6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
София, 05 април 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Ерик Василев гр.д. № 1030 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. Л. Т., чрез адвокат Д. Ч. от САК и на ответника [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу въззивно решение № 7033 от 19.10.2015 г., постановено по в. гр.д. № 19216/2014 г. на Софийски градски съд, с което се отменя частично решение от 04.08.2014 г., постановено по гр.д. № 46308/2013 г. на Софийски районен съд, с което частично са уважени предявените искове на основание чл.200, ал.1 КТ за сумата от 15 235,20 лева – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука от 15.05.2013 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателно изплащане, както и сумата от 754,99 лева лихви за забава върху главницата за периода от 15.05.2013 г. до 08.11.2013 г., като са отхвърлени исковете до пълните предявени размери за сумата от 50 000 лева – главница и 2477,85 лева – лихви за забава.
Касационната жалба против решението на Софийски градски съд в частта, в която са отхвърлени предявените искове за неимуществени вреди и лихвите за забава е постъпила от ищеца П. Л. Т., чрез адвокат Д. Ч. от САК, в която се твърди, че обжалваното решение в тази част е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, по обуславящи изхода на делото въпроси – за приложението на чл.52 ЗЗД относно понятието справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за обосноваността на съдебното решение, при формиране на вътрешното убеждение на съда, които според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Противоречието се твърди, че е със задължителната практика обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 2/02.07.2004 г. по тълк.д. № 2/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на решение № 213 от 18.04.2000 г. по гр.д. № 1265/1999г. на ВКС; решение № 24 от 15.01.1970 г. по н.д. № 1322/1969 г., ІІІ н.о. на ВС; решение № 67 от 16.03.2012 г. на ВКС, ІІІ г.о.
Касационна жалба против решението на въззивния съд в осъдителните му части е постъпила и от ответника [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез адвокат В. С. от САК, в която се твърди, че въззивното решение е неправилно в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпросите: Какви са критериите при определянето на справедливо обезщетение за неимуществените вреди при непозволено увреждане по чл.52 ЗЗД, както и кога е налице проявена от пострадалия груба небрежност по чл.201, ал.2 КТ. Касаторът твърди, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и се решава противоречиво от съдилищата в приложените решения на различни съдебни инстанции.
За да уважи частично претенциите за обезщетение, въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция, че са налице предпоставките по чл.200, ал.1 КТ, поради което работодателят отговаря за неимуществените вреди от настъпилата злополука на 15.05.2013 г., призната за трудова с разпореждане № 16054 от 11.10.2013 г. на С. – НОИ, тъй като е във връзка с извършвана работа по трудово правоотношение. Съдът е приел за неоснователно възражението на работодателя, че увреждането на ищеца не е резултат от трудова злополука, доколкото това обстоятелство е удостоверено с влязъл в сила административен акт. Съдът е приел също, че не е налице груба небрежност от пострадалия, тъй като падането на ищеца при слизане от стелажа по начина, по който се е качил на него – с помощта на стълба, разположена до същия стелаж, не може да се приеме като неполагане на дължимата грижа от работника.
При така установените фактически обстоятелства от значение за изхода на делото, съобразявайки изводите на вещото лице за степента на увреждане на пострадалия и продължителността на временната нетрудоспособност, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение на ищеца е в размер на 20 000 лева, което следва да се редуцира с получените извънсъдебно суми в размер на 2000 лева от работодателя и 2764,80 лева – застрахователно обезщетение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по поставените материалноправни въпроси поради следните съображения: Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране имуществената отговорност на работодателя по чл.200, ал.1 КТ тъй като увреждането на работника е признато за трудова злополука с разпореждане на С., което е в съответствие с решение № 339/10.10.2011 г. по гр.д. № 859/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което се приема, че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран, в който смисъл са и изводите на въззивната инстанция – възражението срещу удостовереното признаване на инцидента за трудова злополука е неоснователно, тъй като е недопустим косвения съдебен контрол върху административния акт.
Въззивният съд е взел отношение по всички обстоятелства от значение за изхода на делото – установил е наличието на трудово правоотношение между страните, настъпването на инцидент, признат за трудова злополука с влязъл в сила индивидуален административен акт, в който не се установява пострадалият да е проявил груба небрежност и въз основа на тези факти е формирал собствени правни изводи за конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., според което критерият справедливост по чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, т.е. прилагането на принципа за справедливост е предоставена на субективната преценка на съдебния състав, който разрешава конкретния правен спор по делото. С дадените разяснения в раздел ІІ от ППВС № 4/1968 г., във връзка с прилагане нормата на чл.52 ЗЗД се посочва, че понятието „справедливост” не е абстрактно и при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да извърши преценка на всички обективно съществуващи в конкретния случай обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението. В случая, съдът е приел, че размерът на обезщетението се обуславя от приобщените по делото доказателства за релевантните по случая факти, от които се установява сравнително висок интензитет на болките и страданията, в това число и причинените неудобства от счупената степна кост, която е нарушила нормалните функции на долния десен крайник за общо 12 месеца. Тези доказателства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. В тази връзка, поставеният в изложението въпрос за обосноваността на съдебното решение при формиране на вътрешното убеждение на съда, по своята същност представлява касационен довод по съществото на правния спор, който може да бъде преценяван от настоящата инстанция след допускане на касационното обжалване, но не и при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Съдът е уважил претенцията за обезщетение, но е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата над 20 000 лева и след редуциране на размера с вече получените суми от работника е присъдена разликата от 15 235,20 лева и лихви до предявяване на иска в размер на 754,99 лева. Решението на въззивния съд е в съответствие с трайната практика по тълкуването и прилагането на закона, намерила израз в ППВС № 4/68 г. и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По отношение на поставения материалноправен въпрос, кога е налице проявена от пострадалия груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, съдебната практика също е уеднаквена с решение № 510 по гр.д. № 1923 от 2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което се приема, че „груба небрежност” следва да се оцени като поведение, при което пострадалият не полага дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Следователно, когато е настъпил инцидент, който е признат за трудова злополука в резултат на нарушаване на правилата за безопасност на труда, непрофесионално поведение или лекомислие от страна на пострадалия, липсата на обикновено дължимата грижа да се предотврати злополуката следва да се преценява като допусната груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. Съдът не дължи служебно произнасяне за допусната груба небрежност от работника или служителя, според решение № 432/29.06.2010 г. по гр.д. № 392/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, но при заявено искане за намаляване на обезщетението на това основание съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност. В случая, въззивния съд обосновано е приел, че не може да се приеме за груба небрежност използването на стълба, която се е намирала до регала и очевидното й предназначение е да осигури достъпа до горните стелажи, още повече че е била използвана вече при изкачване от пострадалия. Съдът е установил механизма на увреждането като е изложил мотиви за условията при които е пострадал работника и въз основа на тях е направил извод, че той не е допуснал груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, поради което няма противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по поставения от касаторите в изложенията им материалноправен въпрос, за критериите при определяне на справедлив размер на обезщетението, тъй като съдебната практика по този въпрос е уеднаквена, което изключва противоречиво решаване от съдилищата при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, трябва да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща правна норма, според т.3 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не може да се приеме, че поставеният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, когато в представените съдебни решения е определен размер на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства, при които е настъпила трудовата злополука – характера на работата, продължителността на временната нетрудоспособност и конкретните негативни проявления върху физическата и емоционална сфера на пострадалия.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания да се допусне касационно обжалване поради липсата на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК В изложението към касационната жалба на ищеца не се съдържат доводи за необходимостта от изменение на съществуващата задължителна съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, с оглед на което не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Страните по делото са поискали разноски, които с оглед изхода на делото следва да останат в тежест на страните, както са направени от тях.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7033 от 19.10.2015 г. по в. гр.д. № 19216/2014 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.