О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
Гр.София, 05.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря , като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.4579 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Община Харманли и Д. Б. Д. срещу решение №.1848/16.07.18 по г.д.№.2348/18 на САС, XIIс. Със същото, след отмяна на решение №.984/14.02.18 по г.д. №.1515/17 на СГС – с което Министерството на отбраната /МО/ е осъдено да плати на основание чл.49 ЗЗД 100000лв. обезщетение за неимуществени вреди,, ведно със законната лихва, считано от 6.02.12 до окончателното изплащане – за заплащане на горната сума е осъден евентуалният ответник Община Харманли. Първият касатор обжалва решението в частта за осъждането му, а вторият – в частта, с която главният иск спрямо МО е отхвърлен и е осъден евентуалният ответник Община Харманли.
МО и Д. Б. Д. оспорват жалбата на Община Харманли; МО оспорва и жалбата на Д.Д..
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че надлежно материалноправно легитимиран ответник по иска е Община Харманли – която е собственик на процесния язовир, респективно, че МО не съставлява такъв. Посочил е, че съгласно дефинитивната разпоредба на пар.1 ал.1 т.94 ДР на Закона за водите /ЗВ/ язовирът е „водопреносна система, включваща водния обект, язовирната стена, съоръженията и събирателните деривации, както и земята, върху която са изградени“. Приел е, че от съдържанието на нормата се установява, че язовирът е самостоятелен обект на право на собственост, който, освен водния обект, стената и съоръженията, включва и частта от земята, върху която е построен. Поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на съоръженията по чл.138 ал.4 т.1 ЗВ /т.е. и на язовирите/ следва да се осъществява от собственика или техния ползувател-които са длъжни да предприемат необходимите действия за защита от вредното действие на водите, в това число и от възникнала опасност от наводнение /чл.139 ЗВ, в сила към 14.10.11/. При тези обстоятелства и доколкото ответниците са юридически лица, те следва да отговарят за причинените вреди на трети лица по реда на чл.49 ЗЗД при условие, че увреждането е било причинено от тяхно противоправно бездействие-т.е. от значение е преценката дали за тях е възникнало задължение за поддръжка и ремонтно-възстановителни дейности на язовир „И.“ в качеството им на собственици, респективно на ползуватели /по смисъла на закона ползувател е не физическо или юридическо лице, което ползва фактически един воден обект, а това, на което е издадено разрешително за водовземане и ползване или има сключен договор за концесия с държавата/.
Съдът се е позовал на представения по делото Акт за общинска собственост /А./№.250/28.03.00, с който Община Харманли е актувала като публична общинска собственост процесния язовир на основание пар.7 т.2 ПЗР ЗМСМА /съгласно който с влизането в сила на този закон в собственост на общините преминават следните държавни имоти: язовири, езера и принадлежащите към тях плажове, кариери за инертни и други материали от местно значение/. Посочил е, че на основание чл.179 ал.1 ГПК актовете за държавна и общинска собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти – като до доказване на противното описаният в тях имот се счита за държавна или общинска собственост /държавата или общината не носят тежестта да доказват основанието, на което са съставени актовете/. Доказването на противното – т.е. че държавата или общината не са собственици на имота, следва да се осъществи от трети лица, които претендират вещни права върху атакувания имот, в рамките на висящо исково производство. В разглеждания случай Община Харманли се легитимира като собственик на язовира въз основа на акт за общинска собственост, а от процесуалното му поведение следва, че се опитва да проведе своеобразно обратно доказване и оспори собственото си право на собственост /действие, което е лишено от правен интерес и се предприема, за да се отхвърли предявения иск на формално основание/. Въззивната инстанция е приела, че не следва да коментира възраженията на ответниците, че собственици на язовира са ЗК“Земя“ и ЗК“Прима“ на посоченото основание, тъй като с тях се цели установяване на права на лица, които не участват в делото като главна страна или трето лице помагач. От друга страна, изхождайки от разбирането, че язовирът представлява самостоятелен обект на право на собственост, съдът е обсъдил и останалите доказателства, в това число заключението на техническата експертиза – от което се установява, че водната му част попада основно в имоти №.000002 и №.000526 в землището на [населено място] и №.000036, №.000038 и №.000003 в землището на [населено място], Община Хасково. Посочил е, че първият е бил актуван като публична държавна собственост и предоставен за управление на МО. Доколкото имотът е актуван като незастроен, следва да се приеме, че А. няма легитимиращ ефект по отношение на язовир И.; последният е самостоятелна вещ и това, че фактически попада в имот, който е собственост на държавата, не означава, че тя е собственик на идеална част по приращение. При тези мотиви е прието, че надлежен ответник по заявената претенция е Община Харманли, която се легитимира като собственик на язовира, а МО не е пасивно материалноправно легитимирано.
Във връзка с ангажиране на отговорността по чл.49 ЗЗД на надлежния ответник, съдът е посочил, че по делото е безспорно, че ищцата е дъщеря на И. Д. К. и че е налице причинна връзка между наводнението в [населено място] и настъпилата на 6.02.12 нейна смърт. От друга страна причина за наводнението е бездействието на Община Харманли – която не е предприела съответните действия за укрепване конструкцията на язовирната стена. Техническото й състояние към 6.02.12 е било със сериозни недостатъци /“сериозно пропадане в централната област на въздушния откос във вид на яма с ширина 2м. и дълбочина 1м; видимо понижение на короната на стената в средната част и по-малки локални пропадания на въздушния откос в близост до двата бряга“/; в резултат на обилните дъждове на посочената дата водното налягане на язовира се е покачило значително, а преливникът е бил запушен – вследствие на което водата е преляла през короната на язовирната стена, получило се е размиване на насипа и пълно разрушаване на язовирната стена. При тези обстоятелства са налице условията за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на Община Харманли, като дължимото обезщетение за неимуществени вреди от загубата на майката на ищцата, прилагайки критериите на чл.52 ЗЗД, съдът е определил в размер на 100000лв. Отчитайки, че искът срещу предпочитания ответник МО е неоснователен, го е уважил спрямо евентуалния Община Харманли.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки случай.
Касаторът Община Харманли се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Извежда следните въпроси, които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1.“С оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 и ал.2 ГПК в производствата по искове по чл.49 ЗЗД има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително обстоятелството, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди, или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производствата по такива искове?“ /реш.№.147/19.06.12 по г.д.№.582/11, ІV ГО, реш.№.169/27.02.18 по г.д.№.879/16, ІІ ТО/; 2.“Длъжен ли е съдът да следи служебно за правото на собственост на общините/ държавата върху съответните недвижими имоти и допустимо ли е /има ли правен интерес/ ответникът по иск с правно основание чл.49 ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпването на вреди за ищеца, или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборена само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти?“/реш.№.149/ 12.06.13 по г.д.№.647/12, ІV ГО, реш.№.61/26.05.14 по г.д.№.7685/13, ІІ ГО, реш.№.236/28.01.15 по г.д.№.692/13, ІІІ ГО, реш.№.113/18.05.16 по г.д. №.5961/15, ІІІ ГО/; 3.“Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото-приети и относими към конкретния спор или може да обоснове изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото?“ /реш.№.65/30.07.14 по т.д.№1656/13, ІІ ТО, реш.№.220/2.10.15 по г.д.№.2314/15, ІІІ ГО, реш.№.113/18.05.16 по г.д.№.5961/15, ІІІ ГО/. Твърди и, че решението е очевидно неправилно.
Касаторът Добрина Б. Д. също се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Твърди, че решението в частта, с която е отхвърлен иска срещу МО, е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса „обвързан ли е съдът да приеме, че държавата/общината е собственик на имот, за който има издаден акт за държавна/общинска собственост, или е свободен да формира този правен извод по вътрешно убеждение?“ /реш.№.61/26.05.14 по г.д.№.7685/13, ІІ ГО, реш.№.149/12.06.13 по г.д.№.647/12, ІV ГО, реш. №.71/28.04.15 по г.д. №.6943/14, І ГО/, както и че е очевидно неправилно.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
По касационната жалба на Община Харманли:
Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения /чл.154 ал.1 ГПК (чл.127 ал.1 ГПК отм.)/; когато ищецът претендира обезщетение за вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението и вредите; вината се предполага (чл.45 ал.2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Така цитираната практика е неотносима към въпроса, който касае конкретна хипотеза, свързана с фактите и обстоятелствата на разглеждания случай – и предвид това не е и общ и абстрактен, а конкретен и фактически. Отделно от изложеното, съдът не е отрекъл правото на ответника да твърди и доказва обстоятелства, изключващи вината му, а е намерил за неоснователни възраженията му в тази връзка, излагайки подробни съображения относно легитимиращото действие на акта за общинска собственост и оспорването му. Това, което е приел, е, че по делото е представен А. от 2000г., съгласно който Община Харманли е собственик на язовира-като този акт е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес /който не е с предмет правото на собственост върху язовира и по него страна е единствено общината/. Съдът подробно е обосновал действието, с което се ползва А. като официален документ. Приетото от него – че на основание чл.179 ал.1 ГПК той се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти и до доказване на противното описания в него имот се счита за общинска собственост-като общината не носи тежестта да доказва основанието, че доказването на противното /т.е. че общината не е собственик/ следва да се осъществи от трети лица, които претендират вещни права върху актувания имот в рамките на висящо исково производство, че не могат да се предявяват чужди права /на евентуални други собственици – от общината, вместо тях и без участието им като главна страна или трето лице-помагач/ – е в съответствие с наличната задължителна практика-съгласно която А. се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия и има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост; той може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик – като за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик /реш.№.149/12.06.13 по г.д.№.647/ 12, ІV ГО, реш.№.71/28.0415 по г.д.№.6943/14, І ГО, ТР №11/12 на ОСГК/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното не е нали
це твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
В сочената във връзка с втория въпрос практика се приема, че А. е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона /чл.5 ал.2 ЗОбС/, с който се констатира правото на общинска собственост; като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съобразно разпоредбата на чл.179 ал.1 ГПК актът се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия /т.е. съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота/, и има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост; съобразно разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения; актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик – като за да отпадне легитимиращото му действие е необходимо да се докаже, че общината–титуляр на правото на собственост, не е собственик /реш.№.149/ 12.06.13 по г.д.№.647/12, ІV ГО/; актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл.143 ал.1 ГПК /отм./ и чл.179 ал.1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени /реш.№.71/28.0415 по г.д.№.6943/14, І ГО/; ако по делото е установено, че след съставяне на акта за държавна собственост /А./ са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, съдът не е обвързан от легитимиращия ефект на акта относно публичния характер на собствеността и следва да направи правния си извод за статута на актувания имот по собствено вътрешно убеждение въз основа на закона /реш.№.61/26.05.14 по г.д.№.7685/13, ІІ ГО на ВКС/; в реш.№.236/ 28.01.15 по г.д.№.692/13, ІІІ ГО, е прието, че А. е официален документ и следва да бъде изрично оспорен, за да се открие производство по чл.154 ГПК/отм./; възраженията срещу акта, основани на твърдения за притежавани собствени права върху имота, не могат да бъдат приравнени на оспорване по смисъла на чл.154 ГПК/отм./ и А. следва да бъде преценяван по правилата на чл.143 ГПК/отм./. Видно от изложеното, така цитираната практика не касае въпроса дали ответник по иск с правно основание чл.49 ЗЗД може да навежда твърдения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот. Предвид това тя е неотносима към изведения въпрос. От друга страна, доколкото в същата са обсъждани принципно действието и оспорването на акт за общинска собственост – и е прието, че той може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, респективно, че за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик, изложените от въззивната инстанция мотиви, в това число относно недопустимостта да се предявяват чужди права, не са в противоречие с тези постановки. Следва да се има предвид и, че в правната теория и практиката на ВКС се застъпва становището, че съставянето на акт за държавна/общинска собственост е достатъчно, за да се приеме, че държавата, респективно общината, заявява собственически права върху актувания имот. Ако той е актуван неправилно, трябва да се отпише от актовите книги със заповед на Кмета /чл.64 ППЗОС/ /евентуални спорове за собственост се решават по исков ред/-а в случая няма данни язовирът да е отписан от тези книги като неправилно актуван. Същевременно, приетото в реш.№.61/26.05.14 относно обвързаността на съда от легитимиращия ефект на акта относно публичния характер на собствеността касае хипотеза, при която след съставянето му са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е загубил това си качество, а решението е постановено по спор за собственост /иск по чл.108 ЗС/, при който ищците, предявявайки свои самостоятелни права, оспорват тези на ответниците и претендират предаване на владението на процесните имоти. С оглед на изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
В отразената във връзка с третия въпрос практика се сочи, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; те следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като изводите по съществото на спора не могат да бъдат основани на произволно избрани доказателства. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че решението е постановено при неотчитане на обстоятелството, че язовирът е с площ 472,5дка, а общината е собственик на 28,61дка, че по-голямата част от него /277,60дка/ попадат в имот №.000002, собственост на държавата, че върху последния е разположен учебен полигон Корен и се ползва за подводно кормуване и десантиране, че е изграден през 1962г. от ТКЗС върху земя, внесена от член кооператори, и през 1994 е бил продаден на търг на ЗК “Земя“ и ЗК“Тракия Прима“. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от така формираната практика. Той е обсъдил всички относими към спора доказателства, възражения и доводи на страните. Приел е, че Община Харманли е собственик на язовира предвид представения А. №.250/00г., като актът е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес. Обосновал е, че като официален документ той има декларативно действие–констатира правото на собственост на общината и на основание чл.179 ал.1 ГПК А. се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти, а за правото на собственост на общината върху имота и публичния й характер следва да му се признае легитимиращо действие – по силата на което актуваният имот се счита за публична общинска собственост до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът. В настоящия облигационен спор ищецът не оспорва собствеността на общината върху язовира и се позовава на легитимиращия ефект на А., а общината като ответник не може да отрича удостовереното в А. нейно право на собственост и съответно легитимиращия ефект на този акт, защото не може да противопостави на ищеца чужди права – на трето лице, което не е страна по спора. Именно предвид тези постановки и изложените мотиви относно язовира като самостоятелна вещ, съдът е обсъдил релевантните в тази връзка факти, обстоятелства и доводи, респективно намерил е за неотносими твърденията, свързани с предявяването на права на трети лица, неучастващи в производството. Обсъдил е и факта, че водната част на язовира попада в няколко имота, вкл. №.000002-но е приел, че от една страна този имот е актуван като държавна собственост като незастроен и следователно актът няма легитимиращ ефект по отношение на язовира, който е самостоятелна вещ, а от друга страна това, че фактически попада в имот, собственост на държавата, не означава, че и тя е собственик на идеална част по силата на приращението. Взел е становище и във връзка с твърденията за фактическо ползване и пасивна легитимация на МО -посочвайки, че по смисъла на закона ползвател е не физическо или юридическо лице, което ползва фактически един воден обект, а това, на което е издадено разрешително за водовземане и ползване и има сключен договор за концесия с държавата. С оглед на изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Само за пълнота следва да се посочи, че съдът е изложил подробни мотиви във връзка с това, че язовирът е самостоятелен обект на собственост и Община Харманли се легитимира като негов собственик по силата на съставения А., а съгласно установеното в закона и практиката, дори в хипотеза на няколко солидарни длъжници, всеки от тях дължи изпълнение изцяло, като при заплащане на обезщетение в пълен размер разполага с правото да предяви иск срещу останалите солидарни длъжници на основание чл.127 ал.2 ЗЗД за разликата над приспадащата му се част до пълния заплатен размер на задължението.
По касационната жалба на Д. Д.:
В цитираната практика е прието, че актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл.143 ал.1 ГПК/отм./ и чл.179 ал.1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че в противоречие с тази практика съдът не е съобразил материалната доказателствена сила на АПДС №.0567/03, издаден по отношение на имот №.000002 в землището на [населено място], собственост на държавата, предоставен за управление на МО /чиято доказателствена сила не е била оборена в процеса/-като в резултат на това не е признато, че МО има права на собственик на язовира и носи отговорност за поддръжката му. Твърдяното противоречие не е налице. Въззивната инстанция е коментирала представения АПДС и изрично е посочила, че описания в него имот №.000002 е актуван като незастроен – поради което и следва да се приеме, че няма легитимиращ ефект по отношение на язовир И. /още повече, че самият язовир е вписан и като граница на актувания имот от юг/; същевременно той е самостоятелна вещ и това, че фактически попада в имот, който е собственост на държавата, не означава, че тя е собственик на идеални части от него по приращение. Така приетото е в съответствие с констатациите в А. и не е в отклонение от цитираните принципни постановки относно материалната му доказателствена сила. С оглед на това не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Във връзка с позоваването на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, релевираните от касатора оплаквания се припокриват с изложени при обосновката на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Във връзка със същите не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора и недопускането на касация по двете жалби, разноски не се присъждат.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1848/16.07.18 по г.д.№.2348/18 на САС, XIIс.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: