, че е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по материалноправните въпроси: 1. Следва ли да се изтъкнат конкретно обстоятелствата, които обосновават размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдени на основание чл.2 ЗОДОВ по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ; 2. Дали при определяне на размера на дължимото обезщетение в спора по иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ въззивният съд следва да обсъди тежестта на повдигнатите обвинения; 3. Дали при определяне на размера на дължимото обезщетение в спора по иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ въззивният съд следва да обсъди интензитета на действията по разследването с участието на подсъдимия и ефекта на всички тези действия върху ищеца и близките му; 4. Попада ли все още продължителността на повдигнатото обвинение сред критериите, които обосновават размера на обезщетението по чл.2 ЗОДОВ, с оглед новата разпоредба на чл.2 „б” от ЗОДОВ, която въвежда отделно основание за присъждане на обезщетение при нарушаване правото на разглеждане на делата в разумен срок, както и процесуалноправните въпроси – трябва ли при постановяване на съдебния акт съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните и може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Според касатора тези правни въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 401/21.12.2011 г. по гр.д. № 483/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 153/10.05.2012 г. по гр.д. № 489/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по отношение на последния материалноправен въпрос се подържа, че формираната преди приемане на разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ съдебна практика е изгубила своето значение, тъй като с нея е въведено отделно, самостоятелно основание за репариране на вредите, във връзка с правото на разглеждане на делата в разумен срок.
От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба на А. Б. Б., чрез адвокат П. У. от АК-В. е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва въззивното решение страна по делото, поради което е редовна и процесуално допустима.
При проверката на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, настоящият състав на ВКС намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по досъдебно производство № 140/2007 г. на А. Б. Б. е било повдигнато обвинение на 21.02.2011 г. за извършено от него престъпление, във връзка с което е била определена мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 5000 лева, заменена с „подписка” на 08.03.2011 г. от Окръжен съд Варна. Образуваното в съда НОХД № 1010/2011 г. е било прекратено поради съществени процесуални нарушения и върнато на прокуратурата, която на 01.03.2012 г. е повдигнала ново обвинение за извършено от А. Б. Б. престъпление по чл.257, ал.1, вр.чл.255, ал.1, пр.2, вр.чл.26, ал.1 НК (отм.) и е било образувано НОХД № 415/2012 г., което е приключило с оправдателна присъда, в сила от 11.03.2014 г.
С оглед на конкретните обстоятелства по делото за продължилото в разумни срокове наказателно преследване за престъпление срещу данъчната система, както и постановената мярка за неотклонение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Повдигането на незаконно обвинение според съда се е отразило неблагоприятно на ищеца, който ограничил социалните контакти и се затворил в себе си, вследствие на опасения за разгласяване на случая и дискредитирането му сред бизнес – партньорите, което увеличило проявите на раздразнителност и нервност в неговите действия. Съдът е приел също, че не се доказват твърденията за влошаване на здравословното състояние на ищеца, прекъсването на търговските връзки или разстройване на семейните отношения в пряка причинна връзка от повдигането на незаконното обвинение, с оглед на което справедливото обезщетение на неимуществените вреди е в размер на 3000 лева.
При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените в изложението материалноправни и процесуалноправни въпроси, независимо че обуславят изхода на делото, не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е установил всички релевантни за изхода на делото фактически обстоятелства и въз основа на тях е формирал извод за наличие на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконното обвинение и настъпилите неимуществени вреди, в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд е обсъдил всички доказателства, които са от значение за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца, като е възприел частично изводите на първоинстанционния съд за степента на въздействие на разследването върху неговия живот в личен и професионален план, вида и характера на деянията, за които му е повдигнато обвинение. Въз основа на така установените факти е направен извод, че субективните изживявания от повдигането на незаконно обвинение не се отличават с голям интензитет, както е приел първоинстанционният съд. Изводите на въззивния съд са съобразени с обвързващата практика на ВКС, а доводите за тяхната необоснованост не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. С разясненията на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т.3 и т.11 се посочва, че държавата чрез своите правозащитни органи се освобождава от отговорност ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат, но преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В обжалваното решение е констатирано, че независимо от липсата на доказано престъпно деяние, поведението на ищеца представлява нарушение на данъчните закони, което е от значение за определяне на неимуществените вреди от поддържаното обвинение срещу пострадалия, чието поведение е в причинна връзка с вредоносния резултат. Тези изводи също са в съответствие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата, т.е. правните изводи на съда следва да се основават на конкретно установени обстоятелства и самостоятелна преценка за тежестта на повдигнатото обвинение и степента на накърняване на правната сфера на лицето, срещу което е било повдигнато и поддържано незаконно обвинение.
Продължителността на наказателното производство, вида, тежестта и характера на обвинението, както и степента на въздействие на наказателната репресия върху ищеца и отражението върху социалните му контакти и отношенията му с неговите близки и роднини са от значение за определянето на конкретния размер на обезщетението, включително дали делото е било разгледано и решено в разумен срок, както е прието в обжалваното въззивно решение. При липсата на доказателства в подкрепа на твърденията за причинени неимуществени вреди – уронване на авторитета пред търговските партньори, прекъсването на търговските връзки, както и неизплатените данъчни задължения от дружеството, съдът е приел, че не се доказва на ищеца да са причинени вредите, изразяващи се в гняв, срам, неудобство и страх за финансовото състояние в бъдеще, в пряка причинна връзка с повдигнатото обвинение, което е в съответствие с практиката на ВКС – решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008г., I г.о. и решение № 27/02.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4265/2014 г., IV г.о., според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства, след съвкупната им преценка, като мотивите на съда следва да обхващат всички възражения на страните. В случая, съдът подробно е обсъдил представените писмени доказателства и приетите свидетелски показания и въз основа на съвкупната им преценка е достигнал до решаващите изводи за липса на причинно-следствена връзка с част от вредите, посочени в исковата молба. В този смисъл, въззивният съд е определил конкретния размер на дължимото обезщетение в съответствие с практиката на ВКС – решение № 365/18.11.2015 г. по гр.д. № 5376/2014 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по чл.290 ГПК, в което се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд не може да се обоснове противоречие на поставените въпроси със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не са налице и основания да бъде изоставена съдебната практика в решение № 153/10.05.2012 г. по гр.д. № 489/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 401/21.12.2011 г. по гр.д. № 483/2011 г. на ВКС, IV г.о. по правния въпрос, за значението на продължителността на разследването по повдигнатото обвинение при обосноваване размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2 ЗОДОВ, тъй като правото на обезщетение, когато делото не е разгледано и решено в разумен срок, установено с разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ, не изключва правото на иск за вредите, причинени от дейността на правозащитните органи. В случая, не е налице неясна правна норма, нито неправилна съдебна практика, която да бъде изоставена поради промяна в законодателството или в обществените отношения, налагащи създаване на нова съдебна практика, поради което липсва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 26 от 26.02.2016 г. по в. гр.д. № 21/2016 г. на Апелативен съд В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.