1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1118
София, 14 октомври 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 3981 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез главния изпълнителния директор Д. Д. срещу решение № 190 от 30.04.2015 г. по в.гр.д. № 146/2015 г. на Окръжен съд – Хасково, с което частично се отменя решение № 17/19.01.2015 г. по гр.д. № 918/2014 г. на РС-Димитровград в частта, в която е отхвърлен предявеният иск от Т. В. Д. за обезщетение по чл.222, ал.3 КТ и вместо това [фирма] е осъден да заплати 5219,34 лева, ведно със законната лихва от 01.08.2013 г. до окончателното й изплащане.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е редовна.
В жалбата се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В представеното изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: 1. Кои са критериите, определящи допълнителните трудови възнаграждения като такива с постоянен характер по смисъла на чл.17, ал.1, т.3 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ и следва ли да се тълкува разширително разпоредбата на чл.15, ал.2 от наредбата; 2. В брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл.228, ал.1 от КТ, съгласно чл.17, ал.1, т.3 от НСОРЗ, следва ли да се включват такива плащания, които не се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не са в зависимост единствено от отработеното време, а се извършват инцидентно, само и единствено в зависимост от реално извършеното и отчетено изпълнение на определени трудови функции само при активна производствена дейност; 3. Представлява ли заплащането на трудова норма по комплексни разценки по заповед на работодателя допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл.17, ал.1, т.3 и чл.15, ал.2 от НСОРЗ и следва ли да се включва като такова в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл.228, ал.1 във връзка с чл.222, ал.3 КТ.
Ответникът по жалбата Т. В. Д. не е подала писмен отговор.
Въззивният съд е приел, че ищцата по делото е придобила право на обезщетение от работодателя в размер на шест брутни работни заплати в хипотезата на чл.222, ал.3 КТ, което следва да бъде определено въз основа на брутното трудово възнаграждение получено от нея за пълния отработен месец предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетение. Окръжният съд не е възприел изводите на първоинстанционния съд, че размерът на обезщетението следва да се определи по реда на чл.19, ал.1 от НСОРЗ, тъй като работникът няма отработени най-малко 10 дни, за да се определи среднодневното трудово възнаграждение по чл.18 от Наредбата, а позоваването на тази разпоредба е нарушение, доколкото същата има значение за определяне на възнаграждение за времето на платения годишен отпуск на работника. В обжалваното решение е прието, че разпоредбата на чл.19, ал.1 от НСОРЗ не може да се тълкува като препращаща към чл.18, по отношение начина на изчисляване на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ, тъй като това е в противоречие с посочения начин на изчисляване в чл.228, ал.1 КТ. Съобразявайки заключението на вещо лице, въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 КТ следва да се определи въз основа на брутното трудово възнаграждение, получено от работника за последния пълен отработен месец предхождащ уволнението, който е месец декември 2012 г, като ответната страна е осъдена да заплати сумата от 5219,34 лева, представляваща разлика между дължимото и изплатено от работодателя обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените правни въпроси разрешени от въззивния съд в съответствие с установената и непротиворечива практика на ВКС, включително и задължителна такава – например решение № 490/28.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 342/2009 г., ІV г.о., според което брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец следва да се разбира месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Ако работникът или служителят не е работил през целия календарен месец, а само в определени дни от него, полученото възнаграждение не може да се определи като месечно. В решение № 847/14.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1558/2009 г., ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК се приема, че в брутното трудово възнаграждение като основа на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ се включват основно трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работа в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Според чл.17, ал.1 от НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл.228 от Кодекса на труда (обхващащи и обезщетенията по чл.222, ал.3 КТ) се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, увеличен нощен труд по посочените критерии, а и защото отчитането им зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време – подневно или сумирано, не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер (в същия смисъл са решение № 432/03.12.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1129/2011 г., IV г.о.; решение № 727/06.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 432/2010 г., III г.о. и решение № 540/07.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 895/2009 г., IV г.о.).
Предвид гореизложеното и с оглед на установената трайна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд по поставените въпроси, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд. От съображенията в изложението към касационната жалба не може да се направи извод за необходимост от изменение на съществуващата или създаване на нова съдебна практика по въпросите за критериите, определящи допълнителните трудови възнаграждения като такива с постоянен характер и кои трудови възнаграждения се включват в брутно трудово възнаграждение при определяне на обезщетенията по чл.228, ал.1 КТ. Когато в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са посочени съображения за изменение на съществуващата съдебна практика, а се твърди, че липсва съдебна практика по определен правен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. Липсват доводи в този смисъл поради което не е налице допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с оглед на което обжалваното решение на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 190 от 30.04.2015 г. по в.гр.д. № 146/2015 г. на Окръжен съд – Хасково.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.