О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София 26.02.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на пети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 3750 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от прокурор в Пловдивска апелативна прокуратура и от П. С. З. против въззивно решение № 123 от 20.06.2018г. по в.гр.д. № 262/2018г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 45 от 14.03.2018г. по гр.д.№ 95/2017г. на Окръжен съд Кърджали в частта, с като е осъдена Прокуратурата на РБ, на основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ, да заплати на П. С. З. сумата от 20 092.68лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи неизплатено трудово възнаграждение за периода 25.04.2011г.- 17.10.2012г., ведно със законната лихва за периода 25.10.2012г.-25.10.2015г., както и адвокатско възнаграждение за разликата нас 753.80лв. до 1 743.76лв. и разноски за разликата над 426.27лв. до 436.27лв. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, а е потвърден обжалвания акт в частта, в която е осъдена Прокуратурата на РБ, на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, да заплати на П. С. З. сумата от 15 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.321 ал.1, вр. ал.1, вр.чл.26 НК и за престъпление по чл.294 ал.1, вр. ал.1 НК, като образуваното наказателно производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, като в останалата част исковете са отхвърлени, включително е потвърдено досежно претендираното обезщетение за имуществени вреди от 300лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар по ДП №2/2010г. на ОСО Кърджали, адвокатско възнаграждение в размер до 753.80лв. и разноски 426.27лв., като са присъдени разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въззивният съд, при постановяване на акта си, е съобразил следните преценени от него като релевантни обстоятелства: П. З. е бил уважаван полицейски служител, който към датата на задържането му /27.05.2010г./ временно е заемал длъжността „Началник”на полицейски участък Перперек. Привлечен е като обвиняем по ДП № 2/2010г.на ОСО за две умишлени престъпления, които са тежки по смисъла на закона и са пряко свързани със службата му /ръководител на група, която чрез използване сила или внушаване на страх сключва сделки или извлича облаги/. Задържането му е продължило около седем месеца /първоначално за 24ч., продължено за още 72 часа, след което му е наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража” за периода до 23.07.2010г., заменена с „Домашен арест” до първоначалното прекратяване на производството на 3.12.2010г. С постановление на ПАП от 11.07.2011г. е отменено постановлението за прекратяване на наказателното производство и е наредено извършването на допълнително разследване, което окончателно е прекратено с постановление от 25.10.2012г., т.е. производството е продължило около две години и половина. Междувременно – със заповед от 25.10.2010г.на министъра на вътрешните работи на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, поради нарушене на чл.58 т.4,т.7, т.8 и т.64 от Етичния кодекс за поведение на служителите в МВР, което е отменено с решение по адм.д.№ 16108/2010г.на ВАС и считано от 17.10.2012г. З. е назначен на длъжност „Полицейски инспектор V степен” н РПУ Ардино при ОД МВР Кърджали. Считано от 15.03.2016г. е преназначен на ръководна длъжност в отдел „Криминална полиция”при ОД МВР Кърджали. Съдът е приел за установено, че през целият период на воденото наказателно производство, ищецът е бил изключително притеснен, а времето прекарано в ареста се е отразило изключително неблагоприятно на здравословното му състояние – отслабнал, имал болки в зъбите, пристъпи на подагра, което наложило лечение. След изменение на мярката за неотклонение в домашен арест – се е затворил в себе си, не е говорил с близки и познати, изпаднал в депресия, не знаел какво го очаква, в характера му настъпила коренна промяна. Промяна настъпила и в отношението на другите към него – колеги, приятели, познати започнали да го избягват, криминално проявени лица да му се подиграват. Повдигнато обвинение изключително накърнило авторитета му, особено като се има пред вид заеманата от него длъжност. Допълнително утежняващо значение имало и разгласяването на случая в медиите. Тежко се отразило обвинението и на семейството на ищеца – най-близките му освен,че трябвало да изтърпят всички гореизброени негативи, свързани с личностната промяна на пострадалия и неговите здравословни проблеми, още и възникналите финансови трудности, както и неудобствата във връзка с честите проверки на домашния адрес и невъзможността на ищеца да бъде със сина си на абитуренския му бал и всички последици, които обвинението е имало за връзката баща-син. Имайки пред вид изложеното, съдът е определил като справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди от 15 000лв. Претенцията за обезщетение на претендираните имуществени вреди, в размер на пропуснатото трудово възнаграждение за периода на уволнението, въззивният съд е преценил като неоснователна поради липса на причинна връзка с воденото наказателно производство. Мотивите са, че при образувано наказателно производство срещу определено лице, за дисциплинарно-наказващият орган не съществува задължение да наложи най-тежкото дисциплинарно производство. Преценката на органа, доколкото не е обусловена, а е самостоятелна, не може да ангажира отговорността на Прокуратурата.
При тези мотиви, касаторът Апелативна прокуратура, като се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, желае да се допусне касационно обжалване по поставен въпрос, касаещ наличието на причинна връзка между повдигнатото обвинение на ищеца и приетите от съда за реално причинени вреди и за размера на присъденото обезщетение, при определянето на което счита, че е допуснато нарушение на принципа, установен в чл.52 ЗЗД. Позовава се на противоречие на въззивния акт с т.3 и т.11 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г.на ОСГК на ВКС и с т.11 от ППВС №4/23.12.1968г., както и с конкретно посочени решения на ВКС по чл.290 ГПК.
Като основание за допустимост касаторът П. С. З. се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по следните поставени въпроси: 1. Дължи ли въззивния съд произнасяне по направено оплакване във въззивната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение от първата инстанция във връзка с приемане на експертиза, извършена от вещо лице без необходимата квалификация и по направено твърдение за съдържащи се в експертизата неверни данни, и в случай че въззивният съд не се е произнесъл по тях – съставлява ли това процесуално нарушение?
2. Какви са правомощията на въззивният съд – като решаващ или като контролноотменителен съд, ако установи, че правните изводи на първата инстанция се основават на експертиза, извършена от вещо лице без необходимите специални познания?
3. Длъжен ли е въззивният съд при наведено възражение за експертиза, извършена от вещо лице без необходимите специални познания и направено възражение за съдържащи се неверни констатации в експертизата, да назначи повторна, съгласно чл.201 ал.2 ГПК?
4. Основанието на решението на съда на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да са обсъдени всички доказателства по делото и да изложени съображения защо ги отхвърля като недостоверни, представлява ли нарушение на оценъчната дейност на съда, водеща до неправилни правни изводи?
5. Налагането на дисциплинарно наказание „уволнение”при обективна невъзможност за изпълнение на трудовите и служебните задължения поради наложена за дълъг период от време мярка за неотклонение „задържане под стража”,следва ли да се счита за „пряка и непосредствена последица от лишаването от свобода”?
6. Липсата на задължение от страна на дисциплинарно наказващият орган да наложи наказание „уволнение” при образувано срещу работника или служителя наказателно производство и взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, прекъсва ли причинната връзка между наложеното наказание и образуваното наказателно производство при положение, че ако не беше образувано такова производство и не беше взета такава мярка, не би се стигнало до налагане на дисциплинарно наказание?
Според касатора, произнасянето на съда по въпроси с № 5 и № 6 е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Срещу подадените касационни жалби не са постъпили отговори.
Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касаторите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на посоченото специално основание за всеки един от тях и поради липса на общо основание за допустимост по отношение на част от тях.
По жалбата на Апелативна прокуратура:
Въззивният съд е преценил всички релевантни обстоятелства, които са установени с ангажираните по делото доказателства, като е изложил много подробни мотиви за тяхното отражение върху личността на пострадалия и въз основа на това е определил адекватния размер на дължимото обезщетение за реално причинените неимуществените вреди. Относно начина на определяне на обезщетението, въззивният съд е съобразил цитираната от касатора практика – ППВС №4/23.12.1968г., както и смисълът на дадените отговори на въпросите, във връзка с които е допуснато касационно обжалване в конкретно посочените решения на ВКС по чл.290 ГПК. В решаващите си мотиви, съдът е изложил установените факти, обсъдил е всички доказателства, както и всяко наведено от страните възражение и се е произнесъл по изложените доводи, след което е определил размера на дължимото обезщетение на базата на установените като реално причинени неимуществени вреди, свързани с конкретно преживения стрес и притеснения от евентуално неоснователно осъждане, настъпила промяна в начина на живот, свързани с влошаване на здравословното състояние, оказаното влияние върху семейството, изключителната степен на накърняване на доброто име и лично достойнство на пострадалия, особено като се има пред вид заеманата длъжност и ясно установеното последвало негативно отношение от приятели и колеги. Доколкото съгласно ППВС №4/1968г., дължимата от съда преценка за всеки отделен случай е конкретна и специфична, произтичаща от установените релевантни обстоятелства, цитираната от касатора съдебна практика, постановена във връзка с други случаи и факти относно тежестта на реално причинените неимуществени вреди, е несъотносима /и същата не може да обоснове посоченото специално основание за допустимост/.
По жалбата на П. С. З.:
Първите четири въпроса, касаещи задължението на въззивния съд да се произнесе по направено оплакване във въззивната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение от първата инстанция във връзка с приемане на експертиза, извършена от вещо лице без необходимата квалификация и обусловеното от това твърдение, че съдът се е произнесъл по избрани от него доказателства и доказателствени средства, вместо пълно и всестранно да обсъди всички, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост. Това е така, защото поставените въпроси освен, че са фактически /а не правни/, още и съдържат както твърдения, които не отговарят на приетото за установеното, така и доводи за неправилност на постановения въззивен акт. Съгласно т.1 от ТР №1 /2010г. по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС – поставеният правен въпрос, следва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт не може да се извършва в производството по чл.288 ГПК, а само при разглеждане на касационната жалба, ако актът бъде допуснат до касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че в практиката не съществува спор досежно приложението на нормата на чл.201 ГПК, съгласно която допълнителна експертиза се назначава когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторна- когато е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност. В случая – повторна експертиза не е назначена, защото нито една от инстанциите не е счела, че са налице предпоставките за това. Съдът не е възприел доводите на настоящия касатор във връзка с приетото заключение на съдебно-медицинската експертиза и не е споделил твърдения му за съмнение в правилността на изведените медицински изводи. При приемане на заключението и след оспорването му, първата инстанция е мотивирала отказа си за назначаване на повторна експертиза и тези мотиви са възприети от въззивната инстанция. Следва да се посочи и обстоятелството, че видно от гореизложените мотиви на въззивният съд, същият е приел, че воденото наказателно производство е станало причина за влошаване на здравословното състояние на неправлино обвиненото лице и съответно е съобразил това обстоятелство при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, т.е. целеният резултат с допускането на медицинска експертиза, е бил постигнат.
По поставените въпроси с № 5 и № 6, също не следва да се допуска касационно обжалване, защото същите са разрешени от въззивния съд в съответствие /а не в противоречие / с установената практика. Последната приема, че въпросът за наличието на причинна връзка между наложеното дисциплинарно наказание „уволнение” и образуваното наказателно производство е конкретен и се решава съобразно установените за всеки случай обстоятелства. Освен това пропуснатата полза подлежи на обезщетяване само когато съставлява приход за имуществото на пострадалия, който не се е осъществил заради непозволеното увреждане. Приходът не трябва да е случайна, а закономерна последица от установените по делото обстоятелства /вж.решение по гр.д.№ 3728/2016г. на ІІІг.о./, да е обективно, а не само субективно очакван като увеличение на имуществото и получаването му при нормални обстоятелства да е било осуетено от незаконните действия на органите по чл.2 ЗОДОВ. Това означава осъществяването на прихода да е реално и сигурно / вж.решение по т.д.№ 142/2010г. на ІІ т.о./, свързано с конкретните обстоятелства. При липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на общо логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. /Относно доказването приложение намират разясненията в ТР №3 от 12.12.2012г. на ОСГТК, съгласно решение по гр.д.№ 1684/2010г. на ІІІ г.о./ Липсата на конкретни доказателства, установяващи наличие на причинна връзка между наложеното дисциплинарно наказание „уволнение” и образуваното наказателно производство, води до неоснователност на заявената претенция.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице посочените от страните основания за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 123 от 20.06.2018г. по в.гр.д. № 262/2018г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :