О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
Гр.София, 09.03.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3347 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на РБългария и Окръжен съд Благоевград срещу решение №.95/17.05.19 по г.д.№.100/19 на ОС Габрово–с което е потвърдено решение №.18/7.01.19 по г.д.№.795/18 на РС Севлиево в частта, с която касаторите са осъдени да платят солидарно на К. Д. С., С. А. С., Д. М. С., Н. А. С. и С. А. С. по 8000лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок, ведно със законната лихва считано от 21.10.16 до окончателното изплащане за ищците К. С. и С. С. и от 25.10.16 за останалите ищци, със съответно произнасяне по разноските.
Ответните страни К. Д. С., С. А. С., Д. М. С., Н. А. С. и С. А. С. оспорват жалбите; претендират разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение е прието, че първоинстанционното производство е образувано по искове за заплащане на обезщетение по чл.2б ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателно производство по ДП №.32/08 на РБ Б., нохд №.135/09 и нохд №.15/10 на ОС Благоевград /приключило с осъдителна присъда срещу К. К.-признат за виновен в това, че на 30.01.08 умишлено умъртвил А. С. (съответно син, съпруг и баща на ищците)/– в което ищците са встъпили и участвали като частни обвинители и граждански ищци. По делото е безспорно, че същото е започнало на 30.01.08 /с образуване на ДП №.32/08/, приключило е на 11.10.16 за К. С. и С. С. и на 25.10.16 за Д. С., Н. С. и С. С.; общият срок на производството е 8 години 8 месеца и 25 дни; същият включва провеждане на досъдебното производство /1г. 11м. 10д./ разглеждане на делото два пъти от първоинстанционен съд, четири пъти от въззивен съд и веднъж от ВКС /общо съдебното производство е продължило 6г. 7м. 26д. – от които 6г. и 7д. пред първа инстанция/. Съдът е посочил, че при преценката дали са налице предпоставките за присъждане на предвиденото в чл.2б ЗОДОВ обезщетение, следва да се съобразят изброените примерно в закона критерии и практиката на ЕСПЧ, като се установи продължителността на релевантния период и се съобрази дали той е разумен предвид обстоятелствата по делото-с оглед сложността му, поведението на лицето и поведението на компетентните власти.
Обсъждайки сложността на производството, въззивната инстанция е отчела фактите, които е следвало да бъдат установени с оглед предявеното обвинение-което е за тежко умишлено престъпление, обема на събраните доказателства, броя на участниците в производството /страни, свидетели, експерти/. Посочила е, че разпитания голям брой свидетели и вещи лица, извършените множество процесуално-следствени действия и значителния обем на събраните доказателства по предявеното обвинение, преквалифицирано по чл.118 НПК, обосновават извод, че наказателното производство е било с фактическа сложност. Независимо от това, с оглед общата продължителност на процеса–8години и близо 9 месеца, е налице неоснователно забавяне над разумния срок, което се дължи на поведението на компетентните органи – връщане след внасяне на обвинителния акт на делото на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения и провеждане на допълнително разследване и извършени в съдебното производство действия на първоинстанционния съд /нохд №.15/10 е било многократно отлагано за установяване местонахождението на свидетел – въпреки възможността да бъдат приобщени неговите показания, дадени в досъдебното производство пред съдия, както и заради неизготвяне на назначени комплексни СППЕ по въпроси, по които вече са били изготвени такива експертизи в досъдебното производство; за забавянето е допринесъл и факта, че първоинстанционният съд не се е произнесъл в срок и по въпросите за веществените доказателства и разноските/. От друга страна, ищците с процесуалното си поведение не са дали повод за удължаване на продължителността на наказателното производство. При преценката дали забавянето е основание да се приеме, че е нарушено правото им на разглеждане на делото в разумен срок, съдът е взел предвид и засегнатите интереси. Посочил е, че в настоящия случай, с оглед предмета на наказателното производство, с него се засягат интереси с висока важност за пострадалите от престъплението – ищците по делото, като родители, съпруга и деца на убития. Като пострадали от престъплението лица, те са имали правен интерес своевременно да бъдат изяснени фактите и обстоятелствата относно извършеното престъпление, да бъде установено и наказано лицето, което го е извършило, и да бъдат овъзмездени за претърпените от престъплението имуществени и неимуществени вреди – за което са встъпили в процеса като частни обвинители и граждански ищци. Предвид анализа на горепосочените критерии съдът е формирал извод, че предявените искове за ангажиране на отговорността на държавата на основание чл.2б ал.2 ЗОДОВ са основателни.
Наведените от жалбоподателите доводи, че не е доказана причинно-следствена връзка между претендираните неимуществени вреди и твърдяното забавяне на наказателното производство, както и че определеният размер на обезщетението е завишен, са намерени за неоснователни. Посочено е, че настъпването на неблагоприятни последици в състоянието на ищците в резултат на продължителността на наказателното производство, водено срещу подсъдимия за това, че на 30.01.08 в [населено място] е причинил смъртта на техния син, съпруг и баща, с оглед значимостта на делото за тях като пострадали, се установявана от събраните доказателства – в това число от показанията на разпитаните свидетели, които възпроизвеждат свои лични впечатления, и заключенията на вещите лица. Видно от съдебно-психологическата експертиза, продължилите във времето съдебни процедури са се отразили негативно на емоционалното и психическо състояние на ищците; те са повлияли на продължителността на преодоляване на етапите на настъпилата скръб и траур по отношение на техния наследодател; от забавения процес са настъпили негативни последици в психиката им /на възрастните/, що се касае до социалния сегмент в преживяване на тъга и спотаен гняв, повишена тревожност и депресивност, променена самооценка и други – като едновременно с това е налице по-голяма чувствителност към възможностите за съпреживяване и обич на деца и внуци, сравнително успешна е адаптацията в социума. При децата негативните последици се изразяват преимуществено спрямо факта на загуба на единия родител – това затруднява изграждането на компетенции за междуличностно общуване. Съдът е посочил, че обективното възприемане и оценка на забавянето на съдебното отсъждане е сложен казус за малолетни и непълнолетни лица, като този проблем е с индиректно отражение за тяхната психика вследствие на по-голямата тревожност и депресивност на техните близки, отговорни за израстване и съзряване. Въззивната инстанция се е позовала на показанията на разпитаните свидетели, според които ищците са изпитвали неудовлетвореност от бавното развитие на делото, чувство за липса на справедливост и възмездие за убиеца на техния син, съпруг и баща, загуба на доверие в институциите, промени в обичайния начин на живот, стрес, мъка, тъга. Приела е, че тези негативни изживявания са в причинна връзка с продължилото над разумния срок наказателно производство /съгласно заявеното от свидетелите и вещото лице/ и подлежат на обезщетяване на основание чл.2б ЗОДОВ.
Съдът е намерил, че присъденото обезщетение в размер на по 8000в. на всеки от ищците не е определено в нарушение на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и в противоречие със съдебната практика. То е съобразено с вида и интензитета на търпените неимуществени вреди /които, видно от свидетелските показания и заключението на вещото лице, са свързани с изживян стрес, мъка, тъга, загуба на доверие в институциите, несигурност, тревожност, депресивност, притеснения, че убиецът не е наказан/, периода, през който са търпени, и продължителността на наказателното производство – 8 години и близо 9 месеца. По делото е установено, че негативните изживявания са свързани не само със загубата на близкия им човек, но и със забавянето на наказателния процес и липса на присъда за лицето, извършило убийството, като свидетелите конкретно сочат какви негативни изживявания е предизвикало това в психическо и емоционално отношение. Поради това възраженията, че конкретно преживените от ищците неимуществени вреди в резултат на забавянето на наказателното производство не са доказани, са намерени за неоснователни. Във връзка с датата, от която е дължима законна лихва, съдът е посочил, че тя се дължи от деня на влизане в сила на присъдата за всеки от ищците, и правилно е определена от първоинстанционния съд.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.
Касаторът Прокуратурата на Република България се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52ЗЗД; задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между конкретната продължителност на делото, приета за неразумна, и причинените вреди; приложението на чл.52 ЗЗД във връзка с чл.2б ал.1 ЗОДОВ /сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС/.
Касаторът Окръжен съд Благоевград се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.2 ГПК /с твърдения за недопустимост на въззивното решение поради нередовност на исковата молба/. Извежда следните въпроси, които сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1.“Кои са критериите за определяне на разумната продължителност по делото при иск с правно основание ч.2б ЗОДОВ?“; 2.“ Кой е моментът, от който следва да се преценява началото на разумния срок при разглеждане на делото и съответно неговия край, като следва ли съдът да посочи ясни мотиви по тези въпроси?“; 3. „Следва ли при преценката на разумната продължителност на съдебното наказателно производство да се вземат предвид връщането на делото на прокурора поради допуснати процесуални нарушения на досъдебното производство и поради допуснати процесуални нарушения при съставяне на обвинителния акт?“; 4.“Следва ли при преценката на разумната продължителност да се вземат предвид причините за отлагане на всяко едно от съдебните заседания и по-конкретно да се вземе предвид, че същото е отлагано с оглед събиране на доказателства по делото, с оглед изясняване на същото от фактическа страна?“; 5.“Следва ли съдът в своя съдебен акт да посочи изрично и ясно какви са били причините за отлагане на отделните съдебни заседания, като посочи съответно защо приема, че делото е отлагано неправилно?“; 6. „Следва ли за основателността на предявения иск по чл.2б ЗОДОВ да се докаже от страна на ищците: на първо място причинна връзка между прекратяване на наказателното производство и връщането му на прокурора за отстраняване на процесуални нарушения, и конкретните неимуществени вреди, преживени от всеки от ищците, и на второ място причинна връзка между отлагането на отделните съдебни заседания и конкретните неимуществени вреди, преживени от всеки от ищците?“; 7. „Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ, при предявени искове по чл.2б ЗОДОВ?“; 8. „При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди при предявен иск по чл.2б ЗОДОВ съдът извършва ли преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно ожалване не са налице.
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България:
Във връзка с първия изведен въпрос, който се поставя и в жалбата на ОС Благоевград /№.8/ и се разглежда тук общо за касаторите, следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от Прокуратурата на РБ т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В постановлението са посочени примерно фактите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата, като извън тях може да съществуват и други обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението. Съдът преценява всички относими обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формулира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд, в това число и във връзка с чл.2б ЗОДОВ /реш. №.320/27.12.16 по г.д.№.2403/16, IV ГО, реш.№.11/27.01.14 по г.д.№. 3684/13, III ГО и др./. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /в това число сложността на делото, поведението на компетентните органи и на страните/, важността на интереса на страните, който е засегнат, естеството и интензитета на преживените негативни емоционални преживявания, отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, здравословното състояние и начина на живот на ищците, различните проявления и трайността на последиците. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от Прокуратурата на РБ и наличната задължителна практика на ВКС по въпроса – която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Предвид изложеното не се касае за хипотеза, при която въпросът е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, респективно решен е в противоречие с практиката на ВКС – и твърдяната /съответно от Прокуратурата на РБ и от ОС Благоевград/ хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не е налице.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че забавеното производство е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на неразумното забавяне при разглеждането на делото – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии.
С въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД във връзка с чл.2б ал.1 ЗОДОВ- който отново е общ за двамата касатори, същите целят да поставят проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. реш.№.532/24.06.10 по г.д.№.1650/09, III ГО, реш.№.377/22.06.1 по г.д.№.1381/09, IV ГО, реш. от 6.04.11 по г.д.№.951/10, III ГО, реш.№.149/ 2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/15.11.10 по г.д.№.1916/09, IV ГО, реш.№.320/27.12.16 по г.д.№.2403/16, IV ГО/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД – в това число дължимо при условията на чл.2б ЗОДОВ, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти; колкото по-важен е резултатът от производството за пострадалия, толкова вредите са по-големи, респективно ако резултатът не е бил значим фактор в интимните му преживявания, вредите от забавянето му са по-малки. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии. Както е отразено по-горе, той е обсъдил релевантните факти и обстоятелства, в това число важността на засегнатите интереси на ищците и начина, по който им се е отразило забавянето на производството. Изложени са подробни мотиви с позоваване на релевантна практика и конкретни доказателства, въз основа на които се правят съответните изводи, които не са произволни. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с наличната задължителна практика на ВКС и не са налице твърдяните от касаторите хипотези на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
По касационната жалба на ОС Благоевград:
Във връзка с първия въпрос не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 ТР 1/09 на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай не се касае за непълни, неясни или противоречиви разпоредби, респективно във връзка с въпроса вече е формирана задължителна практика на ВКС /реш.№.72/18.05.17 по г.д.№. 3619/16, III ГО, реш.№.76/11.04.16 по г.д.№.5721/15, III ГО/, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Съгласно същата нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС. Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение, са посочени примерно в закона – чл.2б ал.2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/. Механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок /реш.№.66/2.04.15 по г.д.№.5813/14, III ГО/, е следният: установява се продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен; разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство; при преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи /сложността на делото се преценя съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата се получат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства; от жалбоподателя не може да се изисква да сътрудничи активно за ускоряване на производство, а за преценката на поведението на компетентните органи голямо значение имат усилията им за ускоряване на производството; принципът е, че компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне/. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Тя е определила релевантния период и е изследвала поотделно горепосочените критерии–отчитайси и важността на засегнатия интерес на ищците. Предвид изложеното съдът е действал съобразявайки наличната съдебна практика, като не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Относно втория въпрос също е формирана практика /реш.№.30/7.05.19 по г.д.№ 2125/18, IV ГО, реш.№.72/18.05.17 по г.д.№.3619/16, III ГО и др./. В решение №.30/7.05.19 по г.д.№ 2125/18, III ГО, е посочено, че държавата отговоря за забавянето на разглеждането и решаването на делото от предявяването на иска до влизането в сила на решението, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършване на отделните съдопроизводствени действия е без значение – релевантна е общата продължителност на делото. В решение №.72/18.05.17 по г.д.№.3619/16, III ГО, е прието, че началният момент, от който следва да се брои срокът на продължителност на наказателното производство, е датата, когато е образувано следственото дело срещу виновно лице за престъпление по чл.115 НК, извършено срещу сина на ищеца; това е датата, на която компетентните органи са преценили, че са налице достатъчно данни, за да образуват производство, и са предприели първите процесуални действия /оглед, назначаване на съдебно-медицинска експертиза на труп, вземане на кръвна проба/; ищецът като баща на пострадалия е пряко засегнат от деянието, предмет на образуваното дело, обусловено от настъпилата смърт на сина му; от датата на образуването му за него възниква качеството на „жертва“ по смисъла, изведен от практиката на ЕСПЧ по чл.6 ЕКЗПЧОС, чиито стандарти са приложими в производството по чл.2б ЗОДОВ. Въззивната инстанция не се е отклонила от така формираната практика – изрично е посочила, че релевантният период е от датата на образуването на следственото дело /която съвпада с тази на извършването на престъплението по чл.118 вр. с чл.115 НК-чийто извършител сам е поискал на бъде извикана полиция и да се предаде/ до влизане в сила на присъдата. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Въпроси №.3, №.4 и №.5 са свързани с преценката на разумната продължителност на производството предвид критерия поведение на компетентните власти, респективно касаят действията на органите на прокуратурата и на съда, съставляващи поведение на компетентен орган, с което се ангажира отговорността на държавата за причинени вреди. Съгласно установената в тази връзка практика /реш.№.30/7.05.19 по г.д.№. 2125/18, III ГО, реш.№.72/18.05.17 по г.д.№.3619/16, III ГО и др./ държавата отговаря за забавянето на разглеждането и решаването на делото от предявяването на иска до влизането в сила на решението, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършване на отделните съдопроизводствени действия е без значение – релевантна е общата продължителност на делото с оглед неговата фактическа и правна сложност; съдът установява осъществяването на отделните забавяния и причината, която ги е предизвикала, доколкото държавата не отговаря за забавянията, дължащи се на поведението претендиращата обезщетение страна; тя отговаря за всички останали забавяния, в това число за тези вследствие поведението на вещите лица и насрещната страна по делото, защото е длъжна да установи правила, както и спазването им, за да бъдат осуетявани последиците от недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълняване на задължения; съдът може да констатира причината за всяко отделно забавяне, макар това да няма значение за основателността на иска, но то има значение за мерките, които държавата е длъжна да предприеме за недопускането на други нарушения; тези причини може да бъдат: действия и бездействия на съда, на другите участници в производството, на съдебни служители, пренатовареност на съда и др., които имат значение единствено за анализа, който компетентните държавни органи следва да извършат, за да определят, всеки според компетентността си, мерките, които държавата следва да предприеме за недопускането на други нарушения /в практиката си ЕСПЧ многократно е посочвал като причини за забавяне на дело по вина на властите прекратяването на производството с връщане на прокуратурата, бавения в хода на делото /допуснати поради невръчване на обвинителен акт и заради събиране на поискани от прокуратурата доказателства/, големи интервали от време между насрочването на отделни заседания по делото и до изготвяне на съдебния акт и др./; отговорността на държавата не е обусловена от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни и дали те са нарушили съществуващите правила, или са ги спазили стриктно, но въпреки това е налице забавяне над разумния срок; затова, при основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващите я процесуални субституенти за вредите от осъщественото забавяне, независимо от това дали някой, или никой от тях има или няма причастност към осъщественото забавяне. Въззивната инстанция не се е отклонила от горецитираната практика. Тя ясно е отграничила поведението на страните и това на компетентните власти – сочейки, че ищците не са дали повод за забавяне с поведението си, докато, обратно, компетентните власти –прокуратура и съд, са станали причина с действията си за забавяне разглеждането на делото. Същите са конкретно идентифицирани – връщане след внасяне на обвинителния акт на делото на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения и провеждане на допълнително разследване, извършени в съдебното производство действия на първоинстанционния съд – многократно отлагане за установяване местонахождението на свидетел – въпреки възможността да бъдат приобщени неговите показания, дадени в досъдебното производство пред съдия, неизготвяне на назначени комплексни СППЕ по въпроси, по които вече са били изготвени такива в досъдебното производство; липса на произнасяния в срок и в цялост по всички искания, в това число по въпроси за веществените доказателства и разноските – и отнасянето им като такива, за които отговорност носят властите, е при съобразяване на установените и цитирани по-горе стандарти /подробни констатации във връзка с допуснатите забавяния по делото и причините за тях се съдържат и в съставения констативен протокол от 20.03.17 на Инспектората към ВСС по реда на глава ІІІа ЗСВ (акт в административната процедура, част от производството по присъждане на обезщетение, предхождаща съдебната – реш.№.76/11.04.16 по г.д.№.5721/15, III ГО)/. Предвид изложеното съдът не се е отклонил от наличната задължителна практика, а я е съобразил. При тези обстоятелства във връзка с тази група въпроси не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Шестият въпрос е конкретен, фактически, а и въззивната инстанция не е излагала конкретни мотиви с оглед формулировката му. Отделно от изложеното, дори да се приеме, че е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК във връзка с въпрос за стандарта на доказване, в практиката си ВКС приема, че не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания; доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл.162 ГПК (чл.130 ГПК отм.) /реш.№.18/20.02.14 по г.д.№.2721/13, IV ГО/; неспазването на разумния срок на продължителност винаги увеличава вредните последици /реш.№.532/24.06.10 по г.д.№.1650/09, III ГО/,/; наличието на негативни изживявания се презумира през целия период на висящност на наказателното производство, като необосновано дългият общ срок на същото, при това без да е налице произнасяне по направени от страната искания, неизбежно води до причиняване на неимуществени вреди под формата на стрес, отчаяние, загуба на доверие в институциите, постоянно емоционално напрежение, усещане за безизходица и безпомощност, несигурност и липса на спокойствие, с оглед съзнанието, че не е направено всичко възможно, за да бъде установена истината /реш.№.72/18.05.17 по г.д.№.3619/16, III ГО/. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Той е изложил подробни мотиви защо намира за неоснователни възраженията, че не е доказана причинно-следствена връзка между претендираните неимуществени вреди и забавянето на производството и че присъденият размер е завишен. Посочил е различните проявни форми на търпените от отделните ищци неимуществени вреди, болки и страдания. Позовал се е както на показанията на разпитаните по делото свидетели, които подробно са свидетелствали в тази насока, възпроизвеждайки свои лични и дълготрайни впечатления, така и на заключението на психологична експертиза. Обсъждането е мотивирано и не е произволно. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК.
Въпроси №.7 и №.8 съвпадат с поставените в жалбата на Прокуратурата на РБ и, както вече беше посочено, са разгледани по-горе общо и заедно с тях при обсъждането на жалбата на първия касатор.
Предвид задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е недопустимо /чл.280 ал.2 пр.2 ГПК/ и наведените оплаквания в тази връзка, настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, тя е в достатъчна степен уточнена, в това число са изложени и обстоятелства във връзка със солидарното осъждане на двамата ответника като съпричинители на вредата. При това положение не се касае за произнасяне по нередовна искова молба и за опорочаване, вследствие на това, на постановеното въззивно решение – респективно за наличие на основание по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване