Р Е Ш Е Н И Е
№ 192
Гр.С., 21.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през двехиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря Анжела Богданова, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.4457 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. Д. срещу решение №.1619/10.07.17 по г.д.№.779/17 на САС, І гр.с., в частта, с която, след частична отмяна на решение от 12.12.16 по г.д.№.7470/14 на СГС, І-16с., и присъждане на основание чл.2 ал.1 т.3 З. на 3377,04лв. обезщетение за имуществени вреди от нереализиран трудов доход за времето 22.08.06-4.12.12г. и 508,99лв. лихви за периода 5.12.12-28.05.14, предявените от него искове са отхвърлени за разликите над тези размери до сумите 22206,24лв. и 3341,05лв. като неоснователни.
Прокуратурата на Република България оспорва жалбата.
С определение №.27/20.04.18г. по чл.288 ГПК е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК във връзка с въпрос за периода от време, за който следва да се присъди обезщетение по З. за пропуснати ползи, когато са налице доказателства, че лицето е работило по безсрочен трудов договор и липсват други предпоставки за прекратяването му извън обективната невъзможност.
С атакуваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.2 ал.1 т.3 З. за ангажиране на отговорността на държавата за претърпени от ищеца имуществени вреди под формата на неполучено трудово възнаграждение със съответни лихви. Трудовото му правоотношение е било безсрочно и прекратено на основание „обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор поради отнет достъп до зона граничен контрол” – а причината да се откаже пропуск до зоната /което практически го лишава от достъп до работното му място/, е образуваното срещу него наказателно производство за обвинения, по които впоследствие е оправдан. При тези обстоятелста е формиран извод за наличие на причинна връзка между повдигането от прокуратурата на незаконно обвинение и прекратяване на трудовото правоотношение – а от там и с лишаването от възможност да се получават доходи от труд съобразно квалификацията и стажа за определен период от време. Прието е, че извод за доказана възможност да се реализира трудов доход при липса на наказателно производство би могъл да се направи за срок от една година – като се има предвид безсрочния характер на трудовия договор и липсата на други предпоставки за прекратяването му извън обективната невъзможност. Посочено е, че периодът е определен като се съобразяват поредица обективни фактори, свързани от една страна с икономическите условия и ограничените възможности на пазара на труда, а от друга с конкретни обстоятелства като възрастта на ищеца /43г./, образование /средно техническо/, здравословно състояние /диабет ІІ тип/, които свеждат до минимум възможността в по-кратък от посочения срок да се реализира на друга трудова позиция. За останалата част от времето обезщетение не се дължи, тъй като не може да се направи извод, че твърдяната вреда, изразяваща се в неполучено трудово възнаграждение, със сигурност би настъпила.
В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно
обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:
Съгласно чл.4 З. държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Пропуснатата полза е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения. Изхожда се от предположение за състоянието, в което то би се намирало, ако деликвентът не беше извършил противоправното деяние. Това предположение трябва да се изгражда на доказаната възможност за увеличаване на имуществото на пострадалия, която е сигурна, а не се презумира /реш.№.449/12 по г.д.№.1393/11, IV ГО/. Когато безсрочно трудово правоотношение е прекратено поради обективна невъзможност за изпълнение на задълженията предвид отнемане на достъп до работно място поради образувано наказателно производство в хипотеза на чл.2 ал.1 т.3 З., неполучаването на трудовото възнаграждение е в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение.
Същевременно, съгласно чл.83 ал.2 ЗЗД кредиторът е длъжен да положи грижата на добрия стопанин, за да избегне вредите. За да се реализира отговорността на длъжника, кредиторът следва да установи изпълнението на това законоустановено задължение. Увреденият – вкл. и този, чието увреждане се изразява в намаляне на трудоспособността, трябва да положи усилия, за да постъпи на работа, в това число която не е противопоказна за здравословното му състояние. В хипотезата на чл.83 ал.2 ЗЗД бездействието на кредитора, който не полага дължимата грижа за ограничаване или отстраняване на вредите, е единствена причина за настъпването им-между тях и поведението на длъжника няма причинна връзка. Вината на пострадалия може да се състои и в това, че след като вредата е настъпила, той не е взел необходимите и достъпни му мерки, за да я намали или ограничи /реш.№..97/26.05.15 по г.д.№.5783/14, III ГО/.
Предвид изложеното не може да се приеме, че във всички случаи и без оглед на останалите обстоятелства по делото, вредите винаги ще се равняват на пропусната полза за целия исков период /това би означавало да се поощри поведение на кредитор, който, вместо да вземе надлежни мерки за защита на интереса си и ограничаване на вредите, бездейства/ – респективно че отнапред и без връзка с останалите обстоятелства по делото, може да се фиксира определен срок, след изтичането на който да се счита, че претенция за имуществени вреди не може да бъде уважена. Периода, за който такова обезщетение се дължи, се определя съобразно обстоятелствата по конкретното дело.
По основателността на касационната жалба:
По делото няма спор, а се установява и от събраните доказателства, че:
– ищецът е работил по безсрочно трудово правоотношение /възникнало през 1999г./ на длъжност „технически сътрудник-контрольор“ , управление „Пътни такси и разрешителни“, ГС К. – като оценките за нивото на изпълнение на работата му са били добри и не са му били налагани дисциплинарни наказания;
– на служителите, които работят в зоните на ГКПП – обхващащи територията, на която са разположени сградите, помещенията, работните места, подземните и надземните съоръжения, техническите средства и местата за преходи, изчакване и проверка на лица, превозни средства и стоки – се издава пропуск за определен срок за съответния ГКПП, който е задължително условие за достъп до него /чл.2, чл.13 Наредба за ГКПП/;
– предвид образувано следствено дело и обвиняването на В.Д. в извършване на престъпление по чл.201 вр. с чл.20 ал.2 вр. с чл.26 ал.1 НК – по което е оправдан с влязла в сила на 4.12.16г. присъда, искането на работодателя му за снабдяване с пропуск е отхвърлено – поради което и трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл.328 ал.1 т.12 КТ поради „обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор поради отнет достъп до зона граничен контрол”;
– още преди предявяването на обвинението, считано от 2000г., ищецът е бил диагностициран със заболяване „захарен диабет“ тип 2; лекуван е амбулаторно до м.12.2005г.- когато постъпва в клиника по диабетология и му е поставена диагноза захарен диабет – тип 2, диабетна полиневропатия, нефропатия, диабетика, инципиенс, дислипопротеинемия, стеатозис хепатис, нефролитиазис – т.е. към м.12.05 вече са били налице усложнения и засягане на периферната нервна система, доказани клинично и инструментално; последващи хоспитализации поради декомпесация на захарен диабет са налице през юни-юли 2006, февруари 2008, юли 2009, януари 2010, октомври 2010, април 2011, март 2012, декември 2012, юни 2013, януари 2014, ноември 2014, октомври 2015; през 2009г. за заболяванията на Д. е призната 74% Т., потвърдена през 2012 и 2015г. Понастоящем същият е с органни увреди, последица от захарния диабет, и с протичащите от тях усложнения, като са увредени зрението, щитовидната жлеза, сърдечно-съдовата система, отделителната система, нервната система – страда от захарен диабет – инсулинозависим, диабетна полиневропатия и нефропатия, диабетна непролиферативна и хипертонична ангиопатия А.Х.2-3ст., хипертонично сърце, дислипидемия, хипотиреои дизъм на базата на тиреоидит на Х. с придружаващо тревожно-депресивно разстройство /СМЕ/;
-през 2001г. е получил свидетелство за професионална квалификация „мениджър“ по специалност „финансов мениджмънт и митнически контрол“ в Стопанска академия „Д. А. Ц.“ [населено място], задочен курс на обучение.
След уволнението ищецът е търсил работа, но оттогава не може да си намери /бил е много притеснен от този факт, още повече, че има и две деца/. Това е било изключено в сферата, в която има специализация, а в други сфери, когато за започване на работа му искат искат бележка и установят, че срещу него се води дело – още повече, че има и трайно намалена работоспособност, призната с решение на ТЕЛК, никой работодател не иска да го вземе на работа. Кандидатствал е както в сфери, свързани с неговата, така и в сферата, в която е специализацията му в С. /митнически мениджмент/ – но не е могъл да се устрои на работа по трудов договор /св.С., св.М., св.М./.
Брутното трудово възнаграждение, което В.Д. би получил на заеманата длъжност за периода 22.08.06-4.12.12, възлиза на 22206,24лв., а лихвата върху същото за времето 5.12.05-28.05.14 – на 3341,05лв. /ССЕ/.
При така установените фактически обстоятелства е безспорно, че са налице предпоставките на чл.2 ал.1 т.3 З. за ангажиране отговорността на държавата за търпени от ищеца имуществени вреди. Налице е причинна връзка между повдигането от прокуратурата на незаконно обвинение и прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца – а от там и с лишаването му от възможност да получава доходи от труд съобразно квалификацията и стажа му. Касае се за доказана възможност за увеличаване на имуществото, която при нормалния ход на нещата е сигурна и би била реализирана. С оглед отговора на правния въпрос, даден по-горе, следва да се приеме, че периодът, за който се дължи обезщетение, е обусловен от конкретните обстоятелства по делото и поведението на кредитора, който е длъжен да вземе надлежни мерки за защита на интереса си и за ограничаването на вредите, а не да бездейства. Увреденият трябва да положи усилия, за да постъпи на работа, в това число която не е противопоказна за здравословното му състояние.
В разглежданата хипотеза се претендира обезщетение за имуществени вреди за времето 22.08.06-4.12.12, като от въззивния съд са присъдени такива за период от 1 година. Настоящата инстанция намира, че за времето след изтичането й – от 22.08.07 до 4.12.12г. – обезщетение за имуществени вреди също се дължи. Видно от събраните доказателства, от една страна ищецът е работил по безсрочен трудов договор, имал е добро ниво на изпълнение на работата и чисто дисциплинарно минало, не е бил наказван и страда от заболяване /захарен диабет/, което му дава допълнителна защита по чл.333 КТ ал.1 т.3 вр. с чл.1 т.6 Наредба №.5/20.02.87 за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333 ал.1 КТ. Поради това логично и в нормалния ход на нещата е да се предполага, че, след като години наред е работил на заеманата до уволнението длъжност без да има спорове с работодателя, а и за уволнението му се изисква специално разрешение от инспекцията по труда, би останал на работа и за целия предявен период до постановяване на оправдателната присъда – ако не е бил отказът на пропуск, който препятства изпълнението на трудовите му задължения – т.е. налице е сигурност, че е щял да получава съответното трудово възнаграждение. От друга страна, видно от доказателствата, ищецът не е бездействал и е изпълнил задължението си по чл.83 ал.2 ЗЗД за ограничаване на вредите. Търсил е работа по трудово правоотношение в сферата, в който е работил, в тази по специализацията му и в други сфери – независимо от признатата му 74% Т.-която съставлява допълнителен проблем, но не е успял да намери предвид обстоятелството, че срещу него се води наказателно производство. Законови пречки за установяване на тези обстоятелства със свидетелски показания няма и, предвид дадените под страх от наказателна отговорност показания на разпитаните свидетели в този смисъл, настоящият състав намира, че, в рамките на възможностите си и въпреки намалената си трудоспособност и здравословни проблеми, налагали многократни хоспитализации, ищецът е положил усилия да ограничи вредите, търсил е работа, но не е намерил такава. Предвид изложеното претенцията му е основателна за целия предявен период и следва да се уважи. Върху главницата от 18829,20лв. /22206,24-33377,04лв.=18829,20лв./ се дължи мораторна лихва за времето 5.12.12-28.05.14 в размер на 2832,06лв. /3341,05-508,99=2832,06лв./, както и законна лихва считано от 29.05.14 до окончателното изплащане.
С оглед всичко изложено по-горе, в това число предвид отговора на правния въпрос, следва да се приеме, че дължимото обезщетение за имуществени вреди е определеното в нарушение на материалния закон – което е основание за отмяна на атакуваното решение. Предвид горното въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.2 ал.1 т.3 З. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, съставляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение и лихви за сумите над 3377,04лв. до 22206,24лв. и над 508,99лв. до 3341,05лв. е незаконосъобразно и следва да се отмени – вместо което в тези части претенциите се уважат ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.05.14 до окончателното изплащане. На основание чл.78 ал.1 ГПК и съразмерно на уважената част от иска, на ищеца трябва да се присъдят 782лв. разноски – съставляващи разлика над присъдения до настоящия момент размер по претенциите за имуществени вреди /83,45лв./ до пълния дължим такъв /вкл. за процесуално представителство пред ВКС 500лв. и държавни такси 35лв./ – за всички инстанции.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №.1619/10.07.17 по г.д.№.779/17 на САС, І гр.с. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 12.12.16 по г.д.№.7470/14 на СГС, І-16с., за отхвърляне на предявените от В. Г. Д. искове с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за заплащане за обезщетение за имуществени вреди и лихви за сумите над 3377,04лв. до 22206,24лв. и над 508,99лв. до 3341,05лв., вместо което постановява:
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да плати на В. Г. Д., ЕГН [ЕГН], на основание чл.2 ал.1 т.3 З. още 18829,20лв. /съставляващи разлика над 3377,04лв. до 22206,24лв./ обезщетение за имуществени вреди от пропуснато трудово възнаграждение за периода 22.08.06-4.12.12г., ведно със законната лихва считано от 29.05.14 до окончателното изплащане, и 2832,06лв. /съставляващи разлика над 508,99лв. до 3341,05лв./ лихви за периода 5.12.12-28.05.14, както и 782,48лв. /седемстотин осемдесет и два лева и четиридесет и осем стотинки/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: