О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
Гр.С., 28.02.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.3624 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. К. Т. срещу решение №.391/20.02.17 по г.д.№.4226/16 на Софийски апелативен съд, 10с, с което е потвърдено решение №.3340/22.04.16 по г.д.№.12344/13 на Софийски градски съд за осъждане на касатора да плати на основание чл.203 ал.2 пр.1 КТ 350000лв. и 10 000лв. обезщетение за имуществени вреди прн условията на частичен иск, ведно със съответните лихви.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил, че са налице предпоставките на чл.203 ал.2 пр.1 ЗЗД за ангажиране на имуществената отговорност на ответника за причинени от него умишлени вреди на работодателя. За да достигне до този извод е приел, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, като ответникът е заемал длъжността „специалист отношения с бизнес клиенти” /впоследствие променена на ”мениджър бизнес кленти”/ – като съгласно длъжностната му характеристика е бил длъжен при работата с парични наличности да спазва изискванията за сигурност и Инструкцията за касовата дейност на банката, а впоследствие, с допълнителни заповеди, му е възлагано да работи на каса и чрез банковата информационна система да генерира банкови операции по отношение на касата на банкомата, както и да извършва фактически действия, като я зарежда с парични средства. За периода 29.11.10-24.06.13 той е заприходил като касова наличност при себе си в БИС с личния си служебен номер сумата 616257,10лв. /формирана от вноски на пари от клиенти на банката, вземане на пари от други касиери на филиала и ценни пратки/, която, при извършена на 24.06.13 ревизия, е била установена като липса и в обясненията си ответникът е признал, че парите ги няма в наличност. За периода 19.04.13-24.06.13 /т.е. за времето от получаване на ключа за А.-устройството до деня на ревизията/ данните от БИС установяват осчетоводена от ответника сума 146340лв. – при намерени в касетката на автомата 40лв. – т.е. установена е липса 146300лв., за която впоследствие Х.Т. е признал, че се дължи на фиктивни зареждания на устройството. Съдът е описал механизма на настъпване на вредите, изяснен въз основа на дадените при ревизията обяснения и фактическите констатации на вещото лице, изготвило експертизата: чрез банкови операции, надлежно записани в БИС, е генерирана паричната сума на касата на ответника, както и липсата на издаване на парични средства в съответните помещения; съставяне на документи за извършени финансови операции, които не съдържат задължителните реквизити по Закона за кредитните институции и Закона за счетоводството и Инструкцията за касовата наличност на банката; получените парични средства по ценните пратки не са прехвърлени като налични средства по касата на ответника; фактическите действияя на ответника по обслужване на банкомата, поради което в касетата му вместо 146340лв. са намерени само 40лв. При тези обстоятелства съдът е приел, че е налице фактическия състав на чл.45 ЗЗД вр. с чл.203 ал.2 пр.1 КТ – противоправно деяние, имуществени вреди, които обхващат претърпяна загуба, причинна връзка между деянието и вредите – а като се имат предвид обективните особености на деянието, че е извършено в продължителен период от време и при една и съща фактическа обстановка, може да се определи, че ответникът е съзнавал характера и правните последици на своята дейност и е искал настъпването на тези последици – т.е. че вредата е причинена умишлено. Доколкото общият размер на вредите-липси, свързани с водената от ответника каса и с обслужването на банкомата, възлиза съответно на 616257,10лв. и 146300лв., частичните искове са основателни за пълните им предявени размери. Съдът е посочил и, че по отношение на ответника е реализирана дисциплинарна отговорност и няма данни той да е оспорил законността на дисциплинарното уволнение и то да е отменено, респективно че не са налице предпоставките на чл.229 ал.1 т.5 ГПК за спиране на производството – тъй като, предвид текста на ал.3, не е налице никаква прюдициалност на гражданския спор от решението на наказателния съд.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.„Длъжен ли е съдът да формира вътрешно убеждение след едновременното и поотделно обсъждане на всички събрани по делото факти и доказателства, както и твърденията и възраженията на страните?” /реш.№.49/12.03.15 по г.д.№.5062/14, І ГО, реш.№.177/25.10.16 по г.д. №.1263/16, ІІІ ГО/; 2. „Длъжен ли е съдът да спре производството по делото, когато изходът на гражданският спор зависи от наличието на престъпни обстоятелства, при въведени с исковата молба и представени от ищеца писмени доказателства с твърдения за престъпление и искане за спиране на производството?” /реш.№.116/15.05.13 по г.д.№.745/12, ІV ГО/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Във връзка с първия въпрос в задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, се приема, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да определи установените с тях релевантни за спора факти и въз основа на тях да изгради правните си изводи; доказателствено средство е и признанието на страната за осъществили се неизгодни за нея факти. В. съд не се е отклонил от така сочената практика. Той е основал изводите си на събраните по делото доказателства, в това число протоколите за извършена ревизия /които неправилно се твърди, че са възприети като ревизионни актове/ и обясненията на ответника /които съдържат признания на неизгодни за него факти/ – като ги е кредитирал именно с оглед всички събрани по делото доказателства, вкл. доколкото не са ангажирани такива в подкрепа твърденията на ответника, че ги е подписал под натиск /напротив – от показанията на св.Церовски се установява, че обясненията са били написани спокойно на лаптопа на Т., без някой да го притеснява/. Отчетен е и релевантния факт на възлагане от директора на филиала на допълнителни отговорности, във връзка с безспорното упражняването на които са и установените липси. От друга страна, евентуално погрешно посочване от съда на страници, на които се намират приложени по делото доказателства, не опорочава изводите, направени въз основа на тях. Предвид изложеното, не е налице твърдяното отклонение от задължителната практика и основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият въпрос също не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно цитираната практика, постановена по повод предявен иск с правно основание чл.203 ал.2 пр.2 КТ, съдът винаги спира производството на основанието на чл.229 ал.1 т.5 ГПК и без наличие на образувано наказателно дело и независимо дали е образувано досъдебно наказателно производство, когато по делото се разкрият престъпни обстоятелства и изходът на гражданския спор зависи от установяването им по надлежния ред – когато фактическият състав на отговорността за вреди включва извършено от делинквента престъпление. В случая не се касае за подобна хипотеза – изхода на гражданския спор не зависи от това дали вредата е причинена от престъпление или умишлено /и в двата случая отговорността е една и съща – пълна имуществена отговорност/ и предявеният иск е по чл.203 ал.2 пр.1 КТ. Като е приел, че не е налице връзка на преюдициалност, въззивния съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответната страна се дължат направените разноски за един адвокат в размер на 4590лв. /заплатеното възнаграждение 9180лв. е за двама адвокати/.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.391/20.02.17 по г.д.№.4226/16 на Софийски апелативен съд, 10с.
ОСЪЖДА Х. К. Т., ЕГН [ЕГН], да плати на [фирма], ЕИК[ЕИК], 4590лв. /четири хиляди петстотин и деветдесет лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: