О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 247
Гр.София, 08.04.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3713 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавно ловно стопанство „Каракуз“, [населено място], срещу решение №.95/26.07.19 по г.д.№.180/19 на ОС Силистра – с което, след отмяна на решение №.87/14.05.19 по г.д.№.652/18 на РС Дулово, предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ са уважени.
Ответната страна И. Е. И. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С атакувания акт съдът е приел, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, което е било незаконосъобразно прекратено на основание чл.195 вр. с чл.188 т.3 КТ. Ищецът е работил като горски надзирател; наложено му е било дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл.195 вр. с чл.188 т.3 и чл.187 т.3, т.8 и т.10, чл.190 ал.1 т.7 КТ /поради неизпълнение на „основни функции и задължения … да спазва дисциплината за ползване на горите, да охранява поверения му охранителен участък, да спазва разпоредбите за извършване и извеждане на сеч, да опазва горите от незаконна сеч и да изпълнява дейностите в кръга на служебните си задължения“/; съгласно отразеното в заповедта извършеното действие се изразява във „виновно бездействие, доколкото не е констатирал незаконна сеч на немаркирани дървета в поверения му участък съгласно длъжностната му характеристика за пазене на поверените му охранителни участъци от незаконни ползвания и повреди… не е изпълнявал задълженията си по служба… да отбележи пъновете на незаконно отсечените дървета с червена боя и при установени нарушения да състави констативен протокол, който представя на прекия си ръководител“; цитирани са и два доклада, от заключенията по които става ясно, че без маркиране на терен и без редовно позволително за сеч в изброените подотдели в землището на [населено място] и [населено място] са отсечени съответно 119бр. дървета, от които биха се добили 53куб.м. дървесина на стойност 3200лв. /по първия доклад/ и 776бр. дървета, от които биха се добили 297 куб.м. дървесина на стойност 18000лв. /по втория доклад/. Съдът е отразил, че доказателствената тежест по конкретизирането и доказването на тези нарушения е на ответника работодател. В случая процесната заповед не отговоря на изискванията на чл.195 КТ /не е посочено кой е допуснал незаконната сеч, кога е извършена, какво конкретно е нарушението на ищеца в този процес, какви действия и кога е трябвало да извършва (напр. в какъв период след установяване на сечта е трябвало да отбележи незаконно отсечените дървета – а тази информация е необходима, за да се прецени кога и как е проявил бездействие); дори приложеният Протокол №.1/12.10.18 /л.30-32/ за ревизия на участъка на ищеца сочи, че тази ревизия е извършена не преди, а ден след уволнението му, касае периода 26.06-12.10.18 и нищо не конкретизира/ – като липсата на яснота е нарушение на чл.195 КТ; не е имало и надлежно изслушване или приемане на обяснения съгласно чл.193 КТ /доколкото искането е формално и също не става ясно за кои нарушения се отнася/. При това положение е формиран извод, че доколкото изпълнението на чл.193 и чл.195 КТ са задължителни за служебна проверка, при констатирано нарушение само на това основание заповедта следва да се отмени като незаконосъобразна, без разглеждане на спора по същество.
Същевременно въззивната инстанция е посочила и, че, дори да се приеме, че горепосочените нарушения са несъществени, разглеждането на спора по същество отново води до същия извод. Обсъдила е показанията на разпитания свидетел и обясненията на ищеца във връзка със започналата по време на отсъствието им /поради петдневното им командироване за поставяне на телена ограда/ незаконна сеч, разговорите им с ръководството по повод на нея и какво им е било обяснено, опитите им да преустановят дейността по изсичането и карането им със секачите, ръководени от действащия тогава директор, признанието, че не е сигнализирано писмено ръководството или МВР поради страх от уволнение. В крайна сметка съдът е приел за безспорно, че процесната незаконна сеч е била извършена в отдели, за част от които е отговарял ищеца, че той се е доверил на устни разпореждания от ръководството без да изиска позволително за сеч, без да изготви писмен доклад до прекия ръководител и без да сигнализира органите на МВР, че бездействието е обяснимо от житейска гледна точка с обичайно подчинение на ръководството и страх от уволнение – като същевременно И. И. не е отговорен за началото на сечта, тъй като е бил командирован /първият й ден съвпада с този на командироването на ищеца и свидетеля без назначаването на техен заместник/, а при спирането й от полицията започнали проверки и не е имал достъп да изпълни последващите задължения – като да издаде констативен протокол по чл.45 от Инструкция №.17/99 – което бездействие е отразено в заповедта като нарушение; отделно от това, цитираната инструкция не е действащ нормативен акт /на практика нарушението на ищеца е, че не е сигнализирал писмено ръководните и контролните органи – но такова нарушение не е посочено в заповедта – освен ако се приеме за част от общото описано неизпъленние на задълженията му като горски надзирател/. Съдът изрично е отразил, че в случая се касае не за инцидентна скрито извършена сеч, а за такава мащабна по продължителност, територия и размер на щетите, която е планирана и договорена, и голямата отговорност е на този, който я е разпоредил – а това не е преценено при уволнението на ищеца. Посочил е, че в самата заповед е цитиран чл.187 ал.1 т.8 КТ без никакво уточнение коя от двете хипотези се има предвид, като същевременно данните за драстична злоупотреба изискват да се търси по-скоро отговорност от ръководството на държавното предприятие, а не толкова от подчинените, които са изпълнявали заповедите на своите началници. Отчел е и чистото дисциплинарно минало на наказания – факта, че няма данни на И.И. да са налагани предишни наказания, а той работи на тази длъжност 30 години. Предвид изложеното е заключено, че дори да се приеме, че е налице нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.187 ал.1 КТ т.3 и чл.190 ал.1 т.7 КТ, то неговата тежест не обуславя налагане на най-тежкото наказание.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, като формулира следните въпроси, по които твърди, че е налице произнасяне в отклонение от практиката на ВКС: 1.„До каква степен искането на обяснения от работника по чл.193 КТ за допуснато нарушение трябва да бъде конкретизирано, за да не се счита същото за „формално“ с оглед на информация за нарушението, с която работодателят разполага към дата на поискване на писмените обяснения? При условие, че след получаване на допълнителна информация за нарушението преди даване /депозирене/ на писмени обяснения работодателят своевременно е връчил на работника тази допълнителна информация, за да може да се защити адекватно?“; 2. „Спазено ли е изискването работодателят да мотивира заповедта при условията на чл.195 КТ-като посочи периода на извършване на дисциплинарното нарушение, като се позове на официална констатация от друг документ, който съдържа информация относно този период, известна на работника, при условие, че нарушението е осъществено чрез бездействие в рамките на определен период и спецификата на изпълняваната работа не позволява откриване на точния ден и час на извършването му, а установяването му е възможно само като краен резултат, в резултат на последваща проверка, материализирана в Доклад на проверяващия орган?“; 3.“Следва ли да се отчита обществената значимост на професията, характера на извършваната дейност и възможните последици за работодателя при определяне на тежестта на нарушението?“; 4.“Може ли въззивният съд да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Въпроси №.1, №.2 и №.4 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора правни въпроси нямат самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така доколкото въззивната инстанция е намерила, че дори да се приеме, че няма нарушение на изискванията на чл.193 и чл.195 КТ, при разглеждане на спора по същество отново достига до извод за незаконност на уволнението – поради неизвършване на всички цитирани в заповедта нарушения и несъобразяване на разпоредбата на чл.189 КТ, изискваща съответствие на тежестта на извършеното нарушение с тази на наложеното наказание. Предвид изложеното изведените въпроси са неотносими към решаващата воля на съда и не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК.
В цитираната във връзка с въпрос №.3 практика – реш.№.324/6.01.17 по г.д.№.2302/16, ІV ГО, се сочи, че тежестта на дисциплинарното нарушение се определя с оглед характера на изпълняваната работа – като се отчита характера на възложените трудови функции и доколко те са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата, че следва да се съобразяват и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя и от тях биха могли да настъпят неблагоприятни последици, че изпълнението на длъжност в областта на образователна система на децата е работа с изключително висока отговорност-поради което и стандартите за етично поведение на работещите с деца в сферата на образованието са високи, а нарушаването на задълженията при изпълнение на учителската професия съставлява изключително тежко дисциплинарно нарушение. Въззивната инстанция не е отрекла съобразяване на визираните в задължителната практика, в това число цитираната в относимата й част, критерии. Отчела е изрично характера на трудовите функции на длъжността на ищеца и позицията му в съответната йерархия в предприятието на работодателя, в това число кому следва да бъде възложена по-голяма тежест във връзка с носенето на отговорността за процесната незаконна сеч предвид наличието на договаряне и нареждане във връзка с нея от ръководството на предприятието. Същевременно е съобразила кои от визираните в заповедта нарушения са установени по делото и какво е дисциплинарното минало на наказания. Това, което е намерила за решаващо, е, че след като не може да се приеме, че е извършено второто визирано в заповедта нарушение, и като се съобразят конкретните обстоятелства на случая предвид широкомащабната сеч и устните разпореждания на ръководството, налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание на служител на длъжността на ищеца е несъответно на тежестта на извършеното нарушение и не удовлетворява критериите по чл.189 КТ. Така приетото не е в отклонение от цитираната практика, респективно основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
Предвид всичко посочено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение на следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.95/26.07.19 по г.д.№.180/19 на ОС Силистра.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: