О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
Гр.София, 19.02.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3105 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. Фармакис срещу решение №.561/3.05.19 по г.д.№.593/19 на ОС Пловдив – с което е потвърдено решение №.4479/20.12.19 по г.д.№.11366/18 на РС Пловдив за отхвърляне на предявения от касаторката иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК за признаване за установено, че не дължи суми, за които е образувано изпълнително дело №.1504/10 на ЧСИ П. И. с рег.№.821, район на действие ОС Пловдив.
Ответната страна „ЕВН България Топлофикация“ЕАД оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалвания акт въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен. Отразил е, че в случая се твърди, че материалното право /установено в производството, по което е издадено изпълнителното основание/ се е погасило поради изтекла тригодишна давност, започнала да тече в изпълнителното производство в периода 5.09.12-5.09.15г. Позовал се е на постановките на тълкувателно решение /ТР/ №.2/26.06.15 по тълк.д.№.2/13 на ОСГТК на ВКС. Посочил е, че съгласно същите давността се прекъсва по смисъла на чл.116 б.“в“ ЗЗД с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – независимо от това дали прилагането му е било поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ – като такива действия са насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитора, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис на оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащане от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавяне на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Отразил е, че в случая не се установява наличие на период, по-дълъг от 3г., водещ до погасяване на вземането, респективно от 2г., в който взискателят да е бездействал. Във времето 5.09.12-5.09.15 той е предприел изпълнителни действия и сезирал многократно съдебния изпълнител с искане за предприемане на такива – като изпълнителни действия е имало както следва: на 5.09.12 – насрочен опис на движимите вещи в дома на длъжника – който е следвало да се проведе на 18.10.12; на 24.07.14 отправено искане от взискателя до ЧСИ за извършване на изпълнителни действия с посочване на конкретен способ – запор върху трудово възнаграждение, и е поискано присъединяване на изпълнително дело /№.235/12/; на 11.08.14 е насрочен опис на движимите вещи в дома на длъжника, който е следвало да се проведе на 2.09.14, като е изпратена призовка за принудително изпълнение до длъжника; на 12.11.14 е насрочен опис на движими вещи в дома на длъжника, който е следвало да се проведе на 9.01.15, като е изпратена призовка за принудително изпълнение; на 16.02.15 е насрочен опис на движими вещи в дома на длъжника, който е следвало да се проведе на 11.08.15, като е изпратена призовка за принудително изпълнение. При тези обстоятелства е формиран извод, че, поради многократно прекъсване на давността в изпълнителното производство с искане на взискателя за извършване на изпълнителни действия, периодът за погасителна давност за вземането на взискателя не е изтекъл и правото му да иска принудително изпълнение не е било погасено по давност. Посочено е, че не е необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита давността прекъсната. Това следва и от самата разпоредба на чл.116 б.“в“ ЗЗД, в която законодателят използва думата „предприемане на изпълнителни действия“ – а не „извършване“. Същевременно в ТР 2/13 ОСГТК на ВКС се приема, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го приложи.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1, чл.280 ал.1 т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са разрешени в противоречие със сочена практика на ВКС /№.1-№.5/ и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото /№.6-№.7/, както и че атакуваното решение е очевидно неправилно /поради изопачаване смисъла на молба от 24.07.14 – с която се иска изпращане на напомнително писмо, а не запор/: 1.“Допустимо ли е въззивният съд да основе своите изводи без да обсъди релевираните в жалбата доводи?“; 2.“Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба и инвокираните доводи на страните за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи?“; 3. “Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейно решение, дерогира ли изискването на чл.236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното съдебно решение и отговор на оплакванията, наведени с въззивната жалба?“; 4.“Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по всички направени с жалбата искания и възражения и без да е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства?“; 5.“Изпращането на напомнително съобщение до работодателя на длъжник съставлява ли годно действие, с което се прекъсва погасителната давност? Представлява ли искането за изпращането на напомнително писмо до трето задължено по запор лице годно действие, прекъсващо срока по чл..433 ал.1 т.8 ГПК?“; 6.“Изпращането на призовка, с която се насрочва опис на движими вещи, без реално да се пристъпва към извършването му, достатъчно ли е за да прекъсне погасителната давност?“; 7.“Съставлява ли злоупотреба с право от страна на съдебния изпълнител, когато същият от постъпила справка от НАП е уведомен, че длъжникът не работи при дадения работодател, но същевременно му изпраща напомнително съобщение и годно ли е това действие да прекъсне срока по чл.433 ал.1 т.8 ГПК и давностния срок?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.
Първите пет въпроса се задават в контекста на твърдения, че въззивният съд не е обсъдил наведени в жалбата възражения и доказателства. Съгласно задължителната практика, в това число цитираната, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивната инстанция не се е отклонила от тази практика. Доколкото касаторът е релевирал твърдения, че за определен период е било налице бездействие и давността не е била прекъсвана считано от 12.04.11 /датата на последното преводно нареждане на работодателя по време на съществуването на трудовото правоотношение/, въззивният съд изрично е проследил хронологично извършваните през същия действия и е посочил какви релевантни за прекъсването на давността такива са били предприети от взискателя и от ЧСИ. Същевременно е изложил ясни мотиви, позовавайки се и на обобщената задължителна практика на ВКС в ТР 2/13, защо счита, че изброените действия прекъсват давността. В случая ирелевантно е как ще бъде тълкувано искането в молбата от 24.07.14 във връзка с изпращане на запорно съобщение-доколкото едновременно с него със същата молба е било направено още едно–за присъединяване на изпълнителното дело с друго такова между същите страни, а, отделно от изложеното, и да не бе налице каквото и да е искане от тази дата, това не би довело до промяна в крайния извод, тъй като между предхождащото го и следващото го релевантни действия на ЧСИ интервалът отново би бил по-кратък от 2години. Съдът е изложил изрични съображения защо намира, че, макар и безуспешни, предприетите от ЧСИ действия водят до прекъсване на давността /в този смисъл и реш.№.1416/24.06.69 по г.д..884/69г., V ГО/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящото производството, във фазата на селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Във връзка с шести въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, предвид постановките на т.4 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС, не е налице. Формирана е практика на ВКС, в това число цитираната по-горе /реш.№.1416/24.06.69 по г.д..884/69г., V ГО, ТР 2/13 на ОСГТК на ВКС/, съгласно която давността се прекъсва и тогава, когато изисканите релевантни действия са били безуспешни поради ненамиране на длъжника на търсените адреси. Въззивният съд не се е отклонил от същата и твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице.
Седмият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивната инстанция не е обсъждала така формулирания въпрос и не е излагала мотиви в тази връзка-поради което той е неотносим. Отделно от изложеното, както вече беше посочено, в това число и в мотивите на въззивното решение, на 24.07.14 едновременно с изискването на изпращане на запорно съобщение взискателят е поискал и друго действие – присъединяване към друго изпълнително дело, като същевременно, дори и да не бе отправял подобни искания, това не би довело до промяна в крайния извод, тъй като между предхождащите ги и следващите ги релевантни искания и действия на ЧСИ интервалът отново е по-кратък от 2години. С оглед на изложеното въпросът не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК /вкл. евентуално грешно тълкуване на молбата от 24.07.14 не би довело до промяна в резултата/. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.561/3.05.19 по г.д.№.593/19 на ОС Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: