О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 816
Гр.София, 28.11.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2454 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. А. срещу решение №.7607/3.12.18 по г.д.№.12187/18 на Софийски градски съд, ІV Ас.-с което е потвърдено решение №.284956/4.12.17 по г.д.№.8626/ 15 на Софийски районен съд, І ГО, 34с., за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди от публикация във вестник „Атака“.
Ответната страна ПП“Атака“ оспорва жалбата, в това число като недопустима предвид липса на ясно формулиран правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от клеветнически и обидни твърдения в публикации на вестник „Атака“ бр.1302/23.02.10 със заглавие „Полицаи снабдявали А. П. с тайна информация“ за неоснователен, вкл. поради липса на пасивна материалноправна легитимация на ответника /предвид липса на доказателства за възлагане по смисъла на чл.49 ЗЗД на работата от същия/. Посочил е, че с исковата молба и многократните молби за уточнението й ищецът е насочил иска си срещу ПП“Атака“ с твърдение, че е собственик на вестник „Атака“ /като прилага и препис от хартиения носител на цитирания брой/ – поради което отговаря за вреди от противоправно поведение на авторите на публикациите. Едва с въззивната жалба се излагат недопустими оплаквания, че в първоинстанционното решение не е обсъдено доколко ответникът е собственик и на електронния сайт – а не само на хартиения носител на вестник „Атака“- като, доколкото подобно позоваване не е било правено с исковата молба, с молбите за уточнение и във връзка с отговора на исковата молба или съдебния доклад, възможността за същото е била преклудирана още в първата инстанция и това оплакване не следва да се обсъжда. Независимо от това, въззивната инстанция го е разгледала и го е намерила за неоснователно. Посочила е, че въпреки разпределената със съдебния доклад тежест за ищеца да установи, че ответникът е възложил работа по публикуване на статии във вестник „Атака“ /чл.154 ГПК/, успешно доказване на този факт не е проведено. Не са представени преки и категорични доказателства той да е регистриран като собственик на вестника или сайта към момента на публикацията, нито да възлага съставянето и публикуването на статията, нито да получава материални придобивки от тази дейност към същия момент. Приложеният пред въззивната инстанция препис от вестник „Атака“, бр.282/2.08.18 – където е вписано, че основател и главен редактор е В. С., а издател е Партия „Атака“ – касае период, който е значително отдалечен от процесния /с отговора на исковата молба е представено копие от страница на процесния брой от 23.02.10г., в която като издател е вписано “Бумеранг БГ“ООД/ – поради което и не променя изхода на спора. Не се доказва и твърдяното противоправно поведение на служители на ответника, без чието проявление вредата не би настъпила при нормално стечение на обстоятелствата. Съдът е изходил от принципните постановки, че съобразно чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението й; че се касае за безвиновна гаранционно-обезпечителна отговорност за действия или бездействия, която съществува независимо от виновната лична отговорност на прекия причинител и не се изключва от нея; че непосредствен възложител може да е единствено правен субект, чийто предмет на дейност е свързан с медийни публикации-защото само между него и служителите му възниква облигационна или трудовоправна връзка за осъществяване на дейността. В случая по делото не се установява възлагане на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД – след като няма доказано натоварване от ответника на лице за извършване на действие, попадащо в предметния обхват на областта, в която ответникът упражнява собствена дейност. Не се установява възложената работа за изготвяне и публикуване на статията да се извършва в интерес на ответника като възложител и резултатът й да рефлектира в неговата имуществена сфера; щом той не получава изгода от посочената работа, която да е извършвана за него, не е длъжен да обезпечи сигурността на третите лица, като поеме отговорността за причинени вреди от статията. При тези обстоятелства искът е намерен за неоснователен.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС /реш.№.581/30.09.10, реш.№.404/13.07.10, реш.№.288/7.04.09, реш.№.557/ 28.01.11/, както и по въпроси от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря дословно съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде евентуално допуснат до касационно обжалване – при разглеждане на касационната жалба-а не в настоящата фаза на селекция на жалбите по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК/ /т.1 от ТР №.1/09 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. Само за пълнота следва да се отбележи, че при всички случаи, в това число съобразно цитираната от касатора практика, ангажирането на отговорността при условията на чл.49 ЗЗД на издателя на печатно произведение е предпоставено от качеството му на възложител на длъжностните лица, определящи характера и съдържанието на публикуваните материали; независимо от евентуалното наличие на неверни и позорящи адресата фактически твърдения в тях, липсата на възлагане /т.е. на един от кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на чл.49 ЗЗД/ е достатъчна, за да обоснове неоснователност на претенцията по чл.49 ЗЗД. От друга страна въззивният съд е изследвал въпроса налице ли е пасивна материалноправна легитимация на ответника по спора, в това число предвид изложените в жалбата оплаквания – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Както вече беше посочено, необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационна жалба по същество след евентуално допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по тези критерии.
Разноски на ответната страна не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС /приложеното към отговора на касационната жалба пълномощно касае разходи за адвокатска защита пред въззивната инстанция, които са били и присъдени от нея/.
Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.7607/3.12.18 по г.д.№.12187/18 на Софийски градски съд, ІV Ас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: