О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 803
С. 26.11.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 3017 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Й. С. Ц. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 721 от 27.03.2018г. по в.гр.д. № 4882 по описа за 2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2893 от 28.04.2017г. по гр.д.№ 13516/2013г. на Софийски градски съд С. като е отхвърлен предявеният от Й. С. Ц. против [фирма] [населено място] иск с правно основание чл.55 ал.1 изр.3 ЗЗД за сумата 45 000евро като неоснователен и са присъдени съответните разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
В. съд е счел предявения иск за неоснователен като е приел следното: Страните са били обвързани от валидно облигационно отношение, въз основа на сключен помежду им предварителен договор за покупко-продажба от 25.03.2008г., по силата на който ответникът се е задължил срещу посочена цена да продаде на ищеца описаните недвижими имоти в уговорен вид. Със сключен на 16.07.2008г. нов договор и анекс към него, страните са преуредили отношенията си, дерогирайки уговореното с предходния договор. Направените възражения от ищеца за нищожност /поради привидност и липса на съгласие/ на договора от 16.07.2008г., въззивният съд е преценил като недоказани. За неоснователно е приел твърдението му, че сключеният между страните договор е бил развален и че това е довело до разместване на блага. Относно безспорният по делото факт, че ответникът е получил от ищеца сумата от 117 000 евро, получена въз основа на сключен между ищеца и О. АД договор за ипотечен кредит от 29.09.2008г./целият за 144 000 евро, отпуснат за закупуване и ремонт на процесните имоти/, съдът е приел, че същата не е получена без основание, тъй като срещу нея – ответникът е изпълнил задължението си, съгласно договора от 16.07.2008г. да построи сградата с издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация. /С констативен протокол от 27.11.2008г. на СО р-н „В.” е удостоверено изпълнението на сградата на етап”Груб строеж” и на 11.05.2009г. е издаден констативен протокол за установяване годността за приемане на строежа, акт обр.15. Удостоверението за въвеждане в експлоатация е от 21.04.2012г./ В. съд е дал отрицателен отговор на спорният по делото въпрос относно това дали заявеното едностранно изявление от ищеца за разваляне на договора е произвело действие. Счел е, че съгласно действащият между страните договор от 16.07.2008г., ответникът не е поел задължение да построи сградата в срок до 30.05.2009г. За да се упражни надлежно потестативното право на едностранно разваляне на договора, изправната страна следва да се позове на неизпълнение от другата страна на задължение, което е елемент от съдържанието на договора, а в случая задължението за въвеждането на обекта в експлоатация в посочения срок, не е елемент от съдържанието на договора. Относно твърдяната забава на изпълнението на задължението, въззивният съд е приел, че дори и такава да е налице, то тя би била незначителна с оглед интереса на кредитора, по смисъла на чл.87 ал.4 ЗЗД, с оглед обстоятелството, че изявлението за разваляне е направено след въвеждане на имота в експлоатация. Освен това, ищецът не е установил, с оглед изискванията на чл.87 ал.1 ЗЗД, да е поканил ответника да изпълни задължението си да прехвърли собствеността и той да е отказал, от което съдът е извел извод за липса на изискуемост. Като ирелевантен за предмета на настоящият спор, въззивният съд е преценил безспорният факт, че поради неизплащане от страна на ищеца на вноските по отпуснатия му кредит, започнатото от О. АД изпълнително производство е приключило в хода на първоинстанционното производство и процесните имоти са продадени чрез публична продан /т.е. налице е обективна невъзможност за сключване на окончателен договор/.
В представеното изложение, касаторът искайки да се допусне касационно обжалване, се е позовал на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК – в хипотеза на очевидна неправилност”. Изразил е становището си, че въззивният съд „се е произнесъл по съществени процесуално-правни и материално-правни въпроси, които са решаващи за въведения спор в противоречие с практиката на ВКС”, като единственият въпрос, който е конкретизирал е :”Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и защо счита доводите и възраженията на страните за неоснователни”. В изложението са оспорени правните изводи на въззивния съд за това, че ако има забава, тя е незначителна с оглед интереса на кредитора по смисъла на чл.87 ал.4 ЗЗД. Общо изразеното становище е, че въззивното решение е „неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материално-правните норми и се явява необосновано”. К. е посочил фактите, които счита, че съдът не е отчел. По конкретно посоченият въпрос счита, че въззивният акт противоречи на приетото в т.19 от ТР №1/2001г. и решение по т.д.№ 1106/2010 на ІІ т.о.на ВКС.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост – поради липса на конкретно поставени въпроси и основателността й. Изразеното, по съществото на спора, становище е за правилност на постановения въззивен акт. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 400лв. за изготвяне на отговор, чието реално заплащане установява с представен договор за правна защита и съдействие от 26.07.2018г., в който сумата е посочена като внесена. Представя и списък на разноските.
Настоящият съдебен състав, въз основа на изложеното намира, че касационно обжалване не следва да се допуска. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В конкретният случай – противоречие на въззивния акт с цитираната от касатора практика по поставеният въпрос не е налице, защото в гореописаните мотиви се съдържа подробно изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, включително и по отношение на тези, които съдът е намерил за неоснователни. Видно от изложението,в случая касаторът оспорва по същество изложените от съда правни изводи. В производството по чл.288 ГПК, обаче касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, поради което и не могат да бъдат разгледани изложените доводи за неправилност и необоснованост. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение чл.281 т.3 ГПК. Обстоятелството, че касаторът бланкетно /без да развива подробни доводи в тази връзка/ се позова и на „очевидна неправилност”, не дава основание за друг извод. С оглед систематичното му място в чл.280 ал.2 ГПК, за да е налице посоченото основание следва въззивният акт да страда от такъв порок, касаещ нарушение на материално- правни норми, обезпечаващи правилността, който е „издигнат” до ранга на нарушаването на процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта. В конкретния случай, както беше посочено, касаторът не излага доводи, с които да обосновава изскуемата от цитираната норма „очевидност” на твърдяната от него неправилност. Освен, че липсва достатъчната аргументираност на изложението относно релевантни за основанието „очевидна неправилност” пороци на решението, още и настоящият съдебен състав не счита, че такива явстват от гореописания въззивен акт.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 400лв.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не са налице посочените основания по чл.280 ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 721 от 27.03.2018г. по в.гр.д. № 4882 по описа за 2017г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Й. С. Ц. ЕГН [ЕГН] от [населено място][жк]бл.65 вх.А ет.1 ап.1 да заплати на [фирма] [населено място], представляван от управителя К., с адрес на управление пл.”З.З.” № 3 ет.1 офис 3 сумата от 2 400лв./две хиляди и шестстотин лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.