О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 932
Гр.С., 19.12.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2495 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Й. П. срещу решение №.1078/20.02.17 по г.д.№.5902/16 на Софийски градски съд – с което е потвърдено решение №.ІІ-70-184/13.01.16 по г.д.№.1066/15 на СРС, ІІ ГО, 70с., в частта му за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.215 КТ за сумата 25394,50лв. неплатено обезщетение при командироване за периода 5.08.11-м.04.13г.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.215 КТ за неоснователен. Приел е, че през процесния период ищецът е бил в командировка общо 498дни, от които 77 при двойна езда, а останалите – при единична, че размерът на дължимото обезщетение /определено съобразно чл.31 ал.1 и ал.6 НСКСЧ и Заповед от 11.01.10 на работодателя за определяне на размери на командировъчните/ възлиза на 12984евро /с равностойност 25394,59лв./ и че то е било изцяло платено от работодателя. За да достигне до извода за погасяване на задължението по чл.215 КТ, съдът е кредитирал заключението на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза, като е посочил, че то напълно съответства на представените по делото и неоспорени РКО за служебни аванси, в които ищецът е положил подпис, вносни бележки за извършени преводи в негова полза по сметка BG 22 U. 7000 1520 1938 59 в У. Б. и документи за плащане на суми на лицето С. П. Г.. Д. последните е намерено, че всички извършени от работодателя плащания на Г. са потвърдени от ищеца с последващи отчети, в които той е положил подпис, поради което е неоснователно възражението във въззивната жалба, че плащането е без погасителен ефект като извършено в полза на трето лице. Съдът е посочил, че отразените плащания във вносни бележки от 23.08.11 за сумата 400лв. и от 9.09.11 за сумата 1000лв. са вписани в отчета от 13.10.11 като „200евро – С., 500евро – С.” – като този отчет представлява частен подписан от ищеца документ, който съгласно чл.180 ГПК се ползва с формална доказателствена сила, че изявленията по документа са извършени от сочените за автори лица, както и че същите са изразили отразената в документа воля. Поради това съдът е приел, че с полагането на подпис в документа ищецът се е съгласил с отразеното в същия съдържание, че е получил /дал е съгласие за/ платените на С. Г. суми. Аналогично извършените на 4.11.11 и 5.12.11 плащания са признати с отчета от 23.12.11, плащането на 7.02.12 – в отчета от 16.02.12, тези от 8.03.12, 22.03.12, 25.04.12, 28.05.12 и 21.06.12 – в отчета от 16.07.12, а сумата, платена на С. Г. на 21.09.12 – с отчета от 24.10.12.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. „След като в РКО е записано основание за плащане „служебен аванс”, „служебен аванс за СА 3179 НК”, „пари за път от BG 1 през С.”, „служебен аванс за път и др.”, може ли същите да се приемат, че са платени като дължими дневни командировки на шофьора?”; 2.”Кога и в каква форма следва да бъде дадено съгласието за плащане на суми от възнаграждение на трето лице или за превод по сметка? Следва ли съгласието за плащане да се предполага или трябва да бъде изразено категорично? Само поставянето на подпис на лист с изписани цифри и подпис накрая достатъчно ли е да се приеме, че с него е дадено съгласие за получаване на суми от трето лице?” /сочи практика/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая се задава въпрос, който не е общ и абстрактен – каквито са изискванията на чл.280 ал.1 ГПК, а е свързан с конкретните факти и обстоятелства по делото, и отговорът му следва да бъде даден с акта по съществото на спора – решението. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
Не съставлява такова и посоченото в пункт втори от изложението. То касае въпроси, по които въззивният съд не е излагал изрични мотиви и не е обсъждал. Съдът е приел, че е налице признание на неизгодния за ищеца факт, че е получил платените на С. Г. суми, като е базирал изводите си и на извършеното въз основа на всички доказателства по делото и неоспорено заключение на съдебно–счетоводната експертиза. Същевременно несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобраз ността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид изложеното поставените въпроси не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С оглед на всичко посочено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените пред ВКС разноски в размер на 800лв. платено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1078/20.02.17 по г.д.№.5902/16 на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА И. Й. П., ЕГН [ЕГН], да плати на [фирма], ЕИК[ЕИК], 800лв. /осемстотон лева/ разноски на основание чл.78 ал.2 ГПК.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: