О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 660
С. 08.10.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 1826 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез процесуалният представител К. против въззивно решение № 1358 от 2.03.2018г. по в.гр.д. № 10658 по описа за 2017г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 28.06.2017г. по гр.д. № 13913/2017г. на СРС, с което са уважени предявените искове от Б. А. Г., с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, като е признато за незаконно уволнението й, възстановена е на заеманата длъжност „ръководител учебен център” и й е присъденото обезщетение по чл.225 ал.1 КТ от 8 280лв., ведно със законната лихва, считано от 7.03.2017г., за оставането й без работа за периода от 18.01.2017г. до 18.07.2018г. и са присъдени разноски.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 24.04.2018., в който посочената договорена сума е отразена като заплатена.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
В. съд е приел извършеното на основание чл.328 ал.1 т.2 изр.2 КТ уволнение за незаконосъобразно, поради неспазена закрила по чл.333 ал.1 т.2 КТ, от която ищцата се ползва по силата на издадено решение на ТЕЛК от 29.07.2016г., признаващо й 54% трайно намалена трудоспособност поради общо заболяване/водеща диагноза „хипертонична болест на сърцето”/, като са посочени противопоказания за труд – „тежък физически труд”. С оглед посоченият процент намалена трудоспособност, който е бил установен към момента на уволнението, съдът е приел, че работодателят е бил длъжен да се съобрази с изискванията на чл.333 ал.1 т.2 КТ. Липсата на получени предварително разрешение от инспекцията на труда и на мнение от трудово експертна лекарска комисия, която е резултат от липса на предприети от работодателя действия по събиране на предварителна информация от ищцата за нейното здравословно състояние, е мотивирало съдът да приеме уволнението за незаконосъобразно, без да извършва преценка дали в конкретния случай е налице реално извършено съкращаване на заемания от ищцата щат.
В тази връзка, в представеното към касационната жалба изложение, като се позовава на всички основания за допустимост по чл.280 ГПК, касаторът поставя следните два въпроса:
1. Съставлява ли процесуално нарушение необсъждането на всички доводи, очертани във въззивната жалба? Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с приетото в решения № 45 от 6.04.2017г. по гр.д.№ 3343/2016г. на І г.о. и № 23 от 7.06.2017г. по гр.д.№ 2669/2016г. на ІІ г.о. и
2. Длъжен ли е работодателят, с оглед предвидената в чл.333 ал.1 т.2 КТ закрила при уволнението, да събира информация за намалената работоспособност /трудоустрояване/ на негов служител, установена с решение на ТЕЛК във времето, когато трудовото правоотношение не е било възникнало, или във времето между предходно освобождаване от длъжност и постановено със съдебно решение възстановяване? Счита, че с преценката си, по поставеният въпрос, въззивният съд е разширил приложното поле на закрилата по чл.333 ал.1 т.2 КТ, която е по отношение на трудоустроени лица и по този начин е вменил задължения на работодателя, който законът не му установява, с което съдът е постановил акта си в противоречие с установените общи принципи на равнопоставеност, законоустановеност и добросъвестност.
Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като първият е общ и е свързан с правилността на въззивния акт,която в настоящата фаза не се контролира, а вторият, независимо, че е от значение за изхода на спора, е разрешени от въззивния съд в съответствие с установената практика. Съображенията:
Няма спор /и се установява с приложената практика/, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи, очертани във въззивната жалба, които имат значение по делото, както и да изложи съображенията си по тяхната релевантност. Това в случая е направено. Съдът не е обсъдил доводите относно наличието на реално съкращаване в щата поради обстоятелството, че те не биха имали значение за крайния изход по делото, пред вид извода му, че ищцата се ползва със закрила по чл.333 ал.1 т.2 КТ.
Р. въпрос за задължението на работодателя да събира информация за намалената работоспособност /трудоустрояване/ на негов служител, когато последната е установена с решение на ТЕЛК във времето между предходно освобождаване от длъжност и постановено със съдебно решение възстановяване, какъвто е настоящият случай е разрешен в съответствие с установената практика.
Независимо, че в Наредбата за трудоустрояване не се съдържа норма, идентична на тази в чл.1 ал.2 от Наредба № 5 от 20.02.1987г., установяваща за работодателя задължение за събиране на предварителна информация от определения за уволнение работник или служител за неговото здравословно състояние, такова задължение съществува и с оглед закрилата по чл.333 ал.1 т.2 КТ, работодателят следва да изисква преди уволнение информация от работника или служителя дали е трудоустроен. Това е така, защото законоустановената закрила е обективна и се влияе само от наличието, към момента на уволнението, на съществуване на обективен факт-заболяване, изброено в Наредба № 5 /в хипотезата на чл.333 ал.1 т.3/ или на решение на ТЕЛК, с което се определя 50 или над 50% намалена трудоспособност /в хипотезата на чл.333 ал.1 т.2 КТ/. Наредбата за трудоустрояване не съдържа текст, подобен на този в чл.1 ал.2 от Наредба № 5, защото нейният чл.1 ал.4, презумира знанието на работодателя, че работникът е трудоустроен, пред вид участието му в процедурата. Нормата на чл.1 ал.6, на която се позовава касатора, изискваща решението на ТЕЛК да бъде изпратено до работодателя, в случая е неприложима, защото тя се отнася до лица, които работят, а в случая – ищцата не е работила към момента на издаване на решението на ТЕЛК.
В решение № 431 от 17.01.2014г. по гр.д.№ 2869/2013г. на ІV г.о., постановено по въпрос :”кога работникът или служителят се счита трудоустроен по смисъла на чл.333 ал.1 т.2 КТ” е прието, че работникът е трудоустроен „когато с решението на ТЕЛК е определен процент на намалена работоспособност и са посочени противопоказни условия на труд”. Предварителната закрила по чл.333 ал.1 т.2 КТ за трудоустроени работници и служители обхваща всички случаи, когато лицето страда от заболяване, налагащо облекчени условия на труд, независимо дали заема длъжност, определена от работодателя за трудоустроени. При кумулативното осъществяването на тези две предпоставки – с решение на ТЕЛК да е определен процент трайно намалена работоспособност и да са посочени противопоказни условия на труд, работникът или служителят не може да бъде уволнен без предварително разрешение от инспекцията на труда и на мнение от трудово експертна лекарска комисия.
С оглед обективният характер на закрилата са ирелевантни конкретните за случая обстоятелства, че работодателят не е знаел за издаденото решение на ТЕЛК /защото ищцата го е получила в периода следа като вече е била освободена от длъжност и преди постановяване на съдебното решение за нейното възстановяване на работа/ и че няма нарочен акт, установяващ задължение за работодателя да изисква подобна информация, която е лична. Доколкото се касае до данни, предоставянето на които е в интерес на лицето /т.е. предоставянето им не засяга негови основни права/, аргументът свързан със защита на лични данни не може да бъде споделен.
С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800лв.
С оглед изложеното и като счита, че не е налице основание за допустимост по чл.280 ГПК, настоящият състав на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1358 от 2.03.2018г. по в.гр.д. № 10658 по описа за 2017г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, [населено място] [улица] да заплати на Б. А. Г. ЕГН [ЕГН] от [населено място] [улица] сумата от 800лв./осемстотин лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.