О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 934
Гр.С., 20.12.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2523 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Д. срещу решение №.16/14.02.17 по г.д.№.531/16 на Варненски апелативен съд – с което, след отмяна на реш.№.2114/18.12.15 по г.д.№.864/11 на Варненски окръжен съд, е отхвърлен предявения от касатора иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено съществуване на вземане за неустойка в размер на 100000евро /предмет на заповед за изпълнение №.2040/25.02.11 по ч.г.д.№.2698/11, ХІVс., на Варненски районен съд/ по извънсъдбено споразумение от 23.07.10г.
Ответната страна К. Ж. К. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 23.07.10 страните са сключили извънсъдебно споразумение с нотариална заверка на подписите, с което са уредили множество свои семейни лични и имуществени отношения, членствени отношения и отношения между дружествата, които представляват и на които са собственици на капитала / [фирма] и [фирма]/; споразумението предвижда задължения, вкл. в качеството им на представляващи дружествата, във вече висящи производства по СК, ТЗ и регистърни производства, както и задължения с оглед бъдещото им поведение при управление на дружествата, разпределяне на дивиденти, участие в разходи, ползване на имуществата на дружествата и на имущества СИО; уредени са и отношенията по повод вещи, придобити по време на брака, във връзка с очакваното му прекратяване и прекратяването на СИО – като тези клаузи влизат в сила от деня на влизане в сила на решението за развод по взаимно съгласие. В т.10 от споразумението е предвидено, че при неизпълението на което и да е задължение по споразумението, неизправната страна дължи на другата в лично качество неустойка 100 000евро. Съдът е намерил за неоснователни както възраженията на ответницата за нищожност /поради липса на съгласие и предписана от закона (чл.39 ал.1 СК) форма/ и унищожаемост /поради заплашване/ на споразумението, така и твърденията на ищеца в исковата молба за неизпълнението му.
Във връзка с посоченото в раздел ІА от споразумението–че страните се съгласяват развиващото се между тях производство да премине от развод по вина в развод по взаимно съгласие – като ще се явят в съдебно заседание и ще поддържат искането си за допускане на развод по взаимно съгласие като постигнат споразумение по чл.51 СК в определен смисъл /семейното жилище да се предостави на съпругата, съпругът да носи брачното си име, страните да не си дължат издръжка една на друга и всяка да поеме разноските си/ – съдът е приел, че действително необходимата молба е била подадена и производството се е трансформирало в такова по взаимно съгласие, но на 23.11.10 в о.с.з. К. К. е заявила, че не поддържа молбата си и производството е било прекратено на основание чл.539 ал.1 вр. с чл.50 СК. Посочил е, че подаването на молба за развод по взаимно съгласие и съответно поддържането й съставляват упражняване на лично неимуществено право; неупражняването му не може да бъде защитавано от този, който твърди, че правната му сфера е накърнена поради неупражняването му с иск за реално изпълнение по чл.79 ал.1 ЗЗД, съответно и с принудително изпълнение; дори страните да са посочили, че поемат такова задължение, доколкото то не може да се защитава с иска за реално изпълнение, поради неговата неизискуемост, не би могло да се претендира и изпълнение на акцесорната по характер неустойка по него.
Във връзка с постигнатото в раздел ІІ т.2 съгласие страните да си поделят по равно сумите, получени от наемни договори за отдадени под наем недвижими имоти, собственост на [фирма] и [фирма] /до момента на прехвърляне на дяловете от капитала на двете дружества между страните/, доколкото се твърди, че ответницата не е изплатила половината от получен от нея наем за отдаден под наем имот на [фирма], съдът е приел, че такъв не е бил плащан на дружеството и съответно ответницата не е била в неизпълнение на задължението си да предостави половината от наема на ищеца.
Във връзка с приетото в раздел ІІ т.2.2, че правоотношенията между К. К. и Т. Д. в качеството им на съдружници във [фирма] и [фирма] са изцяло равни, и твърдението, че К.К. е в неизпълнение на тази клауза – тъй като не е предоставила на Т.Д. ключ и парола за алармата С. на апартамента, ползващ се като офис на едното дружество – съдът е посочил, че по делото не е установено след размяната на кореспонденция /покана от ищеца за предаване на ключ и парола за С. и отговор на ответницата, че достъп никога не е бил отказван и ищецът може да посещава офиса по всяко време на светлата част на денонощието, да се запознава свободно и да прави копия на книжата на дружеството в офиса/ Т.Д. да е правил опит да посети офиса и да му е бил отказан достъп, респективно правата му на съдружник по чл.123 ТЗ, вкл. правото му на достъп до дружествените книги, съхранявани в офиса, и на информация за дейността на дружеството, да са били нарушавани. От друга страна на тези негови права не е реципрочно задължението на представляваното от ответницата дружество да му предава ключ от офиса или код за парола – а само това да му се осигури достъп до дружествените книги с цел запознаване и до информация, свързана с дейността на дружеството.
Относно предвиденото в раздел ІV т.7 – че в случай на продажба на недвижим имот с ид.№.53120.16.41 по КК на [населено място], общ.Б., ведно с построената в него сграда /в периода преди влизане всила на решението за развод/ цялата продажна цена ще бъде получена от Т.Д. /като ще отпадне уговореното в раздел ІІІ от споразумението К.К. да му прехвърли собствената си ? ид.ч./, съдът е приел, че в споразумението не е включено задължение К. да снабди Д. с пълномощно за сключване на договор за покупко-продажба – а задължение да не претендира следващата й се част от продажната цена, ако имотът бъде продаден преди прекратяване на брака. Дори да се приеме, че се съдържа имплицитно задължение за оказване на съдействие за продажба на имота, то липсва поето задължение това да може да се изпълни единствено чрез подписване на предложеното от Т.Д. пълномощно – с което той да е упълномощен да представлява К.К. – тя е могла да окаже съдействие както чрез лично явяване пред нотариус за изповядване на сделката, така и чрез представляването й от друго лице, различно от съпруга й. По делото липват данни К. да е била поканена да се яви пред определен нотариус за сключване на договор за продажба лично или чрез упълномощен от нея представител – за да може да се приеме, че не е оказала нужното съдействие. При тези обстоятелства съдът е обобщил, че ответницата не е била в неизпъленние на горепосочените четири клаузи от споразумението – и съответно за нея не е възникнало задължение да плаща договорна неустойка в размер на 100000евро за неизпълнението им.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касацион
но обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и формулира следните въпроси: 1. „Когато страната не може да се защити с иск за реално изпълнение по чл.79 ЗЗД предвид това, че е увредена от неупражняване на лично неимуществено право на съдоговорителя, то може ли да претендира реално изпълнение на обезпечаващата, съответно гарантираща и санкционираща задължението неустоечна клауза?” 2. „В случаите, когато върху определен недвижим имот е учредена съсобственост /обикновена, СИО и др./, и единият от съсобствениците е поел задължение да окаже съдействие при продажба на имота, следва ли отправената към него покана да съдържа информация относно същественото съдържание на сделката?”; 3.”В случай, че по време на едно висящо производство по развод по вина, страните сключат споразумение за трансформиране на производството в такова по взаимно съгласие, обвързани ли са страните от същото и налице ли е неизпълнение, ако една от страните не изпълни така поетото задължение?”; 4.”Налице ли е нарушение на правата на съдружник в О. по чл.123 от ТЗ, в случай, че при изрично поискване му бъде отказана възможност за постоянен достъп до офиса на дружеството, а такъв достъп има само другия съдружник, при положение, че и двамата съдружници са управители на дружеството и имат равни права?”.
Настоящият съства намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Във връзка с първия въпрос следва да се посочи, че в задължителната практика на ВКС трайно и безпротиворечиво е възприето, че предварителен отказ от право на иск е недопустим /напр.реш.№.71/28.05.13 по г.д.№.754/12, ІІ ГО на ВКС/. При това положение, дори да се приеме, че когато страната не може да се защити с иск за реално изпълнение, би могла да претендира по неустоечната клауза, то същата е недействителна – защото се отнася до предварителен отказ от право – който е недопустим.
Вторият въпрос е неотносим, доколкото съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивния съд. Съдът не е приел, че единият съсобственик е поел задължение за съдействие, респективно, че отправената към него покана следва да съдържа информация относно същественото съдържание на сделката. Напротив, посочил е, че поетото от К. задължение не е да снабди Т.Д. с пълномощно, а да не претендира следващата й се част от продажната цена-и това са решаващите мотиви на съда – респективно, че дори да се приеме, че последното задължение съдържа имплицитно такова за съдействие, то тя не е канена да се яви на определена дата пред определен нотариус за сключване на договор лично или чрез упълномощен от нея представител – по който начин също би могла да окаже нужното съдействие. Предвид изложеното поставеният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на т.1 ТР 1/09 на ОСГТК на ВКС и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване.
Във връзка с третия въпрос важи казаното по-горе по отношение на първия относно безспорно приетото в практиката, че предварителен отказ от права е недопустим.
Четвъртият въпрос /освен че е фактически и свързан с конкретните обстоятелства по делото/ не кореспондира и с приетото от въззивния съд. Въпросът съдържа условие, което не е било прието от него за установено. Съдът не е приемал, че на ищеца при изрично поискване е бил отказан постоянен достъп до офиса на дружеството-напротив- посочил е, че достъп до офиса и книгите на дружеството с възможност да се осведомява за дейността му никога не му е бил отказван, респективно че ответницата го е уведомила за това и го е информирала, че може да го посещава по всяко време в светлата част на денонощието, да се запознава свободно и си прави копия от книжата в офиса. Предвид изложеното, въпросът е неотносим и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна не се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.16/14.02.17 по г.д.№.531/16 на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: