О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
С. 07.01.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия ПЪРВАНОВ гр.д.№ 1286 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Д. Д. Х. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно решение от 18.12.2017г. по в.гр.д. № 328 по описа за 2017г. на Окръжен съд Смолян, с което е отменено в изцяло решение № 104 от 4.07.2017г. по гр.д.№ 32/2017г. на Районен съд Девин и вместо това е постановено друго, с което е предоставено упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете С. Д. Х., родена на 2.01.2008г. на майката К. Н. Ш., определено е местоживеенето на детето при майката, определен е за бащата режим на лични контакти с детето: всяка събота и неделя от месеца от 10.00ч.в събота до 18.00ч.в неделя с преспиване, половината дни от зимната и от пролетната ваканции, както и един месец през лятото, който да не съвпада с годишния платен отпуск на майката, както и по всяко друго време след предварителна уговорка с майката, осъден е бащата да заплаща на детето С., чрез неговата майка и законен представител сумата от 115лв., ежемесечна издръжка, считано от 10.02.2017г.до настъпване на законни основания за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска от датата на падежа до окончателното изплащане и са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. Д. Х. срещу К. Н. Ш. насрещни искове, като са определени следващите се такси и разноски.
В изложението си касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по чл.280 ал.2 ГПК, по въпрос, касаещ задължението на съда при решаване на въпроса на кого от родителите следва да се предостави упражняването на родителските права, да отчете интереса на детето, след преценка на всички установени конкретни обстоятелства по делото, неизчерпателно посочени в ППВС № 1/1974г. на ОСГК на ВС и по–специално: създаденото фактическо положение до момента на постановяване на въззивното решение и ефектът, който ще има върху психиката на детето извеждането му от средата, с която е свикнало, в която живее и учи. Позовава се на противоречие на въззивния акт с постановеното в решения № 331 от 1.11.2013г. по гр.д.№ 2181/2013г. на ІІІ г.о. и № 243 от 8.07.2014г. по гр.д.№ 7289/2013г. на ІV г.о. Според касатора е налице противоречие с установената практика на въззивния акт и по въпрос, касаещ задължението на съда да се съобрази с изразеното от детето /макар и пред социален работник/ желание при кого иска да живее, да отчете факта, че по делото е установено наличие на развит синдром на родителско отчуждение и необходимостта от определяне на мерки за преодоляването му. В тази връзка се позовава още и на решения № 290 от 7.11.2012г. по гр.д.№ 640/2012г., № 215 от 21.06.2011г. по гр.д.№ 1325/2010г., № 152 от 18.06.2012г. по гр.д.№ 1066/2011г., № 712 от 15.02.2011г. по гр.д.№ 81/2010г.
Счита, че доколкото не е съобразен с интереса на детето и въззивният акт е постановен в нарушение на императивна материално-правна норма, той е очевидно неправилен /защото е постановен в противоречие с установената съдебна практика и без обективна преценка на всички установени по делото факти/.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост /поради липса на поставен конкретно формулиран въпрос/ и основателност. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв., съобразно приложен списък, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 15.03.2018г., в който сумата е отразена като заплатена в брой.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното:
С определение № 224 от 4.07.2018г., на основание чл.229 ал.1 т.6 ГПК, с оглед образувано пред К. съд т.д.№10/2018г., производството по делото беше спряно.
Към настоящия момент е налице постановено решение № 15 от 6.11.2018г., обнародвано в ДВ, с което е отхвърлено искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл.280 ал.2 изр.3 ГПК в частта: „…както и при очевидна неправилност”. Така постановеното решение, с което се отстраняват пречките пред движението, съгласно чл.230 ал.1 т.1 ГПК, е основание за възобновяване на производството. Съгласно ал.3 от цитираната норма, и доколкото същото следва да продължи от онова действие, при което е било спряно, следва съдът да се произнесе по допустимостта на подадената касационна жалба.
За да постанови акта си въззивният съд е съобразил следното: Страните са живели съвместно в [населено място], в дома на родителите на настоящия касатор от 2007г. до м.01.2017г., когато след семеен скандал ищцата е отишла да живее в [населено място] при друг мъж. От съвместното им съжителство, на 2.01.2008г.е родено детето С.. До раздялата на страните, за С. грижи са полагали и двамата родители, преимуществено майката, подпомагана от бабата и дядото по бащина линия. След раздялата им, С. живее при баща си, при когото е определено местоживеенето й, въз основа на постановените по делото привременни мерки. Двамата живеят на втория етаж от къщата на неговите родители, където за детето са осигурени отлични условия, като то разполага с обособен кът за сън, игра и подготовка на уроците. Според социалните доклади детето е с отличен успех, бащата му е осигурил спокойна семейна среда, задоволява адекватно потребностите му и между двамата има изградена силна емоционална връзка. Според първото заключение по назначената съдебно-психологическа експертиза, продължителното и основно отглеждане на детето от майката е дало възможност между двете да се развие силна и здравословна връзка. След раздялата между страните обаче, техните отношенията са изключително влошени. По делото са налице три подадени до полицията сигнали от майката срещу бащата за съдействие за контакт с детето: на 25.02.2017г. – обаждане на ЕЕН СП-112 в 10.20ч., на 11.03.2017г. – обаждане на ЕЕН СП-112 в 10.20ч., на 25.03.2017г. – обаждане на ЕЕН СП-112 в 10.30ч. С гласни доказателства /показанията на свидетелите Ш. и Р./ е установено, че бащата и бабата на детето, го настройват срещу майката, не му разрешават да се вижда с нея и всячески възпрепятстват техния контакт. В този смисъл са и показанията на съдебният изпълнител Т., която установява, че на 22.07.2017г., по време на изпълнение на определението на съда по привременните мерки за осъществяване на личен контакт с майката, бащата целенасочено е създавал пречки, държал се е грубо и арогантно, демонстрирайки нежелание да изведе детето за предаването му на майката. По делото са налице жалба от майката до Държавна агенция за закрила на детето с вх.№ 89-0076 от 14.03.2017г.за възпрепятстване от бащата на определения й режим на личен контакт и писма, с които майката е сезирала социалните служби в опит да осъществи контакт с детето. Такъв контакт е проведен на 27.10.2017г., в присъствието на психолог, директор на службата и бащата. На тази среща бащата не е насърчил контакта на детето с майката, то не е останало насаме с нея, майката не е успяла да даде носените от нея подаръци на детето и да го прегърне, защото то избягало.След срещата детето било още по-объркано и отказало да споделя. Последното се установява от присъствалата на тази среща свидетелка К., психолог в Центъра за обществена подкрепа в [населено място], при която детето е водено в изпълнение на услугата „Психологическа подкрепа, педагогическа подкрепа и социална работа с детето”, считано от м.03.2017г.,в опит да му се окаже помощ за превенция за въвличането му в конфликта между родителите. В мотивите си, въззивният съд подробно е обсъдил заключенията на приетите по делото съдебно-психологически експертизи и докато в тази от 25.07.2017г., приета от първоинстнационният съд е посочено, че „се открояват множество белези за зараждащ се „Синдром на родителско отчуждение” към майката, то във втората, от 13.11.2017г., приета от въззивният съд, вещото лице е категорично, че „при детето С. е налице Синдром на родителско отчуждение – втора към трета степен, насочен към майката.Това отговаря на емоционално разстройство при деца и младежи, носещо голям риск от увреждане на психичното им здраве и личностно развитие”/вж.стр.117 от гр.д.№ 328/2017г.на ОС Смолян/. Така даденото заключение е имало определящо значение за решението на въззивния съд за предоставяне на родителските права на майката. При положение, че и двамата родители желаят да упражняват родителски права, разполагат с добри –жилищно-битови условия /бащата с предоставено право на ползване на втория етаж от къщата на родителите му [населено място], а на майката на детето – е предоставена спалня от къща на родителите й, в същото [населено място]/, двамата разполагат с помощта на своите близки /родителите/, работят /доходите на майката са 432лв., но тя очаква второ дете, а бащата твърди, че работи в хлебарница без да представя доказателства за доходите си/, съдът е приел, че решаващият критерии следва да е възпитателските им качества. В това отношение предимство е преценено, че има майката, която е отговорен родител, загрижен за физическото, психическото и емоционално състояние на детето. Наличието на създаден „синдром на родителско отчуждение”в детето С. към майката, в резултат от поведението на бащата, е дало основание на съда да приеме, че неговият родителски капацитет е компроментиран. Съдът се е позовал на заключението на експертизата, съгласно което при бащата липсва нормална обработка на емоциите при раздялата, като движен от мотив да запази детето изцяло при себе си, не разбира колко е пагубно изтриването на връзката майка-дъщеря в съзнанието на детето. Изводът на съда е, че в интерес на детето е да бъде изведено от средата на отчуждаващия родител и да живее сред близки, които го обичат и имат възможност, условия и средства да се грижат за него. Съдът ес позовава и на експертът- психолог, който разпитан в съдебно заседание, заявява че по-тежки последици за детето би имало оставането му в средата, водеща до синдром на родителско отчуждение, отколкото извеждането му от тази среда и въвеждането му среда, която макар и различна и като такава – непозната- би била с топла, доверителна и емоционално отворена обстановка, към която детето би се приспособило.
При тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска, тъй като не е налице нито едно от двете посочени от касатора специални основания за допустимост. Това е така, защото при постановяване на акта си, въззивният съд е изхождал от интереса на детето, като е съобразил всички релевантни обстоятелства, включително и тези, на които касаторът акцентира – създаденото фактическо положение до момента на постановяване на въззивното решение и ефектът, който ще има върху психиката на детето извеждането му от средата, с която е свикнало, в която живее и учи. В този смисъл постановеният акт не е в противоречие с установената практика, включително и цитираната. Съгласно ППВС № 1/1974г., при решаването на спора относно упражняването на родителските права върху ненавършилите пълнолетие деца, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. В цитираното Постановление на ВС изрично е посочено, че са от значение не отделните, а съвкупността от релевантните за случая обстоятелства, което задължава съдът да извърши комплексна преценка на всички установени относими факти, давайки самостоятелна оценка на възпитателските качества на всеки един от двамата родители, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето (не само като заявление, но и като реално предприети действия за това), изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки до детето лица, на които при нужда може да разчита, съобразявай социалната среда, в която предстои да живее детето след развода /включително бит, нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица/, жилищно-битовите условия на живот, финансовите възможности, начин на живот, пол и възраст на детето. В конкретният случай, въззивният съд е изпълнил това свое задължение. В решаващите си мотиви, които бяха изложени по-горе, съдът е акцентирал на тези обстоятелства, които са мотивирали окончателният му правен извод, защото в хипотеза като настоящата, при която и двамата родители притежават капацитет да полагат грижи за детето и искрено желаят това, на съдът – като равноотдалечен от страните арбитър – е предоставена възможността да направи избора, кой от родителите да упражнява родителските права, воден изцяло и единствено от интереса на детето.
Във връзка със установеният синдром на родителско отчуждение следва да се посочи следното: Съгласно заключението на експертизата, към момент детето „е силно разстроено от всички което се случва в живота й”. „Контактът между майка и дете е прекъснат по модела на комуникация при синдром на родителско отчуждение”, който предопределя поведението. При децата жертви на този синдром, в средна към тежка степен, е налице поведение, очертаващо страх от загуба на родителя, при който детето живее и пълно отричане, отхвърляне на другия родител. Всички изявени действия и поведения навън от страна на детето се явяват вследствие на програмиращото поведение от страна на родителя, наречен отчуждител при синдром на родителско отчуждение,който в случая е бащата. Касае се за”тип емоционална злоупотреба с огромни и дълбоки последици за детето и неговите най-близки роднини”. Последното предопределя извода, че в интерес на детето е родителските права да се упражняват от другия родител, в случая майката. Двамата родители, върху които е отговорността за здравето и развитието на собственото им дете, при своите действия следва да се съобразят с всички констатации, съдържащи се в приетото от въззивния съд заключение за психологическото състояние на детето си и да положат всички необходими усилия за да може то да бъде преодоляно. В този смисъл следва да им бъде указано да потърсят съдействие от съответните специалисти от ДСП Отдел „Закрила на детето” [населено място] и Център за обществена подкрепа [населено място].
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№1286 по описа за 2018г. на Върховен касационен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 18.12.2017г. по в.гр.д. № 32880 по описа за 2017г. на Окръжен съд Смолян.
ОСЪЖДА Д. Д. Х. от [населено място], община Доспат да заплати на К. Н. Ш. от [населено място], община Доспат сумата от 500лв./петстотин лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.