О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 760
С. 02.11.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 1829 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. Р. И. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 352 от 8.11.2016г. по в.гр.д. № 498/2016г. на Окръжен съд Враца, с което е отменено решение № 456 от 27.07.2016г. по гр.д.№ 1930/2016г. на Районен съд Враца в частта, с която е отхвърлен иска му против Прокуратурата на РБ, на основание чл.2 ал.1 т.3 З. до размер от 1 000лв. и вместо това е постановено друго, с което Прокуратурата е осъдена да му заплати посочената сума като обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.216 ал.1, вр. чл.20 ал.2, чл.63 ал.1 т.3, вр.чл.26 НК, по което наказателното производство е било прекратено поради недоказаност на обвинението, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.02.2015г., като в останалата отхвърлителна част решението е потвърдено и са присъдени разноски.
К. поставя материалноправният въпрос за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от предприети действия на прокуратурата, попадащи в хипотезата на чл.2 ал.1 т.3 З., който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с конкретно представени пет решения на ВКС – по гр.д.№ 4620/2008г.на ІV г.о., гр.д.№ 2378/2014г.на ІV г.о., гр.д.№ 508/2019г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 5992/2015г.на ІІІ г.о. и гр.д.№ 1381/2009г.на ІV г.о. Според касатора, в мотивите на въззивния съд не са били обсъдени следните релевантни обстоятелства: 1. Показанията на майката на пострадалия, че той е бил притискан от разследващите да признае вина, 2. Показанията на свидетеля Н., съгласно които пострадалият е твърдял, че е бил заплашван да признае участие в деянието за което е обвинен и 3.Възрастта на касатора /който е бил момче на по-малко от 18години/, поради която изводът на въззивният съд за обичайност на претърпените вреди, с явява и необоснован.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор.
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. съд е определил размера на следващото се обезщетение, като е съобразил, видът и характерът на деянията, за които е повдигнато обвинение /противозаконно унищожаване на няколко чужди движими вещи -престъпление по чл.216 ал.1, вр. чл.20 ал.2, чл.63 ал.1 т.3, вр.чл.26 НК, извършено в съучастие с още шест лица/, наложената мярка за неотклонение /подписка/, фактът, че към момента на извършване на деянията, за които е бил обвинен, е бил непълнолетен, продължителността на наказателното производство /около шест години, като четири пъти е било спирано и възобновявано, включително и по вина на пострадалия/, Съдът е приел за съществени следните обстоятелства: 1. Повдигнатото обвинение не е за „тежко”, по смисъла на чл.93 т.7 НК престъпление, 2. Наложената мярка за неотклонение не е създала на ищеца допълнителни ограничения извън необходимото за нуждите на разследването, 3. Ищецът е бил призоваван от компетентните органи само два пъти /на 22.05.2009г. и на 9.03.2010г./, т.е. не е възприел твърденията на майката на ищеца, разпитана като свидетел, за многократно явяване в полицията, поради противоречието им с наличните писмени доказателства, 4. Ищецът е бил осъден за друго престъпление, извършено на 22.04.2010г., досъдебното производство по което съвпада с процесното, което не позволява точно отграничение на причинените от двете производства неимуществените вреди и по-специално относно установените с гласни доказателства обстоятелство, че след обвинението е осъществена консултация с психолог, ищецът не е могъл да си намери работа, останал е без приятели, а и понастоящем е стресиран и не контактува с много хора. Съдът е приел за недоказани твърденията за настъпили промени в семейните отношения в резултат на процесното наказателно производство, както и за причинена невъзможност на ищеца придружи родителите си в Испания, където те са работили, напротив, приел е за установено, че именно отсъствието на ищеца от страната е причинило едно от спиранията на наказателното производство за период от три години. Последното обстоятелство е мотивирало съдът, на основание чл.5 З., да намали наполовина размера на прието за следващо се, съобразно установените по делото релавантни обстоятелства, обезщетение.
При тези мотиви, по поставеният от касатора въпрос, касаещ начинът на определяне на размера на следващото се обезщетение, свързан с решаващите мотиви на съда, следва да се приеме, че не е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС /т.е. не е налице посоченото специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/. В горепосочената практика са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен, релевантните обстоятелства са различни и дължимата преценка е индивидуална. В конкретния случай въззивният съд е съобразил конкретните факти, включително и посочените от касатора в касационната жалба и съобразно тях е оценил конкретно засегнатите блага и тяхната стойност за притежателя им. Преценката, за която касаторът настоява – дали съобразно ангажираните по делото доказателства, правилно е определен размера на обезщетението на ищеца, не може да бъде извършена в настоящето производство по допустимост, което е за проверка наличието на изчерпателно посочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК /вж.т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Цитираната от касатора практика на ВКС е несъотносима. Във всяко едно от посочените пет решения са обсъждани различни факти, които не са идентични с настоящите – относно вид, характер на деянието за което е повдигнато обвинението, срок на производството, възраст на извършителя, брои и тежест на деянията, наличие или не на съдебна фаза, начин на възприемане и отражение на воденото наказателно производство, различни допълнител-ни оттегчаващи положението обстоятелства и т.н., поради което и изводите за размера на следващото се обезщетение не могат да бъдат идентични /вж. в този смисъл т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, изискващ за да се приеме наличие на посоченото основание идентичност на поставените въпроси/.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 352 от 8.11.2016г. по в.гр.д. № 498/2016г. на Окръжен съд Враца.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.