О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 728
Гр.София, 01.11.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.1803 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура София и насрещна касационна жалба на М. Ж. М. срещу решение №.3024/21.12.18 на АС София, ГК, 1с., по г.д.№.2881/18 – с което е потвърдено решение от 29.03.118 по г.д.№.8765/18 на СГС, ГО, І-18с., за осъждане на Прокуратурата на Република България да плати на М.М. на основание чл.2 ЗОДОВ 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 20.04.17 до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до 80000лв. Прокуратурата на Република България обжалва решението в осъдителната му част, а М.М. – в отхвърлителната.
Становища от съответните ответни страни не са постъпили.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 и чл.287 ал.2 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като образуваното срещу М.М. наказателно производство е приключило с оправдателна присъда и във връзка с него са претърпени неимуществени вреди. От фактическа страна е установено, че на 19.12.12 на ищцата е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.293 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл.290 ал.1, чл.301 и чл.304б НК, като на същата дата е била задържана под стража за срок от 24часа; впоследствие е взета мярка „парична гаранция 5000лв.“, която през м.01.2013 е намалена на 800лв.; след прецизиране на обвинението в съда е бил внасян четирикратно обвинителен акт–като по последното образувано дело /нохд.№.С-54/15 за престъпление по чл.301 ал.1 НК и чл.293 ал.1 вр. с чл.290 ал.1 НК/ ищцата е била оправдана окончателно с първоинстанционна присъда на СГС, влязла в сила на 20.04.17г. От правна страна съдът е приел, че, с оглед събраните доказателства /вкл. свидетелски показания за търпените притеснения, унижения пред колеги, тревога, депресия и др. негативни изживявания и заключение на медицинска експертиза/, дължимото обезщетение е в размер на 15000лв. При определянето му е съобразил тежестта на обвинението и предвиденото наказание /за тежко умишлено престъпление, наказуемо с лишаване от свобода до 6г./, наложената мярка „задържане под стража“ за 24ч. с полицейска заповед и обстоятелствата, при които е реализирана /отразено е, че отговорността е не само за извършването на самите процесуално-следствени действия, доколкото те са в рамките на едно досъдебно производство, което е по незаконно обвинение, но и за начина, по който компетентните органи са решили, че следва да ги извършат-т.е. и за обстоятелствата, при които полицейските служители са арестували ищцата –показно и унизително (реш.№.95/11 по г.д.№.849/10, ІІІ ГГО, реш.№.62/16 по г.д.№.4776/15, ІV ГО)/, продължителността на наказателното производство – 4г. и 4 месеца /период, който сам по себе си не е неразумен (предвид двете фази на производството – досъдебна и съдебна), но е продължителен за засягането на правата/, възрастта на ищцата към момента на повдигане на обвинението /43г.-активна възраст, в която се развива кариерата на работещия/, заеманата длъжност /инспектор /пробация/ в затвора София – която изисква респект и уважение от страна на лишените от свобода, с които се работи/ и завишените очаквания и изисквания на обществото за почтеност и спазване на законите към определени професии, респективно по-силното негативно отражение върху неимуществена сфера на лицата, които ги заемат, вида и интензитета на търпените болки и страдания /унижение от показния арест на работното място-причинил стрес, срам, неадекватност; изпадане в тежко психическо състояние; депресираност, тревожност, треперене; изпитване на негативно отношение на колеги /които променили държането си и наричали ищцата корумпирана/, трудното адаптиране при възстановяването на работа – които съставляват съществена промяна на живота за един продължителен период от време, негативното повлияване на сърдечно-съдовите заболявания на ищцата от стреса, на който е била подложена, обществено-икономическите условия в страната. Същевременно, съдът е приел, че не е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и останалите сочени здравословни проблеми /не е приел за установено, че е имало припадък в ареста и че е налице връзка между евентуален такъв и последващи зрителни проблеми/ и дисциплинарното уволнение на М.М..
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по ал.1 и ал.2 на разпоредбата за всеки отделен случай.
Касаторът Прокуратурата на РБ се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както и по материалноправния въпрос как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика-т.ІІ от ППВС №.4/68, т.3 и т.11 от ТР №.3/05 на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР №.1/01 на ОСГК на ВКС, реш.№.197/16.11.16 по г.д.№.1845/16, ІІІ ГО, реш. №.232/27.09.16 по г.д.№.1083/16, ІV ГО, реш.№.200/16.06.16 по г.д.№.1019/16, ІV ГО, реш.№.120/18.04.16 по г.д.№.218/16, ІV ГО/.
Във връзка с първия въпрос следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от ППВС №.4/23.12.68 са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника –като са взети предвид всички релевантни факти и обстоятелства и са изложени при обосноваване на изводите във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, обстоятелствата, при които е започнало и ищецът е бил въвлечен в него, наложената мярка „задържане под стража“ и начина на задържане в присъствието на колеги в местоработата, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, интензитета на негативните емоционални преживявания, възрастта, отражението, което наказателното производство е имало върху психиката и социалния живот, негативното повлияване на наличните сърдечно-съдови заболявания, липсата на причинно-следствена връзка с част от твърдяните вреди – т.е. обсъдени са както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намалянето му и изключване на отговорността, при отчитане и на икономическите условия. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС и не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал подробно въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил за кои вреди намира, че такава е налице – тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – и за кои не. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК-не и в настоящата фаза на селекция по тези критерии.
С материалноправния въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС – цитирани от касатора и други, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /продължителност на наказателното производство, тежест на повдигнатото обвинение, наложени мерки за процесуална принуда, отражения върху личен, професионален и обществен живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането му е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването и др./, установени по делото /при база икономическия растеж и стандарт на живот/, при съобразяване на обстоятелството, че от една страна осъждането на деликвента съдържа признание за противоправното му поведение и за увреждането на пострадалия /което само по себе си има ефект на репарация за неимуществените вреди/, а от друга страна, че, дори когато се касае за вреди, които по своето естество и проява до определена степен не се нуждаят от доказване /напр. от задържане под стража/, те подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент. Такава преценка е направена и с обжалваното решение – като са съобразени сочените критерии, конкретните установени по делото обстоятелства и търпяните негативни последици като вид и интензитет. Правните изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. От друга страна, сочените от касатора решения не съставлява такива по сходни случаи по смисъла на реш.№.830/20.12.10 по г.д.№.1898/09, ІV ГО /касаят обвинения в различни престъпления, с различна мярка за неотклонение и продължителност на наказателното производство, различно засягане на правата, наличие на успоредно второ наказателно производство и присъдено обезщетение във връзка със същото и др./ и не може да се приеме, че е налице твърдяното противоречие с тях. С оглед на изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване по жалбата на Прокуратурата на РБългария не следва да се допуска. При тези обстоятелства и с оглед разпоредбата на чл.287 ал.4 ГПК, предявената от М. М. насрещна жалба не трябва да бъде разглеждана. Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.3024/21.12.18 на АС София, ГК, 1с., по г.д.№.2881/18.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: