О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
Гр.София, 18.04.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети април през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.4534 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.84/27.07.17 по г.д.№.164/17 на Окръжен съд Ямбол, І въззивен състав – с което е потвърдено реш.№.R-38/25.01.17 /поправено с реш. №.240/20.04.17/ по г.д.№.1146/16 на Районен съд Ямбол за осъждане на касатора да плати на основание чл.128 КТ на Д. И. И. 31021,12лв. трудово възнаграждение за периода м.05.13-м.04.16, 4860,46лв. лихви, 552,38лв. обезщетение по чл.224 ал.1 КТ, 1227,52лв. обезщетение по чл.221 ал.1 КТ, ведно със законни лихви и разноски.
Ответната страна Д. И. И. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта по претенцията за присъждане на трудово възнаграждение и акцесорната такава за лихви. Размерите на исковете по чл.224 ал.1 КТ и чл.221 ал.1 КТ са под предвидения в чл.280 ал.2 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тези му части не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща горните части, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че страните са били обвързани от трудов договор, по силата на който ищецът е работил на длъжност „счетоводител”; правоотношението е било прекратено считано от 11.04.16 на основание чл.327 КТ /поради неплащане на трудово възнаграждение/ – като в акта, удостоверяващ прекратяването, е разпоредено изплащане на обезщетения по чл.221 КТ и чл.224 КТ. От назначената съдебно-икономическа експертиза е установено, че дължимото трудово възнаграждение за процесните месеци/м.05.13-м.11.16/ е в общ размер на 31021,21лв., лихвите за забава – общо 4860,48лв., обезщетенията по чл.221 ал.1 и чл.224 ал.1 КТ – съответно 1227,52лв. и 552,38лв.; изчисленията са правени на база справки изчисления от компютърната счетоводна система в предприятието, тъй като не са били предоставени ведомости за заплати или друга счетоводна документация на хартиен носител, а счетоводната програма е отражение на ведомостите за заплати, които са били разпечатвани от нея. Същевременно, ответникът е бил задължен от съда да предостави на вещото лице необходимата информация за изготвяне на експертизата, като е предупреден за прилагането на разпоредбата на чл.161 ГПК и последиците от това – но не е изпълнил задължението си и не е предоставил платежните ведомости – като твърди, че не разполага с тях. Съдът е приел, че тъй като задължение на работодателя е да съхранява и да представя за справка собствената си документация, както и предвид събраните по делото писмени доказателства, извършената справка в базата счетоводни данни на ответника, вкл. изготвеното заключение, следва да приложи чл.161 ГПК и да приеме за доказани твърдяните от ищеца в исковата молба факти. От правна страна се е позовал на разпоредбите на чл.269 и чл.270 КТ – съгласно които трудовото възнаграждение се изплаща в пари в предприятието, където се извършва работата, лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка, или по писмено искане на работника или служителя – на негови близки, като изплащането става авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е договорено друго. Приел е, че в случая се установява, че претендираните от ищеца суми са надлежно начислени, но няма доказателства да са изплатени – поради което и искът с правно основание чл.128 КТ и акцесорният такъв за лихви са основателни. Не е възприето възражението за неоснователност предвид обстоятелството, че счетоводителката Й. Г. не е предала ведомостите за заплати. Посочено е, че задължението за съхраняването им е на работодателя и неизпълнението му не може да го ползва при предявяване на претенция за неплатени трудови възнаграждения. Освен това, щом възразява, че същите са били надлежно заплатени, тежестта да докаже този правнорелевантен факт е негова – а това не е направено. Начисляването на възнаграждение в платежните ведомости и липсата на доказателства за плащане водят до извод за основателност на предявения иск по чл.128 КТ.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; формулира следните въпроси: 1.„Може ли съдът, в тежест на едната от страните по делото, да приеме за доказани факти и обстоятелства, по отношение на които с изрично определение е задължил другата страна, на основание чл.190 ал.1 ГПК, да представи определени писмени доказателства, свързани с подлежащите на доказване факти и обстоятелства, като й е указал и последиците от чл.161 ГПК?”; 2.”Допустимо ли е заключението на назначена по делото съдебно-счетоводна експертиза да бъде изготвено единствено на база извлечения от програмен продукт, който е поддържан по отношение на данните в него от едната от страните по делото, в качеството й на счетоводител на дружеството, а не върху ведомости за заплати на хартиен носител, съдържащи подпис на получателя на сумите?”; 3.”Следва ли да се счита, че когато на работника му е било задължение да изготвя и води счетоводни документи както е в случая ведомости за заплати, същият като не изпълнява тези свои служебни задължения да черпи права от това свое бездействие?”.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Изведените от касатора въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая се поставят въпроси, които не са били обсъждани от съда и във връзка с които той не е излагал изрични мотиви. Поради това и те не са обусловили волята му и не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Същевременно основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобраз ността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не трябва да се допуска.
Само за пълнота следва да се посочи, че въззивният съд не е отричал приложението на чл.190 ал.2 вр. с чл.161 ГПК в хипотеза, когато страната не представи намиращи се у нея документи. В случая е приел, че задължение на работодателя е да съхранява и представи за справка собствената си счетоводна документация /в този смисъл и чл.12 от Закона за счетоводството/, бил е задължен да предостави на вещото лице платежни ведомости и не го е направил – поради което и следва да се приложи разпоредбата на чл.161 ГПК и се приемат за доказани твърдяните от ищеца факти – респективно не е приемал, че са налице предпоставки за санкциониране на поведение на Д. И. при условията на чл.190 ал.2 вр. с чл.161 ГПК. Доколкото Д.И. е бил задължен с определението по чл.140 ГПК да представи намиращи се у него счетоводни документи, удостоверяващи получаване на трудови възнаграждения за процесния период (касови ордери, ведомости за заплати и други), същият е приложил доказателства, че изисканите документи са предадени на дружеството от главния счетоводител Й. Г., както и уведомление, че всички документи, свързани с изпълнението на задълженията му като главен счетоводител, след прекратяване на трудовото му правоотношение са останали на съхранение в сграда на [фирма]. Видно и от приемо-предавателен протокол от 29.07.16, подписан от Й. Г. и служител на работодателя Б.З. в присъствието на св.С. Х. /в изпълнение на 14 от Закона за счетоводството/, част от архива на [фирма], включващ ведомости за заплати по приемо-предавателни протоколи за предаване на архив, е бил преместен от офис Р. /офис Р./ на адрес [населено място], [улица].2А сграда [фирма]. Поради това и съдът, прилагайки чл.161 ГПК и последиците от правилата за разпределение на доказателствената тежест /чл.154 ГПК/, е процедирал приемайки, че не са налице основания за санкциониране на ищеца, респективно че са налице такива по отношение на ответното дружество, доколкото то не е предоставило съответна документация на хартиен носител, вкл. ведомости, на вещото лице, при наличие на задължение за съхранение на такава. От друга страна, доколкото е кредитирано заключение на счетоводна еспертиза, същото е било изготвено по ясно поставена задача, въз основа на данни и документи, находящи се по делото и предоставени от ответното дружество на място, като не е имало документи, до които [фирма] да е дал достъп и те да не са били отчетени, респективно не е искано изслушване на допълнителна или тройна съдебно-счетоводна експертиза.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените пред касационната инстанция разноски в размер на 1500лв.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.84/27.07.17 по г.д.№.164/17 на Окръжен съд Ямбол, І въззивен състав, в осъдителните му части по иска с правно основание чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение №.84/27.07.17 по г.д.№.164/17 на Окръжен съд Ямбол, І въззивен състав, в останалата му осъдителна част – по исковете по чл.224 ал.1 КТ и чл.221 ал.1 КТ, като недопустима.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да плати на Д. И. И., ЕГН [ЕГН], 1500лв. /хиляда и петстотин лева/ на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението в частта за недопускане на касация не подлежи на обжалване.
Определението в частта за оставяне без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: