О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
Гр.София, 04.03.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3296 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. Д. и К. П. Д. срещу решение №.437/8.04.19 по г.д.№.2688/18 на ОС Варна – с което, след частично обезсилване /в частта, с която е налице произнасяне по непредявен иск за периода м.05.12-м.09.12/ и отмяна на решение №.626/19.02.19 по г.д.№.3867/14 на РС Варна, ХVІІІс. /в частта, с която на основание чл.79 ал.1 пр.1 вр. с чл.200 ЗЗД предявеният от касаторите иск за осъждане на ответника да плати 10500лева, съставляващи сбор от 10 на брой анюитетни вноски, всяка по 1050лв., дължими за периода м.07.11-м.04.12г. – част от цена по договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт №.18, т.VІ, рег.№.15155, д.№.942/23.12.09, е отхвърлен/, предявеният от касаторите срещу А. М. Н. иск с правно основание чл.79 ал.1 пр.1 вр. с чл.200 ЗЗД за сумата 10500лв., заявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане 111670,75лв., представляваща неплатен остатък от цена по договор за покупко-продажба от 23.12.09 по горепосочения нотариален акт, дължими за периода м.07.11-м.04.12, е отхвърлен като неоснователен, ведно със съответно произнасяне по разноските.
Ответната страна А. М. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по иск на касаторите за реално частично изпълнение на задължение на купувач за плащане на продажната цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.12.09 съобразно уговорения начин на плащане чрез месечни вноски по сметка на продавача – и конкретно за сумата 10500лв. – заявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане от 11167000,75лв. – представляваща неплатен остатък от цената по договора, формирана като сбор от 10 вноски за цена, равни по размер на анюитетните вноски по договор за кредит от 18.11.04ч., изменен с анекс 1 – всяка от 1050лв., дължими за периода м.07.11-м.04.12г. От фактическа страна е прието, че с договор за кредит за покупко-продажба на недвижим имот от 18.11.04 и анекс от 29.10.08, „Банка ДСК“ЕАД е отпуснала на ищците Н. и К. Д. кредит за покупка на кафене в размер на 35000лв.; в договора е уговорено, че падежът на всяка вноска е 26 число, срокът за издължаване – 330 месеца, лихвения процент – 9,29%, като кредитът се обезпечава с ипотека върху имота; на 23.12.09 ищците продали кафенето на ответника за сумата 142016,80лв., платима от продавача на „Банка ДСК“ЕАД за погасяване на отпуснатия им кредит; с влязло в сила решение по г.д.№.162/15 на ОС Варна предявените от купувача срещу продавачите искове с правно основание чл.189 ал.1 вр. с чл.87 ал.3 ЗЗД за разваляне на договора по нотариалния акт и за връщане на платената по него цена 39301лв. е отхвърлен като неоснователен; съгласно погасителен план от 29.10.08 дължимите месечни вноски за периода м.07.11-м.04.12 са в размер на по 10199,88лв. всяка, с изключение на вноската за м.10.11-която е 1482,67лв.; в случай, че кредитът би се обслужвал редовно от кредитополучателите, то дължимите вноски по същия за периода м.07.11-м.05.12 биха били в размер на по 1047,50лв., а тази за м.10.11-1532,21лв.
От правна страна е прието, че съобразно уточненията на исковата молба, предявените искове имат частичен характер, предметът им се свежда до частта от вземанията на ищците за цена на договор за покупко-продажба на недвижим имот за периода м.07.11-м.04.12 с общ размер на цялото вземате 111670,75лв. и на предявената част 10500лв., като произнасянето в обжалваното решение извън предмета на делото и обема на търсената защита /за периода м.05.12-м.09.12/ е в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес /чл.6 ал.2 ГПК/ и е недопустимо. Във връзка с основателността на претенцията е посочено, че при иск за реално изпълнение в тежест на ищеца е да установи валидна облигационна връзка, по силата на която ответникът да има правно задължение да плати конкретна сума именно на ищеца. Безспорно страните са сключили договор за покупко-продажба на недвижим имот, който и понастоящем ги обвързва; в него са уговорили цена 142016,80лв., която, обаче, купувачът следва да плати на „Банка ДСК“ЕАД за погасяване на отпуснатия на продавачите кредит за закупуване на кафето – с остатък за плащане към деня на прехвърлянето 123795,90лв. Съдът се е позовал на постановките на ТР №.137/17.11.55 на ВС, съгласно което страните към момента на сключване на договора могат да определят формите, по които ще станат конкретните плащания. Посочил е, че по делото липсват твърдения и доказателства така договорената форма на плащане на продажната цена – реално изпълнение на трето лице – кредитодател и кредитор на продавачите, да е била изменена по общо съгласие. Същевременно събитията, последвали реалното неизпълнение на задължението – реализирано право на принудително изпълнение на задължението на продавачите-кредитополучатели от третото лице-кредитодател и удовлетворяването му от цената на продадения на публична продан ипотекиран имот, предмет на договора за покупко-продажба между страните – са ирелевантни по отношение на свободно договорената към момента на сключване на договора форма и начин на плащане на цената и не променят съдбата на изявената воля на страните по тази клауза /принудителното удовлетворяване на банката е резултат от неизпълнението на продавачите кредитополучатели (които са останали длъжници по кредитното правоотношение независимо от сключения прехвърлителен договор с ответника и уговореното плащане от същия на банката) и реализиране на ипотечното право на банката, за което ответникът купувач е знаел към момента на покупката/. Съдът е намерил, че ирелевантна за изхода на спора е и правната природа на поетото задължение на купувача да плаща цената на банката-кредитор на продавачите, тъй като искът е за реално изпълнение на задължение за плащане на продажна цена, плащането на която е уговорено да се извърши на кредитора на продавачите /опр.№.123/21.02.18 по г.д.№.4436/17, ІІІ ГО/. Последното не е встъпване в дълг /купувачът не е встъпил като съдлъжник на продавачите/, не е заместване в дълг /липсва съгласие на кредитора, нито продавачите се освобождават от задължението си/, не е договор в полза на трето лице-а уговорка задължението за плащане да се изпълни на трето лице за погасяване на дълг на продавачите. Неизпълнението на така поетото задължение на купувача не е скрепено в договора с конкретни правни последици, нито легитимира продавачите да искат изпълнение за себе си. Твърдението, че с договора страните са уговориили купувачът да плати на продавачите покупната цена в размер на 142016,80лв., платима по начин и условия, еднакви с тези по договора за кредит от 18.11.04г., сключен от продавачите с „Банка ДСК“ЕАД, по сметка на тази банка на вноски, съвпадащи по размер с тези по погасителния план, не е доказано по делото и само по себе си не променя общата воля на страните за формата на плащане – да се плаща на кредитора, по и при условията на договора за кредит. В процеса не е доказана воля относно условията на плащане на продажната цена, различна от тази, обективирана в договора – поради което ищците като продавачи, дали съгласие продажната цена да се плати на банката в погасяване на дълга им, не са материалноправно легитимирани да я получат. Поради това предявените искове са недоказани по основание и трябва да бъдат отхвърлени.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1. „След като принципът е, че всеки договаря сам за себе си /арг. от чл.21 ал.1 ЗЗД/, то има ли други изключения от това правило освен при договорите в полза на трето лице?“; 2. “Дали такава едностранна отмяна е допустима след първоначална размяна на книжата пред първоинстанционния съд? Ако бенефициентът /в случая „Банка ДСК“/ не е поискал да се ползва от уговорката в негова полза, и ако е допустима, кой е последният момент, в който съдът може да бъде валидно сезиран с такова материалнопарвно изявление от страна на стипуланта до промитента?“; 3. „Допустимо ли е по принцип плащането на цена по нотариален акт за покупко-продажба да бъде уговаряна в полза на трето лице? Какво получават тогава продавачите и не продобива ли договорът характер на дарение от тяхна гледна точка – дават без да получат?; Ако е допустимо плащането на цена по нотариален акт за покупко-продажба да бъде уговорено в полза на трето лице, то тогава при неизпълнение на купувача-промитент на задължението му за заплащането й, лишени ли са продавачите от правото да искат изпълнение по реда на чл.70 ал.1 пр.1 ЗЗД – чрез реално изпълнение? След като продавачите са лишени от право на иск по чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД, това по силата на коя правна норма става и не съставлява ли недопустим предварителен отказ от право на иск? Може ли такъв предварителен отказ от иск да бъде постигнат по договорен път?“; 4. „Обвързан ли е въззивният съд с редовно упражнено потестативно право по чл.22 ал.1 изр.2 ЗЗД?“; 5. „Нормата на чл.22 ал.1 изр.2 от ЗЗД императивна ли е, що се касае до преобразуващия ефект на едностранното изявление на уговарящия? Трябва ли отмяната на уговорката да бъде направена чрез двустранна сделка или това задължително става по пътя на едностранното изявление на правоимащия?“; 6.„Уговорктата за начина на плащане по една сделка изключва ли другите възможни начини за погасяване на задължението, особено при положение, че кредиторът прави искане плащането да стане по всеки възможен начин, при което длъжникът няма да носи отговорност за неточно изпълнение?“; 7.“След като е приел, че плащането не може да стане по различен от договорения начин, не трябваше ли, вместо да отхвърля исковете, въззивната инстанция да осъди купувача ответник да плати на продавачите цената по конкретно уговорената сметка с нейното изписване в диспозитива на
решението?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси не отговарят на тези изисквания, вкл. нямат самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивната инстанция. Решаващата воля на съда за неоснователност на претенцията е свързано с това, че се касае за иск за реално изпълнение на договор – за заплащане на продажна цена, която се твърди, че е дължима на ищците, че съгласно уговореното купувачът е следвало да изпълни не на тях като продавачи, а на трето лице – техен кредитодател, че поради липса на доказателства да е налице договорка за изпълнение на ищците, респективно на такива за промяна на вече изразената обща воля да се изпълни на друго лице, те не са материалноправно легитимирани да искат реално изпълнение за себе си и предявеният иск е неоснователен /т.е. обуславящите крайния резултат изводи са свързани с недоказаност в процеса на твърдяното основание за плащане – договорка за плащане на продажната цена на продавачите/. Мотивите, касаещи правната природа на наличната уговорка, са допълнителни и не обуславят горепосочените решаващи такива за отхвърляне на предявения частичен иск /самият въззивен съд е отразил, че евентуалната квалификация на уговорката е ирелевантна предвид наличието на ясно изразена и непроменена воля на страните по договора/. Каква е правната характеристика на поето от купувача задължение да плати договорената продажна цена чрез погасяване на дълга на продавачите по договор за ипотечен кредит, сключен между тях и трето лице, по погасителния план по договора за кредит, е ирелевантно по делото, имащо за предмет реалното изпълнение на задължението за плащане на цената – при положение, че уговореното относно изпълнението на това трето лице /кредитодател на продавачите/ е останало непроменено поради липса на надлежно съгласие между страните по процесния договор за продажба. Същевременно, зададените от касатора въпроси касаят именно правната фигура на „договаряне в полза на трето лице“ /№.1-№.5/, свързани са с общи теоретични постановки, в това число които принципно съдът не е отхвърлял /напр. въпрос №.4/, с въпроси, които не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви по тях, респективно относими са към правилността на въззивното решение, а не към основанията на чл.280 ал.1 ГПК за допустимост на касационния контрол /№.1-№.7/. Доколкото е била коментирана възможността да се уговори реално изпълнение на трето лице, въззивният съд се позовал на постановките на ТР 137/17.11.55, от които не се е отклонил /а като се има предвид, че ответникът-купувач по процесния договор, е поел задължение да плати цената на имота чрез погасяване на отпуснатия на продавачите–ищци ипотечен кредит директно на кредитодателя им съгласно погасителния план към договора за кредит, предвиждащ месечни анюитетни вноски с определен падеж, такъв би следвало да е предметът и на евентуален иск на продавачите за реално изпълнение на задължението на купувача за заплащане на цената по договора/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество, след евентуалното й допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното изведените от касатора въпроси не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване и твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК не са налице.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски за отговор на касационната жалба в размер на 1000лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.437/8.04.19 по г.д.№.2688/18 на ОС Варна.
ОСЪЖДА Н. С. Д. и К. П. Д. да платят на А. М. Н. 1000лв. /хиляда лева/ разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: