О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
С. 07.02.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 2033 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Л. Н. Т. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 66 от 5.01.2017г. по в.гр.д.№ 6797/2016г. на Софийски градски съд, с което изцяло е отменено решение от 12.01.2016г. на Софийски районен съд и вместо това е постановено друго, с което е осъден на основание чл.232 ал.2 ЗЗД Л. Н. Т. да заплати на С. А. А. от [населено място] сумата от 1 201 евро, представляваща сбора от незаплатени наемни вноски за периода от м.02.2012г. до м.07.2012г. по договор от 1.02.2012г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2013г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска в останалата му част и е осъден на основание чл.236 ал.2 изр.1 ЗЗД Л. Н. Т. да заплати на С. А. А. от [населено място] сумата от 3 600лв., обезщетение за ползване след прекратяване на наемния договор, за периода от м.08.2012г. до м.03.2013г., по договор от 1.02.2012г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2013г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор.
Настоящето производство е висящо само досежно предявеният иск с правно основание чл.232 ал.2 ЗЗД, след като с определение № 42 от 22.01.20018г. по ч.д.№ 217/2018г. състав на ІV г.о. отмени, постановеното на основание чл.280 ал.2 ГПК прекратително определение № 236 от 8.11.2017г. по гр.д.№ 2033/2017г.на настоящия състав на ІІІ г.о. в посочената част и потвърди посоченото прекратително определение досежно иска с правно основание чл.236 ал.2 изр.1 ЗЗД.
Касационната жалба в посочената част е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
В. съд досежно иска по чл.232 ал.2 ЗЗД е приел, че районният съд при правилно установена фактическа обстановка, неправилно е приложил материалния закон и е дал неправилна квалификация. Счел е, че между страните е съществувало валидно наемно правоотношение за периода от 1.02.2012г. до 1.08.2012г., поради което ответникът дължи наем за пет месеца по 230 евро. Позовал се е на чл.9 от сключения договор, съгласно който „при забава на наема от 10дни, договорът се счита прекратен и наемодателят има право да влезе в апартамента със съставяне на констативен протокол”. В. съд е приел, че така договореното разваляне на договора поради пълно виновно неизпълнение на задължението за заплащане на наемната цена настъпва само след изрично позоваване от страна на наемодателя на цитираната разпоредба, а това е станало с изпращане на втората покана, която е получена от наемателя на 9.07.2013г. и с която е дадена срок до 1.08.2012г. За останалият исков период, за който ищецът е претендирал заплащане на наемна цена, съдът е присъдил обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД за периода 1.08.2012г. до март 2013г. /8 месеца по 450лв. = 3 600лв./
Имайки пред вид тези мотиви, в представеното изложение касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и поставя следните два въпроса: за произнасяне на въззивният съд по непредявен иск и за задълженията на въззивния съд при констатиране на непълноти и грешки в доклада на първоинстанционния съд с оглед възможността иска да бъде уважен на непосочено в доклада основание. По двата въпроса се позовава се на противоречие с решение № 125 от 15.07.2013г. по гр.д.№ 14/2013г. на ІІ г.о.
Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост, доколкото въззивния акт не е постановен в противоречие с цитираната съдебна практика. В случая въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск и не са налице непълноти и грешки в доклада на първоинстанционния съд. В практиката няма спор /вж.например решение № 45 от 20.04.2010г. по гр.д.№ 516/2009г. на ІІ т.о., № 64 от 17.01.2017г. по гр.д.№ 50189/2016г. на ІV гр.о./, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Действителното правно основание на спорното материално право се определя въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и въз основа на заявеното в петитума искане. В случая въззивният съд се е ръководил от заявеното в исковата молба. Когато, както е в конкретната ситуация – въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба, възприеме различна от дадената в първоинстанционния акт правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание, като обсъди защитните тези на страните, във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. Дори и да се счете за правилна тезата на касатора /независимо, че тя не се споделя от настоящия състав/, че дадената правна квалификация от въззивния съд е неправилна, то тогава тъй като би било налице неправилно приложение на материалния закон, това би обосновало неправилност на постановения въззивен акт, но не и недопустимост, каквото е твърдението на касатора. Доколкото съдът се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения, в рамките на посочените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно /вж.в този смисъл решение № 359 от 16.01.2014г. по гр.д.№ 1209/2013г. на ІV гр.о., № 73 от 23.05.2014г. по гр.д.№ 173/2014г. на ІІ гр.о., № 217 от 11.06.2014г. по гр.д.№ 599/2014г. на ІV гр.о., № 277 от 3.10.2013г. по гр.д.№ 977/2012г. на ІV гр.о./ Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право.
Цитираното от касатора решение № 125 от 15.07.2013г. по гр.д.№ 14/2013г. на ІІ г.о., пред вид приетото в т.3 от ТР №1 от 15.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, не обоснова наличие на посоченото от касатора специално основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като е постановено по въпрос, който не е идентичен на поставените, а именно: „за преценка на допустимостта на акта поради произнасяне от въззивния съд по непредявено основание за собственост”. В случая, както беше посочено по-горе въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало, а съобразно заявеното в исковата молба, поради което и постановеният акт не е недопустим.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 66 от 5.01.2017г. по в.гр.д.№ 6797/2016г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.