О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 254
Гр.София, 12.04.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.4214 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. М. и Д. Л. М. срещу решение №.741/31.03.17 по г.д.№. 2407/16 на САС, 12с. Със същото, след частична отмяна на реш. №.6434/ 15.09.15 по г.д.№.04424/06 на СГС, ГО, 19с., предявените от С. Г., К. Д. и С. П. срещу В. М. и Д. Т. /М./ искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД са отхвърлени за разликите съответно над 162866лв. до 242900лв. и над 169604лв. до 257100лв.; в останалата му част – с която ответниците са осъдени да заплатят на ищците съответно 162866лв. и 169604лв. на основание чл.55 ал.1 ЗЗД, решението на СГС е потвърдено.
Ответните страни К. С. Д., С. Е. Г. и С. А. П. оспорват жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с исковата молба са предявени осъдителни искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД вр. с чл.99 ЗЗД. За да приеме тази квалификация е посочил, че не е обвързан от дадената от страните такава, а изхожда от наведените в исковата молба и молбите за уточнението й /от 16.11.12 и 6.06.16/ твърдения. В същите се сочи, че ищците са носители на вземане против ответниците, придобито по договор за цесия; то представлява стойност на имоти, получени от тях безвъзмездно по договор за суперфиция, сключен с цедента – впоследствие развален с влязло в сила съдебно решение; предвид развалянето, ответниците са се обогатили неоснователно със стойността на имотите, придобити безвъзмездно – и при тези обстоятелства се касае за претенции с правно основание чл.55 ал.1. пр.3 ЗЗД. Отбелязано е и, че при квалификацията съдът е съобразил, че вземането на праводателя е възникнало след разваляне на договор по съдебен ред и съответно след отпадането му като основание за имуществена престация – като страните по развален договор следва да върнат полученото на отпаднало основание /в този смисъл т.1 ППВС 1/79/. Въззивната инстанция е посочила, че СГС се е произнесъл именно по наведените с исковата молба факти, диспозитивът на решението отговаря на формулираното към съда искане – поради което решението е валидно и допустимо. Прието е, че при така дадената правна квалификация в тежест на ищците е да докажат, че техният праводател-цедент е носител на процесното вземане, размера му и валидността на цесията – като тези факти са установени по делото. Цедентът / [фирма]/, е бил обвързан от договор за суперфиция с ответниците – с който те са му учредили, извън обектите за обезщетение на собствениците-учредители, право на строеж върху собствен имот съгласно одобрен архитектурен проект на сграда /договорът е бил сключен във формата на нотариален акт №.74, н.д.1817/95, като съдържа подробно описание на имотите/; с влязло в сила /на 29.12.2001г./ съдебно решение той е бил развален; с развалянето му основанието, на което страните са престирали насрещно, е отпаднало; тъй като ответниците стават собственици и не дължат връщане на това, което им е построено безвъзмездно по силата на договора за суперфиция, те дължат заплащане на равностойността на полученото /в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване/.
Съдът е посочил, че намира за ирелевантно дали към момента на развалянето сградата, построена от [фирма], е била завършена в груб строеж – за което индиция по делото има. От доказателствата се установява, че дружеството е работило–строило на обекта, като според съдебното решение той е бил построен до ниво груб строеж по време на висящността на делото /от изслушаните пред СГС експертизи е видно, че са оставали неизпълнени СМР 45% спрямо всички такива, а вещите лица дават степен на завършеност на обекта от 55% и от 60,48%/. Поради това следва да се приеме, че след развалянето на договора за суперфиция ответниците, като собственици на терена, са получили обектите си – не в завършен вид, но построени до определен етап-за тях безвъзмездно – което именно е основанието на настоящия иск. Те дължат на строителя тяхната стойност – като оценката трябва да се извърши към 21.12.01г.– момента, в който е отпаднало основанието за престиране по договора; дължи се връщане на полученото на отпаднало основание – в случая заплащане на сумата, представляваща стойност на извършените СМР, получени от ответниците като безвъзмездни обекти, за които са си запазили право на строеж и дружеството като строител е дължало безплатно изграждане. На база изслушаните експертизи е определено, че към този момент извършеното строителство за В.М. е 162 886лв., а за Д. М. – 169604лв. Поради това с тези суми те са се обогатили и дължат връщането им на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД на [фирма] – в случая, на неговите частни правоприемници – ищците.
Съдът е приел, че представеният договор за цесия – с който дружеството им прехвърля вземанията си към ответниците общо в размер на 500000лв., представляващи стойността на подобренията в имота им в резултат на изпълнението на договора, оформен с нот. акт №.74/95, т.1 – съставлява валиден договор, който легитимира ищците като носители на процесното вземане. Посочил е, че е ирелевантно как цедентът се е нарекъл в договора за цесия /подобрител или по друг начин/, както и как е квалифицирал правно своето твърдяно и прехвърлено вземане. Изискванията за валидност на договора за цесия са страните да са дееспособни, вземането да е прехвърляемо и индивидуализирано – и в случая те са налице. Оспорването на автентичността на договора не е доказано; позоваването на чл.137 ал.1 ТЗ е неоснователно /дружеството е било надлежно представлявано при сключването на договора, като наличие или не на решение на ОС е въпрос на вътрешни отношения между представителя и съдружниците – който е неотносим по делото/; такова е и оспорването на валидността на цесията поради липса на предмет /с твърдения, че [фирма] няма вземане срещу ответниците/-доколкото тя не зависи от съществуването на прехвърленото вземане и неговия размер /арг. от чл.100 ал.1 ЗЗД/. Възражението, че ищците не са заплатили цената на вземането, е неотносимо /право на цедента в този случай е да защити правата си по съответния ред/. За неоснователно е намерено и позоваването на ответниците на чл.9 от предварителния договор /според посоченото в жалбата/. Съдът е приел, че всъщност се има предвид раздел V т.1 – който, обаче, няма смисъл на дарствено изявление от страна на строителя – да предостави, прехвърли безвъзмездно изграденото на собствениците на земята при развалянето на договора. Поради това, а и поради противоречие с принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, това възражение е намерено за неоснователно. Такова е и възражението, че вземането на [фирма] и респективно на правоприемниците му е погасено по давност. Давността, с която се погасява вземане по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, е петгодишна и започва да тече от момента на отпадане на основанието /т.7 ППВС 1/79/- в случая, от момента на влизане в сила на решението за разваляне на договора за суперфиция – 29.12.01г. Тя изтича на 29.12.06, исковата молба е подадена на 28.12.06г. – т.е. преди това /преди 29.12.06 е сключен и самият договор за цесия (на 20.12.06)/ и исковете не са погасени по давност. Цесията има действие за длъжника от момента на съобщаване за прехвърлянето от стария кредитор – което е станало на 21.12.06 за Д. Т., а доколкото уведомлението се съдържа по делото, прието е като доказателство с нарочно определение и в присъствието на другата ответница, на основание чл.188 ал.3 ГПК /отм./ следва да се приеме, че тя също е уведомена за него.
При тези обстоятелства съдът е обобщил, че ищците са доказали, че праводателят им е бил носител на процесното вземане – за суми, с които ответниците са се обогатили предвид отпадане на основанието за престиране между тях, като тези суми не са били платени надлежно. Разгледал е и направеното от В.М. и Д.Т. възражение за прихващане-с вземане поради получена стойност от продажба на имоти от [фирма] на трети лица, които са се намирали в сградата, която то е трябвало да построи, и поради разваляне на договора за учредяване на право на строеж се иска връщането й. Намерил го е за неоснователно – доколкото, от една страна то е възникнало на 29.12.2001г. и е предявено след изтичане на срока на давността, която го погасява – с молба на 24.03.2011г., а от друга не са налице предпоставките на чл.103 ал.2 ЗЗД за прихващане с погасено по давност вземане. Съгласно цитираната разпоредба прихващане с погасено по давност вземане се допуска ако то е могло да се извърши преди изтичане на давността. В случая това не е било възможно, тъй като вземането на ответниците не е било ликвидно и безспорно по размер. Като такова то не е било годно за компенсиране в момента, в който и двете вземания – на ответниците и ищците или техния праводател – са съществували и вземането на ответниците е било погасено по давност. Цитираното от въззивниците решение на съдебна компенсация с неликвидно вземане касае прихващане по реда на чл.103 ал.1 ЗЗД по общия ред на прихващания. Прихващанията между погасени по давност вземания се подчиняват на режима на чл.103 ал.2 ЗЗД, условието е в определен момент от миналото двете насрещни вземания да са съществували, годни за компенсиране – и то не се установява по делото.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпро, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. Правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /т.1 ТР №.1/09, ОСГТК на ВКС/.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК; формулира следните въпроси в приложеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
1. „Длъжен ли е съдът, когато не са изпълнени от ищеца указания за отстраняване на нередовна искова молба, поради несъответствието й с чл.98 б.”г” и б.”д” от ГПК/отм./, да върне исковата молба и да прекрати производството по делото?”; ”Длъжен ли е въззивният съд, когато исковата молба е нередовна, тъй като не отговаря на изискванията на чл.98 ал.1 б.”г” и „д” от ГПК/отм./, да даде указания на ищеца за отстраняване на тази нередовност, чрез посочване на фактическите обстоятелства, които индивидуализират спорното субективно право, което ищците претендират-в процесния случай изчерпателно и подробно описание на извършените в процесните обекти СМР по вид, количество и стойност, както и момента на извършването им?”; /реш.№.194/5.12.11 по т.д.№.363/10, ІІ ТО, реш. №.270/28.06.10 по г.д.№.448/09, І ГО, ТР 1/17.07.01 на ОСГК на ВКС/;
2.”Длъжен ли е въззивният съд да извърши вярна правна квалификация на предявения иск съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и заявения от ищците петитум, съответно основание ли е погрешната правна квалификация на прявения иск за отмяна на обжалваното решение?”/реш.№.180/25.04.12 по г.д.№.198/11, І ГО, реш. №.106/28.12.15 по г.д.№.2687/15, ІІ ГО, реш.№.51/7.04.09 по т.д.№.623/08, ІІ ТО, реш.№.300/14.10.14 по г.д.№.1442/14, ІV ГО, ППВС 6/78 от 21.02.79/
3.”Длъжен ли е съдът да зачете догореното между страните в сключения между тях договор по отношение на приключване на отношенията им при виновно разваляне на договор за строителство и договор за учредено право на строеж по вина на строителя?” /реш.№.180/ 25.04.12 по г.д.№.108/11, І ГО, реш.№.106/28.12.15 по г.д.№.2687/15, ІІ ГО, ТР №.85/2.12.68 по г.д.№.149/68, ОСГК/;
4.”При тълкуване на сключен между страните договор за прехвърляне на вземане съдът длъжен ли е да се съобрази с действителната воля на страните по него?” /реш.№.273/14.12.12 по г.д.№.1771/10, ІІІ ГО, реш.№.87/16.02.10 по г.д.№.291/09, ІІІ ГО, реш.№.485/1.1009, по г.д. №.4774/08, ІІ ГО, реш.№.81/7.07.09 по т.д.№.761/08, І ТО/;
5.”Неоснователно ли е съдебно възражение за прихващане, предявено от ответниците в хода на висящ исков процес, само защото към момента на упражняване на процесуалното право за възражение за прихващане, вземането, с което се извършва прихващането, е било неликвидно /спорно по размер/?” /реш.№.960/4.12.06 по г.д.№.527/06, ІІ ТО, реш.№.113/9.07.13 по г.д.№.1274/13, ІІ ГО, реш.№.8/5.01.15 по г.д.№.2567/14, Варненски окръжен съд, 2с., потвърдено с определение №.542/21.04.15 по г.д.№.1620/15, ІV ГО на ВКС/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за
допускане на касационно обжалване на атакуваното решение не са налице.
Въпросите, формулирани в т.1 от изложението, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК – тъй като са неотносими, като вторият, в последната си част, е и фактически /свързан е с конкретните обстоятелства по делото/. Те съдържат условие, което не е било прието от въззивния съд. Той не е намирал, че исковата молба, в това число след безрезултатно дадени от него указания, е останала нередовна. Напротив, след като сам я е оставил без движение със съответни указания – каквото задължение, при констатиране на нередовност, въззивният съд има, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора /т.5 ТР 1/9.12.13 по т.д.№.4/12, ОСГТК на ВКС, т.4 ТР №.1/17.07.01 по г.д.№.1/01, ОСГК на ВКС/ – е приел, че нередовността е отстранена, и е дал ход на делото; изрично е потвърдил становището си, че указанията, касаещи нередовността, са били изпълнени, и в с.з. на 13.10.16 /с.130/ – по повод повторно повдигнато възражение в този смисъл от ответниците. При тези обстоятелства въззивната инстанция е постановила решението си – изрично посочвайки, че дадената от ищците правна квалификация на исковете не обвързва съда, че конкретизираните в исковата молба и молбите за уточнение факти и обстоятелства ясно очертават претенцията – която е с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, че първоинстанционният съд се е произнесъл именно по заявените с исковата молба факти, диспозитивът му отговаря на формулираното искане, а постановеното от него решение е валидно, допустимо и частично правилно – в която част е и потвърдено.
От друга страна, предвид задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/ и наведените във връзка с горните въпроси оплаквания за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по нередовна искова молба – настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Видно от изложеното в исковата молба и последващите молби за уточняването й, ищците са отстранили сочените нередовности, съответните указания – в това число дадените от САС, са били надлежно изпълнени, като е налице както ясно изложение на обстоятелствата, във връзка с които се претендират процесните суми – сочещи на основанието на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, така и достатъчна конкретизация на обектите и претендираните от всеки ищец суми в рамките на общопредявената. При тези обстоятелства и доколкото конкретните фактически твърдения във всяка молба определят правната квалификация на претенцията, като са разгледали исковете на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, съдилищата не са постановили недопустими решения. Липсата на разграничение каква сума в рамките на общоприсъдената се дължи от всяка ответница на отделните ищци /предвид уточнението пред САС и оплакването за недопустимост на решението му поради неотчитане на това уточнение/ не води до недопустимост на въззивното решение и може да бъде отстранена от въззивната инстанция по съответния ред.
Във връзка с втория въпрос следва да се посочи, че в практиката на ВКС /в това число задължителната и цитираната от касатора/, няма спор, че правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения; неправилно дадената такава, в хипотеза, когато съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно правно основание, може да е основание само за незаконосъобразност /нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението/, но не и за недопустимост; въззивният съд е длъжен да даде своята правна квалификация, като по този начин обезпечи правилното приложение на материалния закон. САС не е отрекъл задължението си да определи правната квалификация на спора съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и заявения петитум. Напротив, изрично е посочил, че от значение са наведените фактически твърдения в исковата молба и молбите за уточнението й – с оглед на които приема, че е сезиран с иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, че първоинстанционният съд се е произнесъл именно по заявените в исковата молба факти и обстоятелства, че диспозитивът му отговаря на направеното искане и решението му е валидно и допустимо, а за сумите съответно до 162866лв. и 169604лв. – правилно и законосъобразно. При това положение въззивната инстанция е процедирала в съответствие, а не в отклонение от задължителната практика на ВКС, и основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Третият и четвъртият въпрос също не биха могли да обосноват наличие на твърдяното от касатора основание по чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната /реш. №.485/1.10.09 по г.д.№.4774/08, ІІГО, реш.№.81/7.07.09 по т.д.№.761/08 (останалите решения в тълкувателната си част не касаят тълкуването на договорите и са неотносими към поставените въпроси)/, тълкуването на договорите следва да се извършва по критериите на чл.20 ЗЗД; меродавна е изявената, а не предполагаемата воля на страните, която не трябва да се подменя; смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение; търси се общата воля на страните в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Той не е приемал, че не е длъжен да зачете волята на страните по договора, респективно че не е длъжен да се съобрази с действителната им воля. Напротив, тълкувайки същата изрично е посочил, че в случая не възприема договорката, на която се основават ответниците, за такава, съдържаща дарствено изявление от страна на строителя-да предостави, прехвърли безвъзмездно изграденото на собствениците на земята при развалянето на договора. Това е бил и решаващият му извод – и само като допълнение и наред с него е посочил и, че противното би било в нарушение на забраната за неоснователно обогатяване. Същевременно, тълкувайки договора за цесия, съдът е изходил именно от изложените факти и обстоятелства във връзка с прехвърленото вземане, а не от дадената му от страните квалификация – която не го обвързва. Посочил е, че е налице достатъчно индивидуализирано вземане във връзка с изграденото в имота в изпълнение на договора на [фирма], оформен с нот. акт №.74/95, като при това положение е без значение как цедента се е нарекъл в договора за цесия /подобрител или по друг начин/, респективно как е квалифицирал правно своето твърдяно и прехвърлено вземане към ответниците. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определен доказателствен извод. Необосноваността и незаконосъобраз ността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Във връзка с петия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Въпросът съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивния съд. Възивната инстанция не е приемала, че съдебно възражение за прихващане, предявено в хода на висящ исков процес, е неоснователно само защото към момента на упражняване на процесуалното право за възражение за прихващане вземането, с което се извършва прихващането, е било неликвидно /спорно по размер/. Напротив – изрично е посочила, че прихващане с неликвидно вземане е възможно – когато се касае за прихващане по реда на чл.103 ал.1 ЗЗД – т.е. по общия ред за извършване на прихващания. В случая, обаче, предмет на разглеждане е хипотеза, в която се иска прихващане с погасено по давност вземане. За нея е приложимо правилото на чл.103 ал.2 ЗЗД – предвиждащо, че в този случай прихващане е допустимо, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността-т.е. ако тогава погасеното по давност вземане е било ликвидно /т.е. установено по размер/ и изискуемо. Съдът изрично е посочил, че именно доколкото се иска прихващане с погасено по давност вземане, което не е установено по размер /твърди се, че вземането, с което се прави прихващане, е в размер на стойността на продадени имоти към 29.12.01г. (датата на разваляне на договора за суперфиция) – която не е установена; сочи се, че тя възлиза на 515600лв. и че за определянето й се иска допускане на техническа експертиза/, предпоставките на чл.103 ал.2 ЗЗД не са налице и прихващане не може да бъде извършено. Така зададеният въпрос е некоректен, не кореспондира на приетото от съда и е неотносим към решаващата му воля. Поради изложеното той не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обуслови допускане на касационно обжалване.
Предвид всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания по чл.280 ал.1 ГПК не са налице и касационно обжалване не следва да се допуска. Разноски на страните не се присъждат, тъй като на касаторите не се полагат с оглед изхода на спора, а ответните страни не претендират и не представят доказателства за такива.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.741/31.03.17 по г.д.№.2407/16 на САС, 12с.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: