О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 172
Гр.София, 04.03.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.2828 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Р. П. срещу решение №.555/7.05.19 по г.д.№.440/19 на ОС Варна – с което е потвърдено реш.№.143/11.01.19 по г.д.№.945/18 на Районен съд Варна, 12с., за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди от заведени срещу него производства /заповедно (ч.г.д.№.12746/16) и исково (г.д.№.2584/17) по описа на РС Варна/.
Ответната страна „Водоснадяване и канализация Варна “ООД оспорва жалбата; претендира юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск за неоснователен, тъй като не са налице всички елементи на фактическия състав на чл.49 ЗЗД (липсва противоправно поведение). По делото е безспорно, че по депозирано от „Водоснабдяване и канализация Варна “ООД заявление по чл.410 ГПК срещу ищеца е била издадена заповед за незабавно изпълнение за заплащане на сумата 1174,67лв. /цена на ползвани незаплатени ВиК услуги за абонатен номер №.1272494 за периода 11.05.09-3.09.15 за имот в [населено място] (ж.к.“В.В.“, [жилищен адрес]) и лихва/, връчена му на 12.01.17; предвид подадено от него възражение в срока по чл.422 ГПК е било образувано гражданско дело /№.2584/17 на РС Варна/; с решение /№.4402/1.11.17/– необжалвано и влязло в сила – исковете са били отхвърлени и на В.П. са били присъдени разноски – като, доколкото преди постановяването му /в съдебно заседание на 21.07.17, след получаване на отговора на исковата молба/ ищецът е направил частичен отказ от претенциите /по същите производството е било прекратено и издаденият изпълнителен лист-обезсилен/, предмет на решението са били само сумите 337,25лв. главница за периода 6.12.13-3.09.15 и 47,42лв. лихва за времето 6.12.13-15.10.16. От правна страна е прието, че за да е налице сложният фактически състав на чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД, следва в резултат на виновно противоправно поведение на ответника да е причинена вреда на ищеца, респективно тя да е в резултат на виновни противоправни действия или бездействия на лица, на които ответникът е възложил работа, като трябва да има и причинна връзка между това поведение и търпените вреди. В случая ищецът, чиято е тежестта да установи наличие на виновно противоправно поведение на лица, ангажиращи ответника при условията на чл.49 ЗЗД, не е успял да проведе такова пълно и главно доказване. Възраженията му, че е бил лишен от достъп до справедлив и обективен съд, са намери за неоснователни – отразено е, че в хода на проведен състезателен процес районният съд е обсъдил всички събрани доказателства и е мотивирал правните си изводи за неоснователност на иска – като неудовлетвореността от крайния съдебен акт не може да обоснове извод на нарушаване на общностното право, прокламиращо справедлив съдебен процес, както и на конституционните права за достъп до правосъдие. От друга страна достъпът до правосъдие в Република България е гарантиран за всички правни субекти–включително и за „ВиК Варна“ООД, когато съгласно Общите условия негов абонат/титуляр на партида или ползвател на ВиК услуги, ги е ползвал, но не ги е платил. Посочено е, че, видно от представените карнетни справки, водени при ответника, партидата по отношение на процесния апартамент се води на „Пейкови“; в справката за недобора на частния абонат от 11.05.09 до 15.10.16 като титуляр на партидата е вписан В. Р. П.; от решение №.2804/27.06.95г. по ф.д.№.2804/95 на ОС Варна се установява, че на адреса като едноличен търговец е регистриран В. Р. П. с фирма „Крис-95 В. П.“, респективно на същия е седалището на фирмата. Тези справки не са оспорени от ищеца, той самият признава, че е живял на адреса, по партидата са налице данни за ползвани и заплащани услуги за вода – т.е. свързването на ищеца с дължимите по нея суми за вода не е плод на злоумишлено и тенденциозно поведение на ответника спрямо него, с което същият да е нарушил общия принцип да не се вреди другиму. Прието е, че чрез своите работници ответното дружество не е осъществило виновно противоправно поведение в качеството му на възложител на работата-изразяваща се в подаване на заявление по чл.410 ГПК и предявяване на установителен иск, а е реализирало свои права във връзка с гарантираната от закона възможност за достъп до правосъдие и защита на права. Дали ищецът действително е бил потребител на посочената партида и адрес и дали дължи цената на доставените ВиК услуги, е било предмет на г.д.№.2584/17 на РС Варна, приключило с решение в негова полза. При тези обстоятелства е формиран извод, че В.П., чиято е доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване, не е представил по делото доказателства, които да установяват наличие на твърдяното виновно противоправно поведение – действие или бездействие на лица, които могат да ангажират отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД – т.е. липсва един от кумулативно изискуемите елементи от фактическите състав на разпоредбата. Събраните по делото доказателства не са в противовес с изложеното. ВиК дружеството няма законово или обичайно задължение да проследява правоприемството по отношение на обектите, в които доставя услуги – такива, обаче, са вменени са собствениците или ползувателите на същите – съгласно чл.5 т.13 вр. с чл.59 и глава осма от Общите условия, одобрени от ДКЕВР. За неоснователни са намерени и възраженията, че от неправомерни действия на ответника той е придобил статута на жертва. Посочено е, че разясненията в ТР 1/16 от 21.05.18 по т.д.№.1/16 на ОСНГТК на ВКС касаят други хипотези и са неприложими към настоящия казус. При това положение е обобщено, че не са налице елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане-деяние, вреда, противоправност и причинна връзка – поради което и предявената претенция за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника по чл.49 ЗЗД е неоснователна.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1, чл.280 ал.1 т.2 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практика на ВКС /без да я представя/ във връзка със следните 23 броя въпроси: 1.“Преди да разреши въззивния правен спор, длъжна ли е втората съдебна инстанция да отчете правозащитния стандарт по чл.5 ал.4 на КРБ и да приложи с предимство правото на ЕС като пряко приложимо и с директен ефект, без той да се установява и доказва?“ /реш.№.3/21.03.12 по к.д.№.12/11, реш.№.29/98 по к.д.№.28/98 на КС на РБ/; 2.“Предвид очертаните предели на Върховенството на нормите на Конституцията спрямо останалите норми на обективното право, и принципът на непосредственото им действие, установен с чл.5 КРБ, когато всяко лице, търсещо съдебна защитна и съдействие от граждански съд, сочи, че черпи правата си пряко от Конституцията и от правото на ЕС, и се позовава на тях за защитата им пред български съд, следва ли той да ги зачете при постановяване на съдебния акт?“ /реш.№.3/21.03.12 по к.д.№.12/11; реш.№.14/ 4.11.14 по к.д.№.12/14, реш.№.22/10.12.96 по к.д.№.24/ 96 на КС на РБ/; 3.“Конституционно нетърпимо ли е съдебно решение на въззивен съд, в обхвата на чл.117 ал.1 КРБ, щом съществено нарушава основни конституционни принципи и конституционни права на лицето, търсещо съдебна защита, на които то изрично се е позовало в производството по спора?“; 4.“Несъобразяване с нормативните изисквания на Конституцията относно правото на неприкосновена частна собственост, на ненакърнимо човешко достойнство, и забрана за злоупотреба с право, от страна на ответното дружество-монополен оператор, представлява ли търговски произвол, като основание за ангажиране на деликтната му/извъндоговорната отговорност за вреди, причинени на физически лица?“ /реш.№.10/29.05.18 по к.д.№.6/17, реш.№.1/5 по к.д.№.8/04, реш.№.11/10.07.14 по к.д.№.2/13 на КС на РБ/; 5.“Следва ли решаващият съд във въззивното производство да приложи пряката разпоредба на чл.121 ал.2 от Конституцията – за да осигури установяването на обективната истина, като предпоставка за обективно и справедливо съдопроизводство, определяща неправилността на съдебния акт на първата инстанция?“ /реш.№.22/10.12.96 по к.д.№.24/96, реш.№.6/15.06.13 по к.д.№.5/13, реш.№.3/19.05.94 по к.д.№.1/94 на КС на РБ/; 6.“Действията на монополен оператор да претендира плащане на начислени суми за потребени количества вода към лице, което не е потребител, задължено лице и собственик на обекта, представлява ли неоправдана от закона и морала конституционна неприкосновеност на правото му на собственост и намеса в личния му живот, която да е в съответствие с преследваната цел, и с конституционно оправданите му очаквания?“ /реш.№.5/11.05.17 по к.д.№.12/16, реш.№.2/12.03.15 по к.д.№.8/14 на КС/; 7.“Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си предпоставките за присъждане на компенсаторно обезщетение, според правото на Европейския съюз и практиката на СЕС, за вреди, причинени на частно-правен субект от юридическо лице-деликвент, като пряк резултат от нарушаване на правила и норми на правото на ЕС, което то не е съблюдавало?“; 8.“Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС и неговите принципи, и така да обезпечи гарантираните от чл.1 от Конвенцията права за обективно и справедливо разрешаване на правния спор?“; 9. „Следва ли в този случай националният съд да приложи с предимство правото на Съюза и съдебната практика за прилагането му, като преодолее колизията на вътрешната юрисдикция с правото на ЕС и по този начин да осигури ефикасно средство за вътрешноправна защита, според изискването на чл.13 от Конвенцията?“; 10.“Следва и в случая за обезщетяване на вреди националният съд да приложи с предимство правото на Съюза и съдебната практика за прилагането му, за да преодолее колизия на вътрешната юрисдикция с правото на ЕС, и по този начин да осигури ефикасно средство за вътрешноправна защита, според изискванията на чл.13 от Конвенцията?“; 11.“Съдържанието на мотивите на решаващия съд следва ли да отговаря на изискванията на правото на ЕС, като пряко приложимо и с примат над вътрешното право?“; 12.“При спор за материално право за причинени неимуществени вреди на частно-правен субект от незаконосъобразни действия на оператор – на ВиК услуги, следва ли да бъде ангажирана отговорността му на основание чл.49 ЗЗД, щом са налице материално-правните предпоставки за това, и по правото на Съюза, и по вътрешното право?“; 13.“Дава ли възможност разпоредбата на чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на монополно предприятие-оператор, като възложител на работа за причинени неимуществени вреди на частно-правен субект от лице от неговия състав-юрисконсулт, поради несъблюдаване на дължимата от него грижа и добросъвестност да води исков процес срещу лице, което няма качеството на длъжник на оператора?“ /ППВС7/30.12.49 по г.д.№.2/68, ППВС 7/29.12.58, ППВС 9/28.12.66, ТР 59/3.06.74г. по г.д.№.16/74, ТР 2/13 по т.д.2/13, реш.№.369/2.11.11 по г.д.№.904/10, ІІІГО, реш.№.63/1.03.16 по г.д.№.4885/15, ІV ГО, реш.№.207/12 по г.д.№.914/11, ІV ГО, ТР 7/31.07.17 по т.д.7/14, ОСГТК/; 14.“Признатото от съда в предходното съдопроизводство неоснователно процесуално действие на юрисконсулта на оператора за ангажиране на имуществената отговорност на лице по начислени сметки за водоснабдителни услуги, което, обаче, не е абонат на ВиК оператор и не е собственик на обекта, за предоставяне на тези услуги, представлява ли основание за ангажиране на отговорността на дружеството за причинени неимуществени вреди на частноправния субект?“ /реш.№.429/28.06.10 по г.д.№.944/09, ІІІ ГО, реш.№.287/1.11.12 по г.д.№.1560/11, ІІІ ГО, ТР 1/12 от 4.02.13 на ОСНК на ВКС/; 15.“Упражнените от монополно предприятие искови претенции към физическо лице, включително и в случай, че същото е социално уязвимо, и защитимо лице по чл.1 от ДП №.1 към Конвенцията и чл.1 и чл.4 от Конвенцията на ООН за закрила на лицата с увреждания, представлява ли незаконосъобразна интервенция и намеса в защитимите му права по правото на ЕС и вътрешната юрисдикция?“ /реш.№.10 по к.д.14/97 на КС, реш.№.6/ 15.07.13 по к.д.№.5/13 на КС на РБ, ТР 6/14 ОСНК на ВКС, реш.№.27/28.02.13 по т.д.№.410/12, ІІ ТО, реш.№.257/14.07.11 по г.д.№.1149/09, ІV ГО/; 16.“Превратното упражняване на субективни права от ВиК оператор към физическо лице, което не му дължи претендираното парично вземане, има ли характеристика на търговски произвол, като противоправно поведение, и нарушаване на добата търговска практика – щом е морално укоримо, с оглед обществения интерес и правните последици за увреденото лице?“ /реш.№.228/ 19.01.16 по г.д.№.6774/14, ІІІ ГО, реш.№.268/24.02.16 по г.д.№.2525/15, ІІІ ГО и др./; 17 „Следва и ВиК оператора да отговаря за последиците от своето поведение – да претендират парично вземане срещу лице, което обаче не му е длъжник, установено с акт на съда в предходно исково производство, като форма на неизпълнение на дължимата грижа по чл.63 ал.1 ЗЗД и по чл.302 ТЗ, п причина, за която да отговаря в контекста на установената задължителна конституционна практика?“ /ППВС4/2312.68 по г.д.№.2/68, реш.№.130/3.05.11 по т.д.№.244/10, І ТО, и др./; 18.„Длъжен ли е съдът, с оглед изложените в исковата молба факти и ангажираните по спора доказателства, очертаващи предмета на спора и искането за съдебна защитна-чл.6 ал.2 ГПК, да се ограничи в тези предметни рамки, които страната е поставила, и да се произнесе с решението в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес?“ реш.№.245/29.06.10 по г.д.№.1526/09, ІІІ ГО, реш.№.172/8.11.16 по н.д.№.843/ 16, ІІ НО/; 19.“Длъжен ли е въззивният съд да извърши конкретна преценка на доказателствата, маркиращи поведението на деликвента, като основание за ангажиране на деликтната му отговорност за неимуществени вреди?“ /реш.№.80/22.02.11 по г.д.№.941/10, реш.№.191/16.05.14 по т.д.№.504/12, І ТО, т.2 ТР 1/17.05.01 ОСГК на ВКС/; 20.“Необсъждането на фактите и доводите, на които въззиваемият жалбоподател е основал искането си за съдебна защита на накърнено от първостепенния съд имуществено право за обезщетимост на неимуществени вреди от неоснователно заведен съдебен спор в предходно исково производство, представлява ли съществено процесуално нарушение на императивната норма на чл.269 ГПК, в контекста на задължителните за съда указания, дадени в т.1 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№.1/13г.?“ /т.1 ТР 1/13, ОСГТК на ВКС, реш.№.264/21.03.17 по г.д.№.2060/16, ІV ГО, реш.№.189/9.07.12 по г.д.№.107/12, ІІ ГО/; 21. „Като инстанция по съществото на спора, длъжен ли е въззивният съд да осъди всички доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, съвместно с доводите на страните?“ /реш.№.132/ 24.07.15 по г.д..469/14,, реш.№.691/2.02.11 по г.д.№.1620/09, ІV ГО, реш. №.226/8.12.16 по г.д.№.1349/16, ІІ ГО, реш.№.288/29.12.15 по г.д.№.2293/15, ІІІ ГО/; 22.“Конституционно нетърпимо ли е решение на въззивния съд, което е основано върху факти, установени от частни свидетелстващи документи, оспорени от ищеца/насрещна страна в предходно исково производство/, като негодни, и които не се ползват с материална доказателствена сила, с оглед принципа за справедливост по чл.4 ал.1 КР и принципа за издирване на обективната истина–чл.121 ал.2 КРБ?“ /реш.№.2/26.01.11 по г.д.№.478/10, ІІІ ГО, реш.№.47/21.07.16 по т.д.№.828/15, ІІ ТО, реш.№.274/16.03.16 по г.д.№.5031/15, ІV ГО, реш.№.4/11.03.14 по к.д.№.12/13, КС, реш.№.16/6.11.18 по к.д.№.4/18, КС/; 23.“В съответствие с принципа за справедливост, съдържащ се в чл.6 ал.1 от Конвенцията и чл.4&3, ал.2 ДЕС и чл.47 ХОПЕС, според върховенството на правото на ЕС, длъжен ли е решаващият съд да осигури ефективна и справедлива правна защита на пострадалия за нарушените му неимуществени права – за обезщетимост на всички преки неимуществени вреди?“ /реш.№.546/19.12.12 по г.д.№.828/12, ІV ГО, реш. №.16/16.06.09 по т.д.№.430/09, ІІ ТО, реш.№.6/15.07.13 по к.д.№.5/13, КС/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Въпроси №.1-№.13, №.15, №.16, №.18, №.22, №.23 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните от касатора въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви във връзка с тях. Същевременно, някои от тях съдържат условие, което не е било прието за установено от съда /напр. въпрос №.4, №.12, №.16 – ОС Варна не е приемал, че има злоупотреба с право, че са налице материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД, че има превратно упражняване на субективни права от ВиК оператора към физическо лице – напротив, изследвал е фактите и е заключил, че няма злоупотреба с право, респективно, че, предвид липса на такава и съответно на противоправно поведение, предпоставките на чл.49 ЗЗД не са налице, не е приемал, че има превратно упражняване на права/, други – въпроси към касационната инстанция, в това число свързани с общи теоретични постановки, които принципно въззивният съд не е отричал /напр. въпроси №.3, №.8, №.11, №.18, №.23/, и обстоятелства, които са ирелевантни към разглежданата хипотеза /№.9-№.10/, респективно без твърдения и обосновка с оглед конкретиката на делото в изложението по чл.284 ГПК /въпрос №.18/ и кореспондентност на цитираната практика /въпрос №.18 (цитира се решение №.245/29.06.10 по г.д.№.1526/16, ІІІ ГО – каквото не се открива в системата на ВКС, и наказателно дело/. Предвид изложеното горепосочените въпроси са неотносими към решаващата воля на съда и не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК-респективно не са налице твърдяните хипотези на разпоредбата във връзка с тях.
Не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и въпроси №.14 и №.17. Същите са конкретни, фактически, свързани с обстоятелствата по делото и съществото на спора, като отговора им следва да се даде с акта по същество – решението, а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Отделно от изложеното, съдът не е отрекъл възможността ВиК оператора да носи отговорност. Това, което е приел, е, че по принцип всяко лице има право на иск за защита на правата си /в това число и ВиК дружество/, но в разглеждания случай не е налице хипотеза на злоупотреба с право предвид предходното заведено от ответника дело – която би могла да ангажира отговорността му по чл.49 ЗЗД. Изложени са подробни мотиви защо такава злоупотреба липсва – вкл. предвид обстоятелствата и наличните при оператора данни относно връзката на ищеца с имота, в това число негово признание, че е живял в него, и регистрацията на седалището на фирмата му (едноличен търговец) на адреса, относно това кому е задължението за уведомяване на оператора при промяна по партидата, респективно липсата на такова на последния да следи служебно за промени по партидите, относно поведението на дружеството при постъпване на отговор на заведената от него искова молба (частичен отказ от иска) и впоследствие при постановяването на неблагоприятното първоинстанционно решение по нея (необжалването му). Същевременно цитираната от касатора практика е неотносима към разглежданата хипотеза, доколкото касае вида на носената отговорност, установяване на причинените неимуществени вреди и начина за обезщетяването им – в хипотеза на неправилно начислени суми от топлинен оператор при условие, че „не е било възможно ползването на топлинна енергия в обитаваното от ищеца жилище, тъй като „всички отоплителни тела са били демонтирани, а щранг-лирата, за която ответната страна е признала, че е допуснала грешка при начисленията”, въобще не е била предвидена по проект, както и че в жилището не е имало поставени индивидуални разпределителни вентили“ /реш.№.429/28.06.10 по г.д.№.944/09, ІІІ ГО/, и началния момент на давността при иск по чл.45 ЗЗД /реш.№287/1.11.12 по г.д.№.1560/11, ІІІ ГО/, респективно съставлява практика на ОСНК на ВКС.
Въпроси №.19-№.21 са свързани със задължението на съда да обсъди доказателствата и доводите на страните. Във връзка с първия от трите въпроса следва да се отбележи, че съдът не е отказал да обсъди релевантните обстоятелства, в това число обуславящите евентуално поведение, което би могло да ангажира отговорността на ответника. От друга страна, цитираната практика по чл.290 ГПК касае допуснато касационно обжалване с оглед проверка допустимостта на постановено въззивно решение предвид изискването за произнасяне на предявеното основание /в реш.№.80/22.02.11 по г.д.№.941/10, ІІІ ГО, се сочи, че когато ищецът основава твърденията си на виновно и противоправно поведение на ответника, установено с влязла в сила присъда за престъпление по чл.323 ал.2 вр. ал.1 НК, същото причинило вредоносни имуществени последици, правното основание на иска за обезщетение е по чл.45 ЗЗД, вкл. по отношение на претендираните пропуснати ползи; реш.№.191/16.05.14 по т.д.№.504/12, І ТО, е допуснато до касация във връзка с въпроса „има ли правен интерес лице, включено в списъка по ЗИОНК, съставен от БНБ, да предяви отрицателен установителен иск, че не е било в кредитно или приравнено му правоотношение с търговска банка, след като банката е била заличена като правен субект, както и да установи, че списъкът по ЗИОНК в частта му за дълга на това лице е с невярно съдържание“ – като цитираната част от акта касае въпроса кога е налице правен интерес; т.2 от ТР 1/17.07.01 ОСГК на ВКС по тълк.д.№.1/01 се отнася до касационното обжалване на решенията на апелативните съдилища, с които се отказва вписване на обстоятелства в съдебен регистър/, респективно не съдържа сочените цитати, и е неотносима към въпрос №.19. Във връзка с останалите два въпроса се цитира практика, която касае правомощията на въззивната инстанция и задължението на съда да обсъди доказателствата и доводите на страните. Безспорно съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, при разглеждането на спора съдът е обвързан от посочените от страните факти, твърдения и правни доводи и трябва да се произнесе само в очертаните от тях рамки, респективно не може да обсъжда такива, които не са въведени по определения ред; при проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване – въззивната инстанция не е ограничена от посоченото в жалбата, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище; въззивният съд като съд по съществото на спора е длъжен да разгледа иска и да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правно релевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводите на страните. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните-той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /реш. №.217/09.06.2011 по г.д.№.61/10, ІV ГО, реш.№.166/15.07.13 по г.д.N.1285/12, ІІІ ГО и др./. Касаторът задава въпросите си в контекста на твърдения, че въззивната инстанция не е взела предвид всички факти и доводи на ищеца. Настоящият състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика. Той не е излязъл от обхвата на дължимата проверка предвид предметните рамки на спора. Определил е предмета му и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, и е обсъдил релевантните факти, обстоятелства и доводи. Задължението за обсъждане касае доводите от значение за решението по делото, респективно тези, които не съставляват такива, са ирелевантни. В случая релевантните доводи са обсъдени и не е налице твърдяното отклонение от практиката. Съдът е изследвал задълбочено въпроса налице ли е злоупотреба с право и е посочил кои установени по делото факти и обстоятелства свидетелстват, че такава няма. Изложени са подробни мотиви, които не са произволни, защо злоупотреба с право липсва – вкл. предвид обстоятелствата и наличните при оператора данни относно връзката на ищеца с имота, неговото признание, че е живял в него, регистрацията на седалището на фирмата му като едноличен търговец на процесния адрес, наличието на задължение за уведомяване на оператора при промяна по партидата от собственика или ползувателя – при липса на обичайно или законово регламентирано задължение на ВиК дружеството за проследяване на правоприемство по отношение на обектите, в които се доставят ВиК услуги, поведението на дружеството при постъпване на отговор на заведената от него срещу В.П. искова молба и впоследствие при отхвърляне на предявения иск от първоинстанционния съд /направения частичен отказ от иска след оспорванията с отговора на исковата молба и необжалването на първоинстанционното решение/. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество, след евентуалното й допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното във връзка с въпроси №.19-№.21 не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, респективно не е налице отклонение от задължителната практика във връзка с повдигнатите оплаквания – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
С оглед всичко изложено по-рано, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна трябва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в минимален размер 50лв. на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.555/7.05.19 по г.д.№.440/19 на ОС Варна.
ОСЪЖДА В. Р. П. да плати на „Водоснабдяване и канализация Варна “ООД 50лв. /петдесет лева/ юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Определението е окончателно:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: