О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 889
С., 08.12.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 2783 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от К. И. Ч. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Б. против въззивно решение № 145 от 10.01.2017г. по в.гр.д. № 690 по описа за 2016г. на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено решение № 2762 от 5.05.2016г. по гр.д. № 76/2015г. на Районен съд Разлог, като са осъдени по предявения иск с правно основание чл.249 ЗЗД, М. А. Ч. и М. И. Ч. да предадат на П. Г. Банков владението върху следния имот, предоставен им чрез заем за послужване: ПИ № 02676.501.1349, находящ се в [населено място], [улица], с площ 318 кв.м, ведно с построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор № 02676.501.1349.1 и са присъдени разноски.
В. съд е постановил акта си като е приел, че на 12.02.2009г. ищецът безвъзмездно е предоставил на настоящия касатор /лично и на останалите ответници чрез него/ правото да ползват процесния недвижим имот, предмет на сключения на посочената датата договор между тях за покупко-продажба, за срок от месец-два. Така сключеният договор въззивният съд е квалифицирал като договор за заем за послужване и въз основана ангажираните гласни доказателства е приел наличието му, като е посочил, че постигнатото съгласие относно срока на ползване не е от съществено значение за валидността на договора, както и наличието на спор относно собствеността върху вещта /още повече, че последният в случая е разрешен в полза на ищеца с влязло в сила решение/. Приел е, че ищецът разполага с правото да поиска връщането на вещта във всеки един момент, след изтичане на уговорения срок /който в случая е счетено, че е изтекъл на 12.04.2009г./, а искането е направено с подаване на настоящата искова молба. След като ответниците не са установили друго основание, въз основа на което да държат имота, съдът е преценил иска за основателен.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
С оглед мотивите на въззивният съд касаторът се позовава на всички основания за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК по следните три въпроса:
1. За задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения, които са изложени от страните във въззивните жалби и са поддържани в хода на производството, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.19 от ТР № 1/ 4.01.2001г. по т.д.№ 1/2000г. ОСГК на ВКС. Счита, че не са разгледани възраженията за липса в кориците на делото на представено пълномощно за сключване на договор и за реално предаване на имота в полза на ответниците по делото.
2. Длъжен ли е съдът да съобщи на страните служебно известните му обстоятелства, които е взел пред вид при решаване на делото?, поради противоречието му с решения № 95 от 16.06.2016г. по гр.д.№ 5371/2015г. на ІV г.о., № 378 от 15.01.2016г. по гр.д.№ 1629/2015г. на ІV г.о., съгласно които страните не трябва да бъдат изненадани с решението относно това, които факти съдът счита за установени, а в условията на състезателност, на тях трябва да им е предоставена възможност да възразят и от своя страна да посочат обстоятелства и доказателства, във връзка с приетото от съда. Въпросът се поставя от касатора, във връзка с изложените мотиви относно наличието на постановен, влязъл в сила съдебен акт, с който е отхвърлен предявения иск за унищожаемост на сделката за покупко-продажба между страните, за който съдът е посочил,че му е служебно известен.
3. Според касатора е налице противоречие на въззивния акт с решение № 109 от 13.07.2016г. по т.д.№ 1050/2015г. на І т.о. по въпроса за разпределението на доказателствената тежест и последиците от недоказването. Според касаторът ищецът е следвало да установи наличието на сключен между страните договор, което той не е направил.
Според настоящият съдебен състав, с оглед изложеното от него, реално касаторът се позова на специалното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /доказателства за наличие на противоречива практика на съдилищата по смисъла на действащата редакция на чл.280 ал.1 т.2 ГПК не се представят, а основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – не се обосновава/.
По поставените от касатора три въпроса касационно обжалване не следва да се допуска, първо защото същите не са от значение за изхода на спора и второ, защото не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика.
В. съд е изпълнил задължението си да изложи собствени мотиви по изложените от страните доводи и възражения. Той ги е обсъдил, след което е извел своите правни изводи. Своевременно направено възражение за липса в кориците на делото на представено пълномощно за сключване на договор не е направено в нито един от представените два отговора /вж.стр.79-81 от гр.д.№76/2015г./ Съдът го е приел с оглед факта, че К. Ч. е осъществил продажбата на процесния имот, действайки лично и като пълномощник на останалите ответници. Въпросът за липсата или не на реално предаване на имота в полза на ответниците по делото, е въпрос по съществото на делото, произнасянето по който изисква преценка на доказателствата на по делото и на правните изводи на въззивния съд, каквато в това производство не може да се извършва.
Вторият поставен от касатора въпрос, доколкото не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР №1 /19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Изрично в мотивите си, въззивният съд е посочил, че наличието на спор относно собствеността върху вещта /относно който е посоченото от съда като служебно известно му обстоятелство, във връзка с което е поставен въпроса/ не е от значение за валидността на договора. Наличието на надлежно сключен между страните договор за заем за послужване съдът е приел въз основа на ангажираните по делото гласни доказателства.
Третият поставен от касатора въпрос, доколкото е свързан с правилността на постановения въззивен акт, също не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР №1 /19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Видно от доклада по делото, направеното разпределение на доказателствената тежест /вж. стр.83 гр.д.№76/2015г./ е както следва: в тежест на ищеца е да установи наличието на облигационно правоотношение с ответниците, а ответниците не носят доказателствена тежест. След направеното разпределение, въз основа на ангажираните гласни доказателства, съдът е направил правния си извод за основателност на предявения иск. Правилността на този извод не подлежи на контрол в настоящата фаза по допустимост от касационната инстанция. Направеното разпределение на доказателствената тежест не е в противоречие с цитираната от касатора практика, отразена в решение № 109 от 13.07.2016г. по т.д.№ 1050/2015г. на І т.о., съгласно която „всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, въз основа на които извлича изгодни за себе си послидици”.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице посочените от касатора основания да допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 145 от 10.01.2017г. по в.гр.д. № 690 по описа за 2016г. на Окръжен съд Благоевград.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.