О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
София 08.02.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 3659 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от С. Едуалдова К. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат И. против въззивно решение № 573 от 25.04.2018г. по в.гр.д. № 524 по описа за 2018г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3867 от 7.11.2017г. по гр.д.№ 14648/2015г. на Районен съд Пловдив като е прието оспорването на пълномощното с нотариална заверка № 473 от 20.03.2009г. за недоказано, отхвърлен е предявения главен иск с правно основание чл.26 ал.1, изр.2 ЗЗД за признаване за нищожен на договор за прехвърляне на собствеността срещу задължение за издръжка и гледане на недвижим имот, обективиран в н.а.№ 52 т.І рег.№ 477, д.№ 50/20.03.2009г., поради липса на съгласие за сключването му и е отхвърлен предявения при условията на евентуалност иск, с правно основание чл.87 ал.3 ЗЗД за разваляне на същия договор поради неизпълнението му и са присъдени разноски.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Т. Д. Б., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като поставените въпроси са разрешени в съответствие,а не в противоречие с установената практика. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900лв., реалното осъществяване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 14.08.2018г., в който сумата е посочена като заплатена в брой.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е отчел, че е сезиран с главен иск за обявяване за нищожен – поради липса на съгласие – на сключен между наследодателя на ищцата и ответницата договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане и евентуален за разваляне на същия договор поради неизпълнение. Главният иск е приет за неоснователен, с оглед ангажираните по делото доказателства – надлежно пълномощно, с нотариална заверка на подпис и съдържание и приета графологическа експертиза, с която е установено, че същото е подписано от упълномощителят. Съдът е счел, че посоченият от ищеца порок „липса на съгласие” не е налице, защото сделката е сключена след ясно и недвусмислено изразена воля от прехвърлителя относно вида на сделката и лицето, с което тя да бъде сключена и при пълно съвпадане на изразените насрещни волеизявления. Изводът на съда не е бил повлиян от представените от ответната страна – споразумение от 20.03.2009г., сключено между ответницата Б. и упълномощителя Ал.К., с нотариална заверка на подписите от 14.07.2009г., със съдържание на обратно писмо, разкриващ воля на страните вместо договор за издръжка и гледане да бъде сключен договор за покупко-продажба и разписка за получаване на продажната цеена, за които е прието, че са ирелевантни – с оглед заявеното основание за нищожност на предявения иск /липса на съгласие/. Прието, че същите биха били от значение за иск за нищожност поради привидност, какъвто в случая не е предявен. Различието на датите, на които са били подписани декларацията, необходима за изповядване на сделката по н.а.№52/2009г. и на отказа от запазеното право на ползване с датите, на които е извършена нотариалната им заверка, също не е било тълкувано от съда като обстоятелство, опорочаващо волята на прехвърлителя, защото тези документи нямат пряко отношение към валидността на сделката и изискване за съвпадане на датите им не съществува. Относно саморъчното завещание в полза на ищцата, съдът се е позовал на нормите на чл.38-41 ЗН и е приел, че същото е отменено с последващото прехвърляне на собствеността от завещателя Ал.К. Въззивният съд е преценил като неоснователен и евентуалния иск. Във връзка със същият – е разгледал правноизключващото възражение на ответницата за нищожност на процесния договор като привиден, с оглед представеното обратно писмо и разписка, приел е същото за основателно, счел е договора за нищожен като привиден и като краен резултат е приел евентуалния иск за неоснователен с аргумента, че на разваляне подлежат само действителните договори и то ако кредиторът е изправна страна. /В случая – договорът за издръжка и гледане е нищожен като привиден, прикриващ продажба, който е действителният/.
Касаторът в представеното изложение, като се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, счита че въззивният съд не е обсъдил всички установени факти и обстоятелства и не е изложил свои доводи относно наведените възражения, в която връзка и поставя първия си въпрос. Поставя и въпроса: Длъжен ли е въззивният съд конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не? Позовава се на противоречие на въззивния акт с решения № 217 от 9.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ІV гр.о., № 77 от 17.03.2015г. по гр.д.№ 2040/2014г. на ІV гр.о., № 228 от 1.10.2014г. по гр.д.№ 1060/2014г. на І гр.о., № 80 от 25.07.2017г. по гр.д.№ 1141/2016г. на ІV гр.о. Според касатора – от споразумението от 20.03.2009г., разписката, двете декларации от 21.12.2009г. и отказът от запазено право на ползване, в които Ал.К. изрично е декларирал, че е запознат и разбира значението и последиците от сключения алеаторен договор, следва извод, че – към момента на извършване на упълномощителната сделка, той не е имал ясно формирана воля.
Поставя още и въпроса: Какви правомощия има въззивния съд при установена от него недействителност на оспорената сделка на основание, различно от това, с което е сезиран съда по главния иск? Ако съдът отхвърли главен иск за нищожност на договор поради недоказаност на твърдения порок, може ли да откаже да уважи евентуално съединен иск за разваляне на договор, тъй като процесният договор е нищожен, но на основание, което не е било в предмета на делото и не е било установено със сила на присъдено нещо? Счита, че по посоченият въпрос въззивният акт е в противоречие с решение № 495 от 21.11.2011г. по гр.д. № 696/2011г. на ІV гр.о.
Третият въпрос, който касаторът поставя е : При разглеждане на спор за нищожност поради липса на съгласие на договор, сключен чрез пълномощник, чия воля следва да изследва съда – на пълномощника, който не е страна по сделката, но формира собствена воля или на упълномощителя, който лично не е участвал, но е страна по договора? Позовава се на т.1 ТР № 5 от 12.12.2016г. по т.д.№ 5/2014г.на ОСГТК.
По така поставените от касатора въпроси, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, първо тъй като същите, доколкото не са обусловили изводите на съда, не са свързани с решаващите му мотиви,т.е. не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, а освен това и за тях не е налице посоченото специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията:
Всички поставени въпроси съдържат в условието си обстоятелства, които не съответстват на приетото за установено по делото. Относно първите поставени въпроси, следва да се посочи, че въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички установени факти и обстоятелства, като изложи самостоятелни мотиви във връзка с иска, след обсъждане на всички наведени от страните възражения при конкретно, ясно и точно изложение на установената фактическа обстановка. Видно от гореизложените мотиви, въззивният съд е направил собствена преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и заявените от страните доводи и възражения, излагайки и мотивирайки подробно съображенията си. Правилността им не може да е предмет на разглеждане в настоящето производство по допустимост.
Въпросът за правомощията на въззивния съд, също съдържа условие, което не е установено. Това е така, защото въззивният съд не е отказал да уважи евентуално съединения иск за разваляне на договор, тъй като процесният договор е нищожен на основание, което не е било в предмета на делото. Евентуалният иск е отхвърлен въз основа на правноизключ-ващото възражение, което е преценено като основателно. Освен това, същият въпрос /за правомощията на въззивния съд/ е разрешен в съответствие с установената практика, съгласно която съдът е ограничен от искането, заявено в исковата молба и дължи произнасяне по него. В конкретният случай, главният иск е квалифициран като такъв по чл.26 ал.2 изр.1 ЗЗД – нищожност поради „липса на съгласие”, а евентуалният е с правно основание чл.87 ал.3 ЗЗД и въззивният съд се е произнесъл съобразно заявената претенция. Приетото разрешение в цитираното от касатора решение по гр.д. № 696/2011г. на ІV гр.о., досежно евентуалния иск, не е в противоречие с настоящето, защото за разлика от разгледаната в него хипотеза, в настоящата е налице направено от ответната страна /в отговора на исковата молба/ правноизключващо възражение за нищожност на сключения договор за прехвърляне на собствеността срещу задължение за издръжка и гледане поради привидност, което съдът е бил длъжен да разгледа и въз основа на което се е произнесъл. С възражението си, направено във връзка с евентуалния иск, ответникът е заявил фактите, от които произтичат изгодни за него последици и независимо, че съдът не дължи изрично произнасяне по тях, ги е намерил за доказани. Съобразно тях е постановил акта си по евентуалния иск, поради което хипотезата е различна от тази по гр.д. № 696/2011г. на ІV гр.о., където е налице неустановена от съда нищожност.
По третия поставен въпрос, е безспорно, че от значение за съдържанието на представителната власт е единствено волята на упълномощителя, отразена в този акт, с който се учредява доброволното представителство – пълномощното (чл.39, ал.1 ЗЗД), като при тълкуването му съответно приложение намират правилата на чл. 20 ЗЗД (чл. 44 ЗЗД). Противоречие с т.1 от ТР по т.д.№1/2014г.на ОСГТК на ВКС не е налице, защото въззивинят съд се е съобразил с посочената в същото обща постановка, че упълномощаването е винаги валидно, ако не нарушава изрична повелителна норма на закона и не накърнява добрите нрави (чл. 9, вр. чл. 44 ЗЗД). Разпореждането от името на упълномощителя е валидно когато е извършено от (чрез) пълномощника в рамките на учредената му представителна власт – съобразно това, което упълномощителят е волеизявил в пълномощното (чл. 39 ал.1, вр. чл.42 ал.2 ЗЗД) и когато не е извършено споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл.40 ЗЗД.
С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 573 от 25.04.2018г. по в.гр.д. № 524 по описа за 2018г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Е. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място], съдебен адрес [населено място], ул.”С.В., адвокат И. да заплати на Т. Д. Б. от [населено място], ул.”Й.Г., сумата от 900 лв./деветстотин лева/, разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.