О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
Гр.С., 31.05.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми май през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N 5124 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Й. В. С. и Койка Т. С. от една страна и И. Й. С. от друга срещу решение №.76/17.05.17 по г.д.№.138/17 на Апелативен съд В. – с което е потвърдено решение №.1508/25.11.16 по г.д.№.829/15 на Окръжен съд Варна за уважаване на предявените от Й. В. С. срещу И. Й. С. искове с правно основание чл.31 ал.1 вр. с чл.44 ЗЗД за унищожаване на упълномощителна сделка /във формата на пълномощно с нотариална заверка на подписа рег.№.3813/10.11.14 на нотариус Я. Н. с район на действие РС В./ и чл.42 ал.2 ЗЗД за прогласяване за нищожен на сключения въз основа на същата договор за продажба на недвижим имот /инкорпориран в нот. акт №.128 от 8.12.14/ за 1/2ид.ч. от имота /апартамент с идентификатор №.10135.3515.768.3.49, [населено място],[жк].53/ и отхвърляне на предявения от Койка Т. С. срещу И. Й. С. иск с правно основание чл.29 вр.с чл.27 ЗЗД за унищожаване на горепосочения договор за собствената й 1/2ид.ч. от имота – както и за отхвърляне на предявените от Й. и Койка С. срещу И. Й. С. искове с правно основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД и чл.87 ал.3 ЗЗД за прогласяване на договора за нищожен като сключен в противоречие с добрите нрави /поради неравнопоставеност на престаците/ и развалянето му /поради неизпълнение на задължението за заплащане на продажната цена/.
Всяка ответна страна оспорва жалбата на насрещната страна.
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че атакуваният пред него акт е допустим и правилен. Намерил е за неоснователно възражението на ответницата за недопустимостта му в атакуваната от нея част /с която искът на Й. С. е уважен/ поради липса на процесуална дееспособност на ищеца. Изложени са съображения, че по делото не са представени доказателства относно психическото му състояние към датата на предявяването на иска /13.03.15/ и за неговата невъзможност да разбира смисъла и значението на действията си към този конкретен момент, с решение №.1040/27.07.16 /в хода на процеса/ е бил поставен под пълно запрещение, а ищцата, в качеството си на съпруга, е била определена като негов настойник. При това положение исковете са предявени от надлежни страни и са процесуално допустими, а поставеният под пълно запрещение е редовно представляван в процеса. От фактическа страна е прието за безспорно, че: с нот. акт №.128/8.12.14 ищците са прехвърлили на ответницата – дъщеря от предходен брак на съпруга, придобития от тях през време на брака им в СИО недвижим имот; при сключване на договора като прехвърлител е действала ищцата – лично за себе си и като пълномощник на съпруга си; за това е разполагала с нотариално заверено пълномощно от него. Към момента на подписването му, в резултат на преживян инсулт и настъпила сензомоторна афазия, ищецът е бил с нарушена способност да разбира и осмисля чужда реч, както и да изразява мислите си в съчетание с интелектуални и паметови нарушения, не е бил в състояние да разбира прочетеното му от нотариуса, не е могъл да разбира значението на извършеното от него действие, не е бил в състояние да се грижи адекватно за работите си и да защитава пълноценно интересите си /съдебно-медицинска експертиза/. Самият ръкописен текст и подписите в двата екземпляра на пълномощното са изпълнени от него в условията на необичайно психофизиологическо състояние /съдебно-графологична експертиза/. Същевременно, при подписване на документите /пълномощно и договор/ са били спазени нотариалните правила за полагане на подпис след прочитане на документа и разясняване /св.Д.С. и св.Я.Н./.
От правна страна е прието, че искът по чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави е неоснователен. Съдът се е позовал на задължителна практика на ВКС /реш.№.24/9.02.16 по г.д.№.2419/15, ІІІ ГО/ и е посочил, че само наличието на нееквивалентност между престациите не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави; известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. В настоящия случай следва да се съобрази обстоятелството, че договарящите страни са близки роднини, между които може да се постигне договорка за цена, различаваща се от средната пазарна стойност на имота. Предвид изложеното е направен извод, че в разглеждания случай покупко-продажбата на цена, по-ниска от пазарната стойност на имота, не води до нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави.
Искът по чл.31 ал.1 ЗЗД за унищожаване на упълномощителната сделка е намерен за основателен. Съдът е приел, че визираното в разпоредбата основание е налице, тъй като към момента на сключване на сделката, вследствие на преживян инсулт, при ищеца е настъпила сензомоторна атафия, нарушила способността му да разбира и съответно да осмисля чужда реч и да изразява мислите си, в съчетание с интелектуални и пометови нарушения, той не е могъл да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи. При този изход на спора по иска с правно основание чл.31 ЗЗД, основателен се явява и искът по чл.42 ал.2 ЗЗД – за 1/2ид.ч. от процесния имот, предвид липса на съгласие.
Искът на Койка С. по чл.29 вр. с чл.27 ЗЗД за унищожаване на договора за собствената й 1/2ид.ч. като сключен при измама е намерен за неоснователен – поради липса на доказателства, обосноваващи извод, че при сключване на договора ищцата е била въведена в заблуждение или това й състояние е използвано като мотив за сключване на договора. Съдът е посочил, че порокът на волята се обосновава с твърдения, че е знаела, че се разпорежда само с 1/2ид.ч. от имота в качеството си на пълномощник на съпруга си и то срещу задължение за издръжка и гледане; не била наясно с покупко-продажбата като акт на разпореждане. От друга страна, от показанията на разпитаните свидетели се установява, че К.С. е била изрично запозната със съдържанието на подписаните документи, които са били прочетени на глас в нейно присъствие. При тези обстоятелства тя е действала съобразно с волята си, била е наясно с правните последици от действията си и е прехвърлила на ответницата собствената си идеална част от процесния имот – волята й не е била опорочена от измама.
За неоснователен е намерен и предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.87 ал.3 ЗЗД – доколкото нотариалният акт съдържа изявление на ищцата, че е получила изцяло продажната цена, и доказателствената стойност на това изявление, което се ползва със задължителна материална доказателствена сила, не е оборена по предвидения в ГПК ред.
К. Й. В. С. и Койка Т. С. се позовават общо на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.”Задължен ли е въззивният съд да определи правната квалификация на предявените искове с оглед разпоредбата на чл.12 и чл.235 ГПК /реш. по г.д.№.92/09, ІV ГО, реш. по г.д.№.761/10, ІV ГО, реш.№.737/24.11.10 по г.д.№.349/10, ІV ГО/; 2.”При наличие на кои правни предпоставки една искова молба следва да се счете за редовна, по отношение правна квалификация на иска и за последиците от неотстраняване на недостатъците й и липса на указания в този смисъл? Длъжен ли е съдът да определи правната квалификация на иска с оглед твърденията на ищеца? Длъжен ли е бил въззивният съд да обезсили обжалваното пред него първоинстанционно решение и да прекрати производството по предявените искове, поради нередовност на исковата молба, без да са дадени указания за отстраняването им преди това? /ТР 1/01 ОСГК на ВКС, реш.№.1/72 по г.д.№.10/72 на ВС/, реш.№.107/2.04.14 по г.д.№.6551/14, ІV ГО/; 3.”Следва ли въззивният съд да обсъди всички приети по делото писмени доказателства, факти и твърдения, изложени от ищците в исковата молба, налице ли е съответствие между твърдяното от ищеца „липса на съгласие за цялата сделка” и поставения въпрос?” /реш.№.94/28.03.12 по г.д.№701/11, І ГО, реш.№.460/27.05.10 по г.д.№.768/ 09, І ГО, реш.№.589/29.06.10 по г.д.№.1359/09, І ГО, реш. №.217/9.06.11 по г.д.№.761/10, ІV ГО/; 4.”Изпълнила ли е ответницата паричното си задължение, така както е записано в нотариалния акт?”. Излагат оплаквания за недопустимост на решението предвид обстоятелството, че съдът неправилно е възприел, че твърдяната липса на воля и съгласие от страна на ищеца Й. С. касае само неговата 1/2ид.ч. – а не цялата сделка, и не се е произнесъл по надлежно предявен иск по чл.24 ал.4 СК; сочи се, че съдебното решение е постановено за нещо различно от това, което е поискано.
К. И. Й. С. се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК и формулира следните въпроси: 1.”Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението на делото; кога настъпва преклузията по чл.266 ГПК за ангажиране на доказателства от страната, респективно кога са налице изключенията, предвидени в нормата за събиране на доказателства, недопуснати поради процесуални нарушения на първоинстанционния съд?” /ТР 1/13, ОСГТК на ВКС, ТР 1/01, ОСГК, реш.№.60/5.06.13 по гд.№.546/12, ІV ГО, реш.№.700/6.12.10 по г.д.№.304/10, ІІІ ГО, реш.№.153/1.08.11 по г.д.№.39/11, ІІ ГО, реш.№.42/ 5.03.14 по г.д.№.5488/13, ІV ГО/; 2.”Длъжен ли е въззивният съд да изготви доклад по чл.312 ГПК вр. с чл.317 и чл.146 ГПК, в който да даде точни указания относно подлежащите на доказване факти чрез разпределението на доказателствената тежест между ищеца и ответника, в частност определяне на носещ доказателствената тежест по отношеине на дееспособността на ищеца Й. В. С. към момента на упълномощаване на процесуалния му представител и завеждане на делото?” /т.2 ТР 1/13, ОСГТК на ВКС, реш.№.457/10.12.15, ІV ГО/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
По касационната жалба на Й. и Койка С.:
Във връзка с първия въпрос е цитирана практика на ВКС, съгласно която предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска; каква е правната му квалификация се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. В. инстанция не се е отклонила от сочената практика. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че съдът е дал грешна правна квалификация, тъй като претенцията на ищеца е следвало да се квалифицира не по чл.26 ЗЗД, а по чл.24 ал.4 СК. Същевременно исковата молба е била оставяна два пъти без движение, вкл. с указания за уточняване на фактическите твърдения за нищожност на договора за продажба на целия имот, тъй като се твърди, че е нищожен поради недействителност на упълномощителната сделка за 1/2ид.ч. от имота /разп.№.928/17.03.15 – стр.17 по г.д.№.829/15 на ОС Варна/. В изпълнение на тези указанията ищците изрично са посочили, че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави /молба вх.№.12160/ 20.04.15/. Предвид наведените в исковата молба и двете молби за уточнението й обстоятелства, първоинстанционният съд в доклада си е посочил как възприема исковете, с които е сезиран – иск на Й.С. за унищожаване на упълномощителната сделка – тъй като към момента на учредяването й не е могъл да разбира и ръководи действията си; иск на Й. С. за обявяване на нищожна до 1/2ид.ч. на договора, обективиран в нот. акт №.128 от 8.12.14, поради липса на съгласие, като сключен от лице без представителна власт, иск на К.С. за унищожаване на обективирания в нот. акт №.128 от 8.12.14г. договор за собствената й 1/2ид.ч. от имота поради измама, иск на двамата ищци за обявяване на инкорпорирания в нот. акт №.128 от 8.12.14г. договор за нищожен като сключен в противоречие с добрите нрави, иск на двамата ищци за разваляне на горния договор поради неизпълнение на задължението за плащане на цената. Й. и Койка С. изрично са заявили чрез процесуалния си представител в първото съдебно заседание, че нямат възражения по проекто-доклада. При тези обстоятелства по така квалифицираните от съда без противопоставяне искове е налице и произнасяне в първоинстанционното решение. Безспорно фактически твърдения за подвеждане на претенциите под правната норма на чл.31 ЗЗД, чл.42 ал.2 ЗЗД, чл.29 вр. с чл.27, чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД и чл.87 ал.3 ЗЗД са наведени в исковата молба – и въззивната инстанция, като е възприела дадената от първоинстанционния съд квалификация и се е произнесла по така предявените искове, не се е отклонила от принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и не е разгледала нещо различно от предявеното.
От друга страна, при твърдения, че е бил предявен и иск по чл.24 ал.4 СК, по който липсва произнасяне, е налице възможността на чл.250 ГПК да се иска допълване на първоинстанционното решение – която не е използвана. Само за пълнота следва да се посочи и, че искът по чл.24 ал.4 СК се предявява от единия съпруг срещу двете страни по сделката – т.е. срещу приобретателя на имота и другия съпруг – като в настоящия случай подобни твърдения не са били излагани, респективно Й. С. не е конституирал като ответник по такъв предявен иск съпругата си. Предвид всичко изложено по-горе, основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Съгласно цитираната във връзка с втория въпрос практика, въззивният съд като инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправне спор, предвид чл.129 ГПК, дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора; в случай, че те не бъдат изпълнени, първоинстаницонното решение следва да се обезсили, а производството по делото – да се прекрати; недопустимо е, обаче, въззивният съд да пристъпи към обезсилване и прекратяване на производството без преди това да е изпълнил задължението си по чл.129 ал.2 ГПК. В. инстанция не се отклонила от тази практика. Тя не е обезсилвала първоинстанционното решение и не е прекратявала производството – респективно, както беше посочено по-горе, в съответствие с изложените в исковата молба и молбите за уточнението й твърдения е приела, че молбата е редовна, предявените искове са с правна квалификация каквато е посочена от първоинстанционния съд, и, поради възприемането й като правилна, се е произнесла по съществото на спора без да я променя. С оглед на изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице, а атакуваното решение не е постановено извън рамките на търсената защита и принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Поради това то не е недопустимо – и не е налице визираната в т.1 ТР 1/09 на ОСГТК хипотеза /вероятна недопустимост на атакувания акт/ за служебно допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос се задава в контекста на твърдения, че въззивният съд е възприел липсата на воля и съгласие единствено и касателно упълномощителната сделка, като не е обсъдил твърдяните воля и съгласие относно цялата сделка – т.е. не се е произнесъл по иска с правно основание чл.24 ал.4 СК. Безспорно съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, които имат значение за решението. В случая въззивната инстанция е приела, че е сезирана с исковете, по които се е произнесла и първата инстанция, и ги е разгледала – като фактически твърдения, които да обосновават приемането им с определената правна квалификация, както вече беше посочено, безспорно са налице. Допълване на решението на първоинстанционния съд не е искано и не е допускано. При тези обстоятелства, с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, въззивният съд не би могъл да обсъжда искове, които намира, че не са били предявени, и по които липсва първоинстанционно решение по повод процедура по чл.250 ГПК /именно подобно произнасяне при тези обстоятелства би било рlus petitum и следователно недопустимо/. С оглед на изложеното не е налице основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Четвъртият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният въпрос не е общ и абстрактен – какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен, фактически, свързан с фактите и обстоятелствата по конкретното дело. Отговорът му може да бъде даден с акта по същество – решението, след преценка на всички доказателства по делото – а не в настоящата предварителна фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Поради това не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК.
По касационната жалба на И. С.:
Поставените въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви в тази връзка. Отделно от това, не е налице и процедиране в отклонение от цитираната задължителна практика. Въпросите се задават в контекста на твърдения, че към момента на завеждането на делото ищецът не е бил дееспособен и не е могъл валидно да упълномощи процесуалния представител, предявил исковата молба. В. съд е обсъдил тези твърдения и е приел, че доказателства за липса на дееспособност към момента на предявяването на иска няма, впоследствие, предвид поставянето на ищеца под запрещение, за негов настойник е била назначена съпругата му, ищца по делото, искът е бил предявен от надлежни страни и той е бил редовно представляван в процеса. Налице е изрична правна уредба /чл.42 ал.2 ЗЗД/ и в теорията и практика е безспорно, че дори определено действие да е било извършено без представителна власт, след потвърждаването му то се счита за валидно извършено от представлявания. В случая, освен че липсват категорични доказателства към момента на предявяването на иска ищецът да не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното, след поставянето му под пълно запрещение неговият настойник и ищца по делото – съпругата му Койка С., изрично и писмено е потвърдила извършените от съпруга й действия по делото, вкл. по упълномощаването на адвокат, и е поискала възобновяване на производството /молба стр.230 по г.д.№.829/15, ОС Варна/. При тези обстоятелства евентуално извършени без представителна власт за Й. С. действия на предявилия исковата молба адвокат се потвърждават и се считат за валидно предприети и обвързващи представлявания. С оглед на това и изложените в тази връзка мотиви от въззивния съд, поставените въпроси са без значение за изхода на делото и не биха могли да обосноват допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.76/17.05.17 по г.д.№.138/17 на Апелативен съд В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: