О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
С. 02.05.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 4539 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от С. Д. С. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г. против въззивно решение № 4032 от 7.06.2017г. по в.гр.д. № 15766 по описа за 2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 17221 от 28.10.2016г. по гр.д. № 41768/2016г. на Софийски районен съд като е отхвърлен предявения от него отрицателен установителен иск, с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на И. И. С., че поради изтекла погасителна давност не й дължи сумите от 8 500лв.,главница, ведно със законната лихва, считано от 24.03.2009г., 600лв., мораторни лихви върху главницата за периода 13.10.2008г.-24.03.2009г., разноски по делото от 2 194лв. и 1 850лв., за които е издаден изпълнителен лист от 10.12.2009г. по гр.д.№ 653/2009г. на РС Севлиево, въз основа на влязло в сила съдебно решение от 15.07.2009г. и са присъдени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото :
В представеното към касационната жалба изложение касаторът се позовава на всички основания за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК и поставя следните два въпроса: 1. Допустимо ли е признание на вече установено с влязло в сила съдебно решение задължение и съставлява ли същото основание за прекъсване на погасителната давност относно вземането? и 2. Допустимо ли е съдът да приеме за установен главен факт по делото при непроведено пълно доказване на същия? Първият въпрос касаторът поставя на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а вторият по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като се позовава на противоречие на въззивния акт с решения с № 61 от 1.03.2016г. по гр.д.№ 4578/2015г. на ІV г.о. и № 31 от 9.03.2012г. по гр.д.№ 502/2011г. /без да ги представя/. Претендира направените по делото разноски, съобразно представен списък.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Изразеното становище е, че поставените от касатора въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, тъй като касаят преценка на спора по същество, по отношение на тях не са налице и специалните основания и че постановеният съдебен акт е правилен и законосъобразен. Ответната страна претендира разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно представен списък и приложен договор за правна защита и съдействие.
В. съд е възприел изводите на първоинстанционния за неоснователност на предявения иск по чл.439 ал.1 ГПК, поради наличие на установено прекъсване на давността в началото на 2011г., на основание чл.116 б.”а” ЗЗД – признаване на вземането /срокът за давността е изчисляван с оглед направеното от ищеца признание, че първото действие по изпълнение по новообразуваното изпълнително дело е предприето през месец декември 2015г., с налагане на запор върху трудовото му възнаграждение/. В мотивите си съдът подробно е обсъждал ангажираните гласни доказателства /показания на свидетелите П. и Г./ и въз основа на тях е приел, че вземането – предмет на признанието е точно индивидуализирано /вземането е по изпълнителен лист от 10.12.2009г. по гр.д.№ 653/2009г. на РС Севлиево, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20108390400065 на ЧСИ К., по което през м.05.2010г.са били наложени запори и възбрана/, че признаването на дълга е извършено от ищеца в началото на 2011г./м.01 или м.02/ в проведен на високоговорител телефонен разговор, че изявленията му са били насочени към ответницата като взискател по образуваното изпълнително дело, че волята на длъжника е манифестирана достатъчно ясно и недвусмислено. Доколкото се касае до неформално едностранно волеизявление, съдът е приел, че за него не е приложима забраната по чл.164 ал.1 т.3 ГПК, подлежи на установяване с всякакви доказателствени средства и няма пречка то да бъде установено със свидетелски показания. Коментирал е и е преценил като неоснователно възражението досежно доказателствената стойност на гласните доказателства, като е посочил, че макар и за една от свидетелките да е възможна заинтересованост от изхода за спора, за втората – такива данни няма, че показанията и на двете са единни и непротиворечиви, а освен това са и в съответствие с останалите ангажирани писмени доказателства по изп.д. № 20108390400065 на ЧСИ.
Имайки пред вид посочените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, доколкото не са от значение за изхода на спора и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, касационно обжалване не следва да се допуска. Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая отговорът на първия поставен от касатора въпрос – допустимо ли е признание на вече установено с влязло в сила съдебно решение задължение и дали то е основание за прекъсване на погасителната давност относно вземането – е даден с нормата на чл.116 б.”а” ЗЗД. В нея не се прави разграничението, на което касаторът акцентира – признаването да касае само спорно вземане /а не вече установено със съдебно решение такова/. Съгласно установената практика /например решения № 131 от 23.06.2016 г. гр. д. № 5140/2015 г. IV г. о. № 49 от 4.04.2017 г. гр. д. № 50236/2016 г. IV г. о. / – за да прекъсне давността по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД, е достатъчно длъжникът да е да направил недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението, без значение с каква цел е направено признанието, без значение по какъв повод то е направено и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника да е еднозначно и надлежно обективирано /пред свидетели или пред държавен орган/, или да е изразено чрез недвусмислени конклудентни действия. В случая – видно от разясненията в изложението към касационната жалба – касаторът оспорва правният извод на въззивния съд, че с направеното признание, се признава съществуването на самото задължение, а не само наличието на фактите, от които то произхожда. По това оспорване, доколкото то изисква вземане на становище по съществото на спора и обсъждане на ангажираните по делото доказателства, обаче настоящият съдебен състав, в производството по допустимост, не може да се произнася. Съгласно горепосоченото Тълкувателно решение – поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На последното изискване не отговаря и вторият поставен от касатора въпрос, доколкото същият съдържа условие, което въззивният съд не е възприел – че не е проведено пълно доказване на спорния по делото факт относно наличието на признание. В случая – видно от гореизложените мотиви, въззивният съд е приел, че ангажираните доказателства ясно и недвусмислено установяват наличие на направено признание за дълг. В този смисъл, е ирелевантна съдебната практика, касаеща доказването с косвени доказателства, на която се позова касатора.
С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените – с договор за правна защита и съдействие от 6.11.2017г., като реално направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 924.32лв.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4032 от 7.06.2017г. по в.гр.д. № 15766 по описа за 2016г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА С. Д. С. от [населено място] [улица] да заплати на И. И. С. със съдебен адрес: [населено място] [улица] ет.1 сумата от 924.32лв. /деветстотин двадесет и четири лева и тридесет и две стотинки/, разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :