О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
С. 25.05.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 717 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Ф. М. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 67 от 25.07.2017г. по в.гр.д. № 134 по описа за 2017г. на Разградски окръжен съд, с което е отменено решение № 87 от 13.04.2017г. по гр.д.№ 1751/2016г. на Районен съд Разград в обжалваната му отхвърлителна част, като вместо това е постановено друго, с което е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н.а.№ 140 т.1 рег.№ 651, д.№ 90/6.04.2015г., с който А. М. Т., в качеството си на продавач е прехвърлила на купувача М. М. Т. собствените си 4/6 ид.ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 27156.501.185 по К. на [населено място], с площ от 630кв.м., ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда с идентификатор 27156.501.185.1, със застроена площ от 55кв.м., селскостопанска сграда с идентификатор 27156.501.185.2 с площ от 39кв.м. и селскостопанска сграда с идентификатор 27156.501.185.3 с площ от 25кв.м. като привиден и е обявен за действителен договор за дарение, сключен между същите страни, за същите идеални части по отношение на гореописания имот и са присъдени разноски. К. претендира направените разноски съгласно представен списък.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от А. М. Т., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като поставените въпроси нито са обуславящи изхода на делото, нито са разрешени в противоречие с установената практика. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600лв., реалното осъществяване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 26.10.2017г., в който сумата е посочена като заплатена.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
В. съд е посочил в мотивите си, че подписаният на 6.04.2015г. от страните по договора документ, назован от тях „обратно писмо”, не може да се счете за „пълен обратен документ”, достатъчен за разкриване на симулация. Независимо от това, съобразявайки както него, така и декларацията, представена пред въззивната инстанция, с която въззивницата от А. Т. е потвърдили изявленията за симулативност на сделката, съдържащи се в писмото от 6.04.2015г. /за което е установено, че не съдържа нейния подпис/, както и след обстойна преценка на ангажираните гласни доказателства, установяващи липса на извършено плащане на посочената в договора цена /която е и по-ниска от данъчната оценка/, въззивният съд единно и непротиворечиво е достигнал до правния извод, че действителната воля на страните е била да бъдат обвързани с договор за дарение, а не за продажба. Посочил е че привидността е създадена, за да се преодолеят възникнали към този момент неразбирателства в семейството на първия ответник и необходимостта „семейството да има къща”.
К. в представеното изложение, като се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, счита че въззивният съд не е обсъдил всички установени факти и обстоятелства и не е изложил свои доводи относно наведените възражения, в която връзка и поставя първия си въпрос. /Счита, че не са изложени мотиви относно обстоятелството, че А. Т. не владее български език, не е разбирала и не е била запозната със съдържанието на „обратното писмо” от 6.04.2015г. и изразява становището си, че представената с въззивната жалба декларация не е новооткрито обстоятелство и не установява новонастъпил факт. Позовава се на противоречие на въззивния акт с т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001г. на ОСГТК на ВКС, решение с № 212 от 1.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. на ІІ т.о., № 166 от 15.07.2013г. по гр.д.№ 1285/2012г. на ІІІ гр.о., № 98 от 8.01.2014г. по гр.д.№ 1619/2013г. на ІІ гр.о., № 120 от 4.04.2013г. по гр.д.№ 964/2012г. на ІV гр.о., № 38 от 29.03.2011г. по гр.д.№ 1276/2009г. на ІV гр.о.
К. поставя и още две групи въпроси. Първата е досежно противопоставимостта на „обратно писмо”, неподписано от съпруг, който не е бил страна по договора за покупко-продажба при съдебен спор, по който счита, че е налице противоречие с приетото в решения № 464 от 16.06.2010г. по гр.д.№ 1069/2009г. на ІІІ г.о. и № 763 от 4.02.2011г. по гр.д.№ 356/2010г. Въпросът: „И. от страната „обратно писмо”, неподписано от съпругата, доказва ли липса на симулация?”счита, че е разрешен в противоречие с решение № 763 от 4.02.2011г. по гр.д.№ 356/2010г. Втората група въпроси, които поставя касаторката, са свързани с представената пред въззивния съд декларация и по-специално – валидно доказателство ли е декларация, съдържаща изявление за симулативност на сделка, подписана с текст на български език от лице, което не владее и не знае български език? Счита, че решението на въззивния съд противоречи на решение № 104 от 7.07.2016г. по гр.д. № 89/2016г. на І г.о. и определение по чл.288 ГПК. Когато ответната страна е оспорила, че преводачът не е лицензиран и е поискала доказателства за неговата правоспособност /при представена декларация, подписана от него/, съдът длъжен ли е да провери лиценза му? Според касатора е налице противоречие на въззивния акт с решение № 1354 от 26.09.2001г. по гр.д. № 2639/2001г. на І г.о. и определение по чл.288 ГПК, които обаче нямат характера на задължителна практика, съгласно приетото в т.2 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
По така поставените от касатора въпроси, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, първо тъй като те /без първия/, доколкото не са обусловили изводите на съда и не са свързани с решаващите му мотиви, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост и поради липса на посоченото специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията:
Първият поставен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички установени факти и обстоятелства, след което да изложи самостоятелни мотиви във връзка с иска и да обсъди всички наведени от ответната страна възражения, е решен в съответствие с установената практика. Видно от гореизложените мотиви, въззивният съд е изпълнил задължението си, като е направил своя преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и заявените от страните доводи и възражения, излагайки подробно фактически и правни съображения. Правилността им не може да е предмет на разглеждане в настоящето производство по допустимост.
Въпросите досежно противопоставимостта на неподписано от съпруг „обратно писмо” при предявен иск за разкриване на симулация са ирелевантни, първо защото съдържат невярна теза /че съдът е приел симулацията за установена въз основа на „обратно писмо”/ и второ, защото не са свързани с решаващите доводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора. Както беше посочено по-горе решаващият довод на въззивният съд, за да уважи предявения иск не е свързан с подписаното от страните /без касаторката/ на 6.04.2015г. и наречено от тях „обратно писмо”.Освен това съдът е съобразил установената практика за необвързваща сила на обратния документ по отношение на съпруга, който не го е подписал. Подписаният на 6.04.2015г. документ, съдът е ценил като непълен обратен документ /начало на писмено доказателство/, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна. Въз основа на него е ценил ангажираните гласни доказателства и въз основа на всички ангажирани по делото доказателства е достигнал до крайния си правен извод. В този смисъл установената практика /включително и цитараната от касаторката/ е изцяло съобразена от въззивния съд. Поставеният от касаторката въпрос за значението на „обратното писмо”би бил релевантен, ако съдът беше приел, че с подписания на 6.04.2015г. от част от страните документ привидността е ясно и категорично призната и само въз основа на него беше уважил иска, но настоящият случай не е такъв.
Втората група въпроси, свързани с представената пред въззивния съд декларация от въззивницата от А. Т., с която тя потвърждава изявленията за симулативност на сделката, съдържащи се в писмото от 6.04.2015г., за което с графологична експертиза е установено, че подписът не е неин, също доколкото не са свързани с решаващите доводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост. Волята си и изявленията за симулативност на сделката, съдържащи се в писмото от 6.04.2015г., А. Т. е потвърдила още с предявяване на исковата молба, с която е образувано настоящето производство. В този смисъл е ирелевантно дали тя владее и знае български език, като е безспорна волята й за предявяване на настоящия иск за прогласяване на нищожност на оспорената сделка, която воля е потвърдена с подаване на въззивната жалба против отхвърлителното решение на първата инстанция. Липсата на спор относно волята на лицето, обезсмисля и необходимостта от проверка на лиценза на преводача, изготвил превода. В този смисъл няма противоречие с решение № 104 по гр.д.№ 89/16г. на І г.о., на което касаторката се позовава. /Определението по чл.288 ГПК съдът не обсъжда, защото не съставлява задължителна практика/. Посоченото решение не е постановено по идентичен въпрос, каквото е изискването, за да се счете прието при отговора му за задължително, съгласно т.2 от ТР по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС /В решението по гр.д.№ 89/16г. е даден положителен отговор на поставен въпрос за значението при процеса на тълкуване на степента на владеене на чужд език/.
С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 67 от 25.07.2017г. по в.гр.д. № 134 по описа за 2017г. на Разградски окръжен съд.
ОСЪЖДА Ф. М. М. ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк]бл.”Строител” [улица] вх.Д ап.11, съдебен адрес [населено място], [улица] Търговски дом, ет.2, адвокат К. да заплати на А. М. Т. ЕГН [ЕГН] от [населено място] [улица] сумата от 600 лв./шестстотин лева/, разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.