О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 449
Гр.София, 05.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря ……….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.4743 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Община Харманли и В. В. И. срещу решение №.2137/9.08.18 по г.д.№.1131/18 на САС, VIIс. Със същото е потвърдено решение №.6125/25.08.17 по г.д.№.12906/15 на СГС, І-9с. – с което предявените от В. И. искове с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на родителите му В. Д. и Л. Д. /по 150000лв. за всеки/, причинена от скъсване на язовирната стена на язовир „Иваново“ на 6.02.12, са отхвърлени спрямо предпочитания ответник Министерство на отбраната /МО/, и уважени спрямо евентуалния Община Харманли общо за 220000лв. /по 110000лв. за всеки родител/, ведно със законната лихва считано от 6.02.12 до окончателното изплащане – като за разликата до пълните предявени размери претенциите са намерени за неоснователни. Община Харманли обжалва решението в осъдителната му част, а В.И. – в отхвърлителната за сумите над 110000лв. до 150000лв.
Община Харманли оспорва жалбата на В. И.. МО и В. И. оспорват жалбата на Община Харманли.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че надлежно материалноправно легитимиран ответник по исковете е община Харманли – която е собственик на процесния язовир, респективно, че МО не съставлява такъв. Посочил е, че съгласно дефинитивната разпоредба на пар.1 ал.1 т.94 ДР на Закона за водите /ЗВ/ язовирът е „водопреносна система, включваща водния обект, язовирната стена, съоръженията и събирателните деривации“ – и предвид разпоредбата на чл.6 ЗВ е самостоятелен, отделен обект на право на собственост, различен от земята, върху която се намира. В тази връзка и с оглед безспорното обстоятелство, че язовирът е строен през 1961-1962г., без значение е чии са поземлените имоти, върху които попада понастоящем /принципът на приращението е приложим към момента на възникване на новия обект, а собствеността върху водите, водните обекти и водостопанските системи се определя от вида на вещта и предназначението й – а не от правата върху земята, на която се намират – освен по изключение – напр. чл.27 ЗВ/. При тези обстоятелства е намерил, че твърденията на общината, че язовирът попада в имот №.00002 и че МО осъществява фактическо ползване върху него от 2004г., са ирелевантни; освен това са и недоказани по делото.
Съдът е отразил, че понастоящем язовир „Иваново“ /известен и като „Ешмеджика“ и „Азмака“/ – като имот №.527 от КВС на [населено място], област Хасковска – е актуван като публична общинска собственост с акт №.250/28.03.00 на основание писмо №.9004-14/16.10.97г. и пар.7 т.2 ПЗР ЗМСМА – съгласно който с влизане в сила на закона в собственост на общините преминават и онези посочени в разпоредбата държавни имоти, сред които и язовирите, които са от местно значение – а по делото е безспорно, че язовир Иваново е от такова значение. Проследил е и хронологично данните относно изграждането и собствеността му /след построяването му през 1961-1962 със средства на ТКЗС и върху земя, собственост на член-кооператорите му, той е станал част от имуществото на ТКЗС Иваново, а впоследствие (на 4.09.92) е бил продаден на търг и (на 5.04.92) предмет на договор за покупко-продажба/ – и е намерил, че дори да се приеме, че собствеността действително е преминала върху кооперациите, с които е бил сключен договора (предвид констатирани от съда пороци на сделката) /доколкото продажбата е била извършена преди приемането на Закона за водите през 2000г. и Закона за сдруженията за напояване от 2001г./, респективно към този момент е било възможно язовирът да е собственост на правен субект, различен от Община Харманли, това предположение е без значение за настоящия правен спор. Това е така, тъй като той не е с предмет правото на собственост върху язовира и по него страна е единствено общината. Същата е собственик на язовира съгласно акт за публична общинска собственост /АПОС/ №.250/282.03.00 и актът е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес. АОС като официални документи имат само декларативно действие за собствеността на общината и не се ползват с конститутивен ефект /констатират собствеността на общината, без да я пораждат-аналогично е и приетото в ТР №.11/12 от 21.03.13 по т.д.№.11/12 ОСГК на ВКС досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт/. На основание чл.179 ал.1 ГПК АОС се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината и нейния публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие, до доказване на противното, общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен акта. Съдът е посочил, че в настоящия спор ищецът като насрещна страна няма интерес да проведе доказване, което изключва легитимиращия ефект на АПОС, и съответно не носи доказателствената тежест да установи кой е действителния собственик на язовира, различен от Община Харманли, която е актувала имота като своя собственост. Ответникът община Харманли пък не може да се защитава по предявения срещу нея иск с правно основание чл.49 ЗЗД, отричайки удостовереното с АПОС нейно право и съответно легитимиращия ефект на АПОС. Противното би означавало тя да противопостави на претенцията на ищеца чужди права – на действителния, според нея, собственик на язовира, и то в производство, по което последният не е страна – а това е недопустимо. Въз основа на изложеното е обобщено, че предвид представения АПОС собственик на язовира е Община Харманли. В това си качество тя има задължение съгласно чл.141 ЗВ да поддържа в техническа изправност водно стопанската система-каквато представлява язовира, вкл. язовирната стена. Бездействието на служителите да изпълнят това задължение през периода 2000-2012 е причина за наводнението в [населено място] – което пък е довело до смъртта на родителите на ищеца и съответно породило заявените за репариране неимуществени вреди. При тези обстоятелства фактическият състав на чл.49 ЗЗД по отношение на Община Харманли е доказан и искът спрямо нея е основателен.
Във връзка с оплакванията на ищеца за приложението на чл.52 ЗЗД от първата инстанция, въззивният съд подробно е припомнил принципните постановки на ППВС 4/68, от които следва да се изхожда, и конкретните релевантни обстоятелства по делото. Отразил е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като доколкото тя не е абстрактно понятие и е свързана с редица конкретно съществуващи обстоятелства /които, при причиняване на смърт, са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, обществено икономическите условия към датата на увреждането и други/, в случая отчита установените /на база заключението на съдебно-психологическата експертиза и свидетелски показания/ претърпени от ищеца остра стресова реакция с епизоди на стеснено съзнание и свръхценностни сензитивни-параноидни идеи, протрахиран ход, преминал в посттравматично стресово разстройство, на фона на тежък депресивен епизод; продължителността на това разстройство и съответното подобрение /2 години, като и към момента на приключване на устните състезания се съобщава за елементи от него с по-слаба интензивност/; обстоятелството, че за лечение на посочените психиатрични заболявания и появилото се безсъние са приемани медикаменти и успокоителни, близките отношения с родителите /били са сплотено семейство, гостували са си и са поддържали добри отношения/ и настъпилия след загубата им психически срив, затваряне и изолираност на ищеца. При тези обстоятелства и като са съобразени сериозните по интензитет болки и страдания, ефектът, който са оказали върху начина му на живот, възрастта му към датата на загубата /36г./ и тази на родителите му /56г. и 60г./, факта, че ги е изгубил едновременно – което го е съсипало, социално-икономическите условия, съдът е намерил, че дължимото обезщетение възлиза на по 120000лв. за всеки родител. След приспадане на изплатените от държавата общо 20000лв. /по 10000лв. за всеки родител/, исковете са намерени за основателни за по 110000лв.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.
Касаторът Община Харманли се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Извежда следните въпроси, които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1.“По силата на разпоредбата на пар.7 т.2 от ПЗР на ЗМСМА придобиват ли общините имоти, включително язовири, които преди влизането в сила на ЗМСМА не са били в собственост на държавата, а на трети лица, или съставянето на акт за публична общинска собственост за подобни имоти, в който като основание за придобиване на правото на собственост е посочена разпоредбата на пар.7 т.2 ПЗР на ЗМСМА, е достатъчно, за да се приеме, че община е собственик на актувания имот/язовир? /реш.№.468/ 2.07.10 по г.д.№.921/09, І ГО на ВКС/; 2. „Допустимо ли е/има ли правен интерес/ ответникът по иск с правно основание чл.49 ЗЗД да навежда твърдения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпване на вреди за ищеца или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти? /реш.№.149/12.06.13 по г.д.№.647/12, ІV ГО, реш. №.61/26.05.14 по г.д.№.7685/13,ІІ ГО, реш.№.236/28.01.15 по г.д.№.6943/ 14, І ГО/; 3.“С оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 и ал.2 ГПК в производствата по искове по чл.49 ЗЗД има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително обстоятелството, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди, или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производствата по такива искове?“ /реш.№.147/19.06.12 по г.д.№.582/11, ІV ГО, реш.№.169/27.02.18 по г.д.№.879/16, ІІ ТО/; 4.“Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото-приети и относими към конкретния спор, или може да обоснове изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото?“ /реш.№.65/30.07.14 по т.д.№1656/ 13, ІІ ТО, реш.№.220/2.10.15 по г.д.№.2314/15, ІІІ ГО, реш.№.113/18.05.16 по г.д.№.5961/15, ІІІ ГО/. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно.
Касаторът В. В. И. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД–кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип /реш.№.93/23.06.11 по т.д. №.43/10, ІІ ТО, реш.№.259/19.12.14 по г.д.№.1746/14, ІІІ ГО, реш.№.104/ 25.07.14, №.136/1.03.12 по г.д.№.414/10, ІІІ ГО, реш.№.88/17.06.14 по т.д.№.2974/13, ІІ ТО, реш.№.158/17.10.14 по т.д.№..3594/13, І ТО, реш. №.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, ІІІ ГО, реш.№.67/ 16.03.12 по г.д.№.1101/11, ІІІ ГО, реш.№.407/26.05.10 по г.д.№.1237/09, ІІІ ГО/.
Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.
По касационната жалба на Община Харманли:
Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика, пар.7 ПЗР ЗМСМА посочва кои от бившите държавни язовири стават общинска собственост и не касае язовирите, изградени със средства на ТКЗС върху земя-собственост на техни членове-кооператори – които по същество не са държавна собственост, а собственост на членовете-кооператори на ТКЗС и представляват част от имуществото на това ТКЗС. Въззивният съд не е приемал, че по силата на пар.7 т.2 ПЗР ЗМСМА общината придобива имоти, които не са собственост на държавата. Това, което е приел, е, че по делото е представен акт за публична общинска собственост от 2000г., съгласно който Община Харманли е собственик на язовира-като този акт е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес /който не е с предмет правото на собственост върху язовира и по него страна е единствено общината/. Съдът подробно е обосновал действието, с което се ползва АОС като официален документ. Приетото от него – че има само декларативно действие за собствеността на общината и няма конститутивен ефект /констатира собственост на общината, без да я поражда/ – като на основание чл.179 ал.1 ГПК се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината и нейния публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие, до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен акта – не противоречи на цитираното от касатора решение, и съответства на задължителната съдебна практика, в това число обобщена в ТР №.11/12 от 21.03.13 по т.д.№.11/12 ОСГК на ВКС. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
В сочената във връзка с втория въпрос практика се приема, че актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона /чл.5 ал.2 ЗОбС/, с който се констатира правото на общинска собственост; като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съобразно разпоредбата на чл.179 ал.1 ГПК актът се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия /т.е. съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота/, и има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост; съобразно разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения; актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик – като за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик /реш.№.149/12.06.13 по г.д.№.647/12, ІV ГО/; актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл.143 ал.1 ГПК /отм./ и чл.179 ал.1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени /реш.№.71/28.0415 по г.д.№.6943/14, І ГО/; ако по делото е установено, че след съставяне на акта за държавна собственост са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, съдът не е обвързан от легитимиращия ефект на акта относно публичния характер на собствеността и следва да направи правния си извод за статута на актувания имот по собствено вътрешно убеждение въз основа на закона /решение №.61/26.05.14 по г.д.№.7685/13, ІІ ГО на ВКС/; в реш.№.236/28.01.15 по г.д.№.692/13, ІІІ ГО, е прието, че актът за държавна собственост е официален документ и следва да бъде изрично оспорен, за да се открие производство по чл.154 ГПК/отм./; възраженията срещу акта, основани на твърдения за притежавани собствени права върху имота, не могат да бъдат приравнени на оспорване по смисъла на чл.154 ГПК/отм./ и актът за държавна собственост следва да бъде преценяван по правилата на чл.143 ГПК/отм./. Видно от изложеното, така цитираната практика не касае въпроса дали ответник по иск с правно основание чл.49 ЗЗД може да навежда твърдения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот. Предвид това тя е неотносима към изведения въпрос. От друга страна, доколкото в същата са обсъждани принципно действието и оспорването на акт за общинска собственост – и е прието, че той може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, респективно, че за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик, изложените от въззивната инстанция мотиви, в това число относно недопустимостта да се предявяват чужди права /на евентуални други собственици – от общината, вместо тях и без тяхното участие в процес с предмет облигационен спор/, не са в противоречие с тези постановки. Следва да се има предвид и, че в правната теория и практиката на ВКС се застъпва становището, че съставянето на акт за държавна/общинска собственост е достатъчно, за да се приеме, че държавата, респективно общината, заявява собственически права върху актувания имот. Ако той е актуван неправилно, трябва да се отпише от актовите книги със заповед на Кмета /чл.64 ППЗОС/ /евентуални спорове за собственост се решават по исков ред/-а в случая няма данни язовирът да е отписан от тези книги като неправилно актуван. С оглед на изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Съгласно цитираната във връзка с третия въпрос практика всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения /чл.154 ал.1 ГПК (чл.127 ал.1 ГПК отм.)/; когато ищецът претендира обезщетение за вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението и вредите; вината се предполага (чл.45 ал.2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Така цитираната практика е неотносима към въпроса, който касае конкретна хипотеза, свързана с фактите и обстоятелствата на разглеждания случай – и предвид това не е и общ и абстрактен, а конкретен и фактически. Отделно от изложеното, съдът не е отрекъл правото на ответника да твърди и доказва обстоятелства, изключващи вината му, а е намерил за неоснователни възраженията му в тази връзка, излагайки подробни съображения относно легитимиращото действие на акта за общинска собственост и оспорването му. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК
В отразената във връзка с четвъртия въпрос практика се сочи, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; те следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че решението е постановено при игнориране на доказателства – съдебно-техническа експертиза, установяваща границите на язовир „Иваново“, и акт за държавна собственост, легитимиращ държавата като собственик на един от имотите, в който попада водна площ на язовира, стената и преливника му. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от така формираната практика. Той е обсъдил всички относими към спора доказателства, възражения и доводи на страните. Приел е, че Община Харманли е собственик на язовира предвид представения АПОС №.250/00г., като актът е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес. Обосновал е, че като официален документ той има само декларативно действие и не се ползва с конститутивен ефект – констатира правото на собственост на общината без да го поражда-и тези изводи са в съответствие с възприетото в ТР №11/12 на ОСГК за доказателственото значение на констативния нотариален акт. Посочил е, че на основание чл.179 ал.1 ГПК АПОС се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти, а за правото на собственост на общината върху имота и публичния й характер следва да му се признае легитимиращо действие – по силата на което актуваният имот се счита за публична общинска собственост до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът. В настоящия облигационен спор ищецът не оспорва собствеността на общината върху язовира и се позовава на легитимиращия ефект на АПОС, а общината като ответник не може да отрича удостовереното в АПОС нейно право на собственост и съответно легитимиращия ефект на този акт, защото не може да противопостави на ищеца чужди права – на трето лице, което не е страна по спора. Именно предвид тези постановки и изложените мотиви относно язовира като самостоятелна вещ, съдът е обсъдил релевантните в тази връзка факти, обстоятелства и доводи, и не е обсъждал – като неотносими – данните относно правото на собственост на земята под язовира и тези за фактическото му ползване – като изрично е заявил, че, предвид изложените по-горе мотиви, те са ирелевантни. При тези обстоятелства евентуално изразеното становище за недоказаност на твърдения на ответника в тази връзка са неотносими към решаващата воля на въззивната инстанция. С оглед на изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Само за пълнота следва да се посочи, че съдът е изложил подробни мотиви относно язовира като самостоятелна вещ и правото на собственост върху него, в това число позовавайки се, освен на действалата към момента на даване ход на устните състезания пред въззивната инстанция /на 8.05.18/ редакция (ДВ бр.58/2015) на пар.1 т.94 ДР ЗВ /последващото изменение, което се сочи от касатора, е въведено след това, с ДВ бр.55/3.07.2018, като към датата на преливането на язовира 6.02.12 дефинитивната разпоредба въобще не е съществувала (създадена е с ДВ бр.58/2015г.)/, и на непроменяната разпоредба на чл.6 ЗВ, а чл.141 ЗВ във всичките му редакции /от приемането досега/ винаги е предвиждал задължение за собственика на язовира да извършва необходимите действия по поддържане на техническата му изправност (обстоятелството, че до изменението с ДВ бр.58/2015 подобно задължение е имал и ползувателят, не освобождава собственика от неговото задължение за същото).
По касационната жалба на В. И.:
Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост. Налице е многобройна задължителна практика на ВКС /ППВС №.4/23.12.1968 и решения по чл.290 ГПК/, в която са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Съдът следва да прецени характера и степента на увреждането, начина, по който е понесена загубата, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, евентуално негативно отражение върху физическото здраве и психиката, контактите и социалния живот, положението в обществото, връзката между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, икономическото положение в страната и въобще всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение означава съдът да определи онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства – емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние – и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. горепосочените критерии, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил близките отношения между ищеца и родителите му, възрастта, на която те и той са били, когато ги е загубил, вида и интензитета на търпяните страдания, в това число острата стресова реакция и последвалото я продължително посттравматично стресово разстройство на фона на тежък депресивен епизод, елементи от което, макар и с по-слаба интензивност, се наблюдават и сега, необходимостта от медикаментозно лечение, промяната в характера и начина на живот, обществено икономическите условия. Предвид изложеното, съдът е процедирал в съответствие, а не в противоречие със задължителната практика на ВКС. При тези обстоятелства не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора и недопускането на касация по двете жалби, разноски не се присъждат.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.2137/9.08.18 по г.д.№.1131/18 на САС, VIIс.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: