О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
Гр.София, 21.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева ч.г.д.N.2163 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.282/8.03.19 по ч.г.д.№.13/19 на Окръжен съд Русе е потвърдено определение от 18.10.18 по г.д.№.6132/18 на Районен съд Русе, с което делото е изпратено по подсъдност на Районен съд Варна.
Постъпила е частна касационна жалба от П. Х. А., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат общо основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК. Поддържа се, че съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика /каквато не се цитира/ по въпрос „подсъдно ли е делото на съд в [населено място], след като работникът /служител П. Х. А./ е назначен на трудов договор №.1181/12.06.14 по чл.111 от КТ в „Българска изолационна компания“ООД на длъжност монтажник метални конструкции с шифър 72142007?“; излагат се твърдения за последващо узнаване, че част от трудовите задължения ще се изпълняват в Република Финландия, изразено съгласие за командироване и настъпила по време на командировката трудова злополука.
Ответната страна „Българска изолационна компания“ООД, [населено място], оспорва жалбата, в това число предвид липсата на надлежно формулиран правен въпрос. Претендира разноски.
Частната касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт е прието, че с исковата молба е предявен спор по чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за вреди от трудова злополука, като направеното от ответника в срока за отговор възражение за неподсъдност /доколкото седалището на дружеството работодател и мястото на работа на ищеца са били в [населено място]/ правилно е било уважено. Отразено е, че искът е бил предявен по местоживеенето на ищеца – в РС Русе, против работодател със седалище и адрес на управление в [населено място]. Същевременно, в трудовия договор е посочено, че мястото на работа е в [населено място]. При тези обстоятелства е намерено, че законът дава право на ищеца да определи пред кой съд да предяви иска си по трудово дело – дали пред съда по седалището на ответника или пред съда по мястото, където обичайно полага своя труд – но не съществува възможност искът да бъде предявен пред друг съд по негово усмотрение /опр.№.18/14.01.14 по ч.г.д.№.7706/13, І ГО/. По делото няма доказателства в подкрепа на твърдението, че обичайната месторабота на П.А. е била в [населено място], а и възраженията му в тази насока се опровергават от твърденията му в исковата молба, че е претърпял трудова злополука по време на командироването му във Финландия. Същевременно разпоредбата на чл.362 КТ, на която той се позовава, е неприложима към разглежданата хипотеза, тъй като касае подсъдност между български граждани работещи в чужбина, и български работодатели в чужбина. При тези обстоятелства е намерено, че РС Русе не е местно компетентен да разгледа спора – поради което правилно съгласно чл.108 ал.1 и чл.105 ГПК е бил изпратен на РС Варна-където е седалището на работодателя.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Изложението на касатора не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираният от касатора въпрос не е общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен въпрос по делото, чийто отговор може да се даде след анализ на доказателствата при решаване на спора по същество. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание за допускане на касация, респективно по отношение на него не са налице твърдяните основания на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Доколкото е релевирано оплакване по чл.280 ал.2 ГПК за недопустимост и очевидна неправилност, атакуваният акт не е недопустим /постановен е в рамките на сезирането и компетентността на въззивната инстанция/, не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Само за пълнота следва да се посочи, че предвидената в чл.114 ГПК изборна местна подсъдност с цел да се облегчи икономически по-слабата страна е единствената възможност, с която работниците разполагат, за да дерогират общата местна подсъдност. При липса на доказателства в тази връзка, последицата от направен при тези обстоятелства отвод за местна подсъдност е именно прекратяване на делото и изпращането му на местно компетентния според общата подсъдност на чл.108 ГПК съд. Същевременно, доколкото на практика се поставя въпроса дали работникът може да упражни право да определи местна подсъдност по своето местожителство, в теорията и практиката не съществува спор, че изключенията от общата подсъдност не могат да се прилагат разширително и няма предвидена правна възможност за изключение от чл.105, съответно чл.108 ал.1 ГПК по трудови спорове, освен в хипотезата на чл.114 ГПК и договорно определена подсъдност по имуществен трудовоправен спор /чл.117 ал.2 вр. ал.3 ГПК/ /опр.№.565/ 24.07.2012 г. на ВКС по ч.г.д.№ 319/2012г., IV ГО на ВКС/. Цитираният от касатора регламент /ЕИО №.1408/71 на Съвета от 14.06.71г. за прилагането на схеми за социално осигуряване на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на общността/ не касае въпросите на подсъдността и е неотносим към спора за компетентния да разгледа иска му български съд.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски за отговор на касационната жалба в размер на 240лв. платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.282/8.03.19 по ч.г.д.№.13/19 на Окръжен съд Русе.
ОСЪЖДА П. Х. А. да плати на „Българска изолационна компания”ООД 240лв. /двеста и четиридесет лева/ разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: