О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
Гр.С., 05.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми май през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.45 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.1622/10.07.17 на Софийски апелативен съд, 8с., в частта, с която, след частична отмяна на решение №.4183/20.05.16 по г.д.№.13354/ 13 на Софийски градски съд, ГО, 9с., касаторът е осъден да плати на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД 54444щатски долара, ведно със законна лихва считано от 7.10.13 до окончателното изплащане и разноски.
Ответната страна Д. Б. И. оспорва жалбата; претендира разноски.
К. жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил, че предпоставките на фактическия състав на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД /процесната сума да е излязла от патримониума на ищцата, тя да е постъпила в имуществото на ответното дружество, това разместване на блага да е без правно основание (т.е. без да е бил налице годен юридически факт, без да е съществувало валидно правоотношение между страните впроизводството)/ са налице, и предявеният иск е основателен. Приел е от фактическа страна, че с пълномощно от 9.05.12 ищцата е упълномощила Г.В. да се разпорежда неограничено с наличните авоари по откритите й сметки в [фирма]; пълномощникът, при упражняване на правата по пълномощното, е наредил банката да задължи сметката на упълномощителя с процесната сума и завери с нея сметката на ответното дружество – като сумата е постъпила в последната на 16.07.12г. От правна страна е посочил, че при тези факти доказателствената тежест за установяване на наличие на основание за разместването на благата е на ответника и той не ангажира годни доказателства в този смисъл. Процесното пълномощно не съставлява такова основание – упълномощава нето е правна сделка, по силата на която възниква представителна власт в полза на едно лице да извършва правомерни действия от името на друго, правните последици от които настъпват в патримониума на упълномощителя /арг. от чл.36 ал.2 ЗЗД/; самата упълномощителна сделка поражда между страните представително правоотношение, което е на доверие – и за упълномощеното лице възниква право да извършва от името на представлявания правни действия, а за последния – задължение да търпи в своята правна сфера правните последици от тях в рамките на учредената представителна власт; следователно, упълномощаването урежда предметното съдържание на вътрешните правоотношения между упълномощителя и упълномощения, като определя обема на представителната власт на представителя; за действителността на извършените правни действия от пълномощника е ирелевантно обстоятелството дали между упълномощителя и третото лице, по отношение на което пълномощникът извършва от името на упълномощителя правни действия, е налице годен юридически факт /правно основание/ – във вътрешните отношения между упълномощителя и пълномощника всяко извършено от последния действие, което е в пределите на представителната власт, е действително -на правно основание – упълномощителната сделка, но в отношенията между третото лице и упълномощителя, правните последици, към които е била насочена волята на пълномощника, биха се породили само ако те се основават на годен юридически факт /т.е. упълномощителната сделка се характеризира с абстрактност по отношение на третото лице, като за него е ирелевантно защо един правен субект е оправомощил друг да осъществява от негово име съответни правни действия, чиито правни последици непосредствено ще се отразят на неговата правна сфера, в неговия патримониум/. Тъй като платежното нареждане представлява едностранна абстрактна правна сделка, при извършването му от надлежно упълномощено лице – какъвто е бил Г. В., за банката е без значение на какво правно основание й е възложено да задължи сметката на наредителя и да завери тази на бенефициера – т.е. фактът, дали това имуществено разместване е било извършено на правно основание, въз основа на годен юридически факта, е от значение само в отношенията между наредителя и бенефициера-какъвто е настоящия случай. Поради тези обстоятелства упълномощаването не притежава значение на правно основание за разместване на имуществените блага в отношенията между страните по делото.
В случая пълномощникът Г. В. е наредил на [фирма] да задължи сметката на ищцата и да завери тази на ответното дружество, но последното не е установило чрез пълно и главно доказване, че е било налице правно основание за получаване на тази сума. Наведените твърдения, че ищцата е била носител на парични задължения към Г.В. на различни правни основания, не са установени в процеса на доказване /вкл. не е доказано, че Г.В. й е предоставил в заем 70500лв./, а са и ирелевантни за правилното решаване на спора – дори и между ищцата и принципала на ответното дружество да са съществували отделни правоотношения, по които тя да е дължала общо парична сума, равняваща се на 54444щ.д., с процесното платежно нареждане е заверена не банкова сметка на твърдяния кредитор физическо лице – Г. В., а на трето на твърдените облигационни правоотношения лице – ответното дружество. Съдът е обсъдил както първоначално релевираните в отговора на исковата молба възражения /че ищцата ”обещала да върне част от парите, които дължи на В., за да може да организира работата на дружеството /ответник/ и да обзаведе медицинските си кабинети”/, така и последващите /различни и противоречиви/, дадени едва пред въззивната инстанция, след разпределяне от САС на доказателствената тежест и подлежащите на доказване факти от страните /че с процесното платежно нареждане /с едно плащане/ са изпълнени две задължения: 1/на ищцата към Г.В. – като тези задължения са възникнали от договор за замяна на движими вещи от 4.08.11 /за сумата 17000лв./ и от договор за паричен заем /за сумата 70500лв./; 2/ на принципала Г.В. към ответното дружество, породено от взето решение за заплащане на допълнителна парична вноска по реда на чл.134 ал.1 ТЗ – които разкриват правните последици на института на делегацията за плащане /едностранна абстрактна сделка, по силата на която делегантът /Г.В./ бил наредил на делегата /ищцата – чрез своя пълномощник – отново Г.В./ да плати на делегатаря /ответното дружество/ исковата сума/. Отразил е, че като основание за извършения паричен превод от банковата сметка на ищцата в тази на ответното дружество е посочено „захранване на сметка по договор”; ответникът не е установил в процеса, че между страните е бил сключен договор, по който ищцата е поела задължение към ответното дружество за изпълнение на парично задължение в размер на 54444щ.д.; недоказано е останало и наведеното едва пред въззивния съд фактическо твърдение за пораждане на правоотношение по делегация за плащане. Във връзка с последното съдът е намерил за основателно възражението на Д. И., че представените от ответното дружество с молба от 13.02.17г. частни свидетелстващи документи /Протокол за взети решения от принципала на търговското дружество на 10.07.12, декларация от управителя на търговското дружество и извлечение от хронологичния регистър/, изходящи от ответното дружество, респективно от принципала му, са без достоверна дата по смисъла на чл.181 ал.1 ГПК /антидатирани са/ и са съставени единствено с цел да се ползват само в настоящия процес – за да се обоснове възникването и съществуването на годен юридически факт към момента на извършването на разместването на благата. Изложил е и допълнителни съображения, че самата декларация обективира свидетелски показания на принципала на дружеството в писмена форма /че с исковата сума се погасява породено правно задължение по договор за паричен заем/ и поради това е недопустимо доказателствено средство /гласни доказателства се събират от съда чрез разпит под страх от наказателна отговорност за изнасяне на неистински факти/, а извадката от счетоводна справка /извлечението от хронологичния дневник на дружеството, удостоверяващ, че в счетоводството е постъпила сума 87446,32лв. допълнителна парична вноска от принципала/ като частен свидетелстващ документ, обективиращ изгодни за издателя му обстоятелства, не се ползва с доказателствена сила и с него не може да се установят твърдените от ответника обстоятелства. Предвид изложеното е обобщено, че тъй като представените частни документи, изходящи от ответника и обективиращи изгодни за него обстоятелства, са и без установена достоверна дата съгласно правилата на чл.181 ал.1 ГПК, те не представляват доказателства за настъпване на фактите, твърдени в отговора на исковата молба и молбата от 13.02.17г.-прието е за недоказано обстоятелството, че процесното имуществено разместване се основава на действително договорно правоотношение, както е удостоверено в процесното платежно нареждане, респективно при осъществена делегация за плащане, както неоснователно се поддържа пред въззивната инстанция. Процесната сума е получена от ответното дружество без основание и то дължи връщането й съобразно чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.”В случай, че страната в процеса в условията на пълно и главно доказване желае да се ползва и представя като доказателство вписване в счетоводните си книги, следва ли съдът да допусне поисканата счетоводна експертиза, за да се установи редовност на воденото счетоводство, и в случай, че откаже, представлява ли това съществено процесуално нарушение, ограничаващо страната в процеса? При представяне на доказателства, представляващи извлечения от счетоводни книги на страната, съдът следва ли служебно да назначи ССЕ, като постави въпрос на вещото лице дали счетоводните книги са редовно водени за съответния период, изхождайки от нормата на чл.182 от ГПК?” /реш.№.169/23.11.12 по т.д.№.664/11, ІІ ТО, реш.№.62/ 25.06.09 по т.д.№546/08, ІІ ТО, реш.№.7/ 22.02.11 по т.д.№.264/10, І ТО/; 2.”В условията, че всяко действие на пълномощника, което е в пределите на представителната власт, е действитено, то, за да са валидни отношенията между третото за упълномощителя лице и самият упълномощител, нужен ли е изричен и отделен юридически факт, за да се признаят правните действия и правните последици от действията на пълномощника извършени на правно основание упълномощителната сделка?” /ТР №.5/12.12.16 по т.д.№.5/14, ОСГТК на ВКС/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд не е обсъждал в решението поставения от касатора въпрос и не е излагал изрични мотиви в тази връзка. Поради това и той не е свързан с решаващата му воля. От друга страна, доколкото въпросът се поставя в контекста на оплакване, че с исканата и недопусната от съда експертиза страната се е домогвала да докаже, че процесната сума е постъпила по сметка на дружеството като парична вноска по чл.134 ТЗ от едноличния собственик на капитала с цел закупуване на медицинска апаратура и консумативи и извършване на ремонт на медицинския кабинет, с определението, с което се е произнесъл по искането, въззивният съд изрично е посочил, че то е неотносимо към спора, тъй като цели установяване на факти /вкл. за какво сумата е използвана след превеждането й по сметка на ответника/, които са ирелевантни. Безспорно съдът е длъжен да даде възможност на страната да докаже твърденията си, но това важи само за тези от тях, които касаят факти и обстоятелства от значение за спорното право /задължението е за допускане на допустими според процесуалния закон и относими към предмета на делото доказателства и доказателствени средства/. В случая е прието, че по делото е недоказано наличието на заемни правоотношения между ищцата и физическото лице Г.В., които са и ирелевантни поради несъвпадение на субектите на страната на твърдяния заемодател /Г. В./ и на ответника по иска /дружество/, а доколкото като основание за извършения паричен превод от банковата сметка на ищцата в тази на ответното дружество е посочено „захранване на сметка по договор”, ответникът /чийто едноличен собственик, управител и представляващ е Г.В. – пълномощникът, наредил плащането на сумата и попълнил платежното нареждане/ не е установил, че между страните в процеса е бил сключен договор, по силата на който ищцата е поела задължение към ответното дружество за изпълнение на парично задължение в размер на 54444щ.д. С това са свързани решаващите мотиви на САС. Отделно от изложеното, в допълнение и за изчерпателност, е разгледано, макар и несвоевременно направеното – пред въззивната инстанция и след изтичане на срока за отговор по чл.131 ГПК – и противоречиво възражение за пораждане на правоотношение по делегация /едностранна сделка/ – и е намерено за неоснователно. Предвид изложеното, поставеният въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и не би могъл да го обуслови при условията на чл.280 ал.1 ГПК.
Във връзка с втория въпрос отново не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Въпросът се поставя в контекта на твърдения, че съдът неправилно е приел, че упълномощаването само по себе си не е достатъчен юридически факт, който да обуслови основание за разместване на процесната сума. Във връзка с материята относно упълномощаването/ представителната власт и неоснователното обогатяване е налице както ясна законова уредба, така и практика, в това число задължителна, която не се нуждае от промяна или осъвременяване /ТР 1/09 ОСГТК на ВКС, т.2, т.4/. В цитираната от касатора задължителна практика /ТР 5/16, ОСГТК на ВКС/ е посочено, че представителството е извършване на правни сделки и действия за друго лице и от негово име с непосредствено действие за него /чл.36 ЗЗД/ – като за упълномощаване с последиците на чл.36 ал.2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя е необходимо и достатъчно в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Както изрично е предвидено в тълкувателното решение, горното съдържание на пълномощното е относимо единствено към валидността на упълномощаването, с оглед на преценката дали извършеното действие е в рамките на предоставената представителна власт или не. При действия в обхвата на учредената представителна власт /т.е. действия, чиито правни правни последици обвързват представлявания и се пораждат в неговия патримониум/, изразяващи се в разпореждане със суми по банкови сметки на представлявания и извършване на плащане в полза на трето лице, изцяло отделен от въпроса за валидността на упълномощаването е този за наличието на основание за извършване на това плащане от/или от името на представлявания в полза на третото лице. По материята за неоснователното обогатяване, в това число при начална липса на основание, е налице многобройна задължителна практика, вкл. ППВС 1/28.05.79, която разяснява фактическите състави на института /чл.55-чл.59 ЗЗД/. В същата изрично е предвидено кои са елементите на първия фактически състав на чл.55 ал.1 ЗЗД-същият изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на една лице в имуществото на друго; изредени са и примерни хипотези – получаване на нещо въз основа на нищожен акт, след прогласяване на унищожаемост, без наличието на никакво правоотношение, след пълно изпълнение от един от солидарните длъжници, друг от тях отново изпълни, при плащане на задължение след погасяването му, освен в случаите на чл.118 ЗЗД и др. Очевидно наличието на пълномощно у пълномощника, да действа – в случая – да нареди превод – от името на представлявания от негова банкова сметка, не съставлява хипотеза, попадаща в категорията на изброените. За наличие на предпоставките на хипотезата на чл.55 ал.1 т.5 ЗЗД е ирелевантно дали действието, довело до обедняване на ищеца, е извършено лично от него или от пълномощник в рамките на учредената му представителна власт. От значение и в двете хипотези е само дали за обогатяването е налице основание – като установяването на това обстоятелство е в тежест на ответника /чл.154 ГПК/. Като е приел, че в отношенията между третото лице и упълномощителя, от чието име пълномощникът е извършил правни действия, правните последици, към които е насочена волята на пълномощника, биха се породили само ако се основават на годен юридически факт, респективно, че упълномощителната сделка се характеризира с абстрактност и за третото лице е ирелевантно защо един правен субект е овластил друг да осъществява от негово име правни действия, респективно че упълномощаването не притежава значението на правно основание за разместването на имуществени блага, въззивният съд не се е отклонил от наличната практика. Предвид изложеното не са налице хипотези на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
С оглед всички посочено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС.Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1622/10.07.17 на Софийски апелативен съд, 8с.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: