О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 821
Гр.С., 03.12.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети октомври през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1460 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Н. А. срещу решение на Апелативен съд П. по г.д.№.585/17 – с което е потвърдено решение №.6592/8.08.16 по г.д.№.8730/15 на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за заплащане на 200000лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвиняване в извършване на престъпление, по което е оправдан, ведно със съответни лихви.
Ответните страни Апелативен съд С. и Прокуратурата на РБ оспорват жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че не са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като не е налице хипотеза на повдигнато обвинение в извършване на престъпление срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Република България. По делото е безспорно, че: с влязло в сила определение от 23.10.11 по ч.в.д.№.531811 на ОС Кюстендил по отношение на Р.Я. е определена мярка за неотклонение „задържане под стража“, с решение от 17.11.11 по н.ч.д.№.533/11 на ОС Кюстендил, потвърдено с решение №.500/2.12.11 по в.ч.н.д.№.1217/11 на САС, НО, 5с., е допуснато изпълнение на европейска заповед за арест, издадена на 16.08.11 от прокурор от Прокуратурата на В., Република А., по дело 72st70510/94 по отношение на ищеца и предаването му, при спазване на дадената от страна на австрийската прокуратура гаранция /видно от решението, Р.Я. е бил представляван от двама защитника/; с решение от 10.05.12 той е бил оправдан от Районния съд по наказателни дела – [населено място], Република А.. Във връзка със спорния въпрос дали извършените действия по изпълнение на европейска заповед за арест представляват обвинение от страна на българските органи, е прието, че ищецът е бил предаден на Република А. в изпълнение на заповед за арест. В З. са предвидени изчерпателно случаите, при които българските съдебни органи могат да откажат изпълнението на европейска заповед за арест – абсолютните и факултативните предпоставки на чл.39 и чл.40 от закона. При постъпване на европейска заповед за арест съдът се произнася служебно по налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като законът не предвижда при налагането й да се съблюдават предпоставките на чл.63 НПК – т.е. съдът да може да извършва преценка дали е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, за което е обвинен от прокуратурата на изпращащата искането държава. При това положение българската прокуратура и съд са били обвързани да изпълнят заповедта за арест и не са имали право по същество да преценяват дали да я изпълнят. Тези действия са извършени от органите на австрийската прокуратура, тя е преценила, че за нуждите на наказателното производство следва да се издаде и изпълни европейска заповед за арест – и следователно тя следва да носи отговорност за вреди. Предвид изложеното е формиран извод, че изпълнението на процесната Е. не може да се квалифицира като обвинение по смисъла на чл.2 ал.1 т.3 З., Прокуратурата на Република България не следва да носи отговорност за вреди от актовете на органите й по привеждането й в изпълнение – тази отговорност следва да се носи от органите на наказателното преследване в Република А., съобразно с приложимото за този вид отговорност законодателство. Отделно от това, САС не е легитимиран да представлява държавата по искове по чл.2 З.. Съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетения за вреди по чл.2 З. само в случаите на ал.1 т.4 и т.5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение при принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание, и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. К. се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1.“Приложима ли е разпоредбата на чл.4 от НК в процесния случай – ако да защо или ако не – защо?“; 2. „Приложима ли е разпоредбата на чл.6 З. в процесния случай – ако да-защо, ако не-защо?”; 3.”Има ли характер на недоказано обвинение искането за мярка за задържане под стража с цел екстрадикция в случая, след като доверителят ми е оправдан с влязла в сила присъда на Виенския наказателен съд?”; 4.”Има ли характер на недоказано обвинение решението на съда за налагане на мярка задържане под стража с цел екстрадикция в случая, след като доверителят ми е оправдан с влязла в сила присъда на Виенския наказателен съд?”; 5.”Има ли характер на недоказано обвинение искането екстрадикция с цел наказателно преследване в чужда държава в случая, след като доверителят ми е оправдан с влязла в сила присъда на Виенския наказателен съд?”; 6.”Има ли характер на недоказано обвинение решението на съда за екстрадикция с цел наказателно преследване в чужда държава в случая, след като доверителят ми е оправдан с влязла в сила присъда на Виенския наказателен съд?”; 7. „Какво означава формален процес за задържане с цел екстрадикция и процес за същинска екстрадикция с цел наказателно преследване в чужда държава?”; 8.„Какво означава особен вид задържане с цел екстрадикция и наказателно преследване в чужда държава?”; 9. „Какви следва да бъдат поетите гаранции на молещата държава в случай на оправдателна присъда по силата на кой нормативен акт?”; 10.”Какви следва да бъдат поетите гаранции на изпълняващата държава Република България в случай на оправдателна присъда за прибиране на оправданото лице в родината му и по силата на кой нормативен акт?”; 11. „Законно ли е задържането под стража на моя доверител в Република България с оглед на постановената оправдателна присъда? Ако не е законно, кой следва да отговаря за това задържане под стража?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Изведените от касатора въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09г. от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая въззивният съд не обсъждал въпросите с номера 1, 2, 7, 8, 9
и 10 и не е излагал изрични мотиви в тази връзка. Предвид изложеното те
са неотносими и не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
Не съставляват такова и останалите въпроси – с номера 3, 4, 5, 6, 11 – тъй като са свързани с конкретните факти и обстоятелства по делото, респективно отговора им следва да се даде след преценка на събраните по делото доказателства и особеностите на случая, с акта по същество – решението. Дори да се приеме, че се касае за годно общо основание в тази връзка, не би била налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съществуват достатъчно ясни разпоредби и задължителна практика, установяващи случаите, в които може да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди при условията на чл.2 З. – в това число решения по чл.290 ГПК и тълкувателни решения /ТР 3/05 по т.д.3/04 ОСГК на ВКС, ТР 5/13 от 15.06.15, ОСГК на ВКС/. Отговорността на държавата на основание чл.2 ал.1 т.3 З. се ангажира при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Разпоредбите са ясни – ангажира се отговорността за обвинение, повдигнато от Прокуратурата на Република България. В производство по Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест /З./ Прокуратурата на Република България не разполага с и не упражнява правомощия по повдигане на обвинение. Законът определя условията и реда за осъществяване на екстрадиция, както и условията и реда за издаване и изпълнение на Европейска заповед за арест. Екстрадицията е предаване на лице, намиращо се на територията на една държава – срещу което е образувано наказателно производство в друга държава или пред международен съд, което се издирва за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода от съдебните власти на друга държава или от международен съд, на което е наложена от съдебните власти на друга държава или от международен съд мярка, изискваща задържане /чл.2 З./, докато европейската заповед за арест е акт, издаден от компетентните органи на държава – членка на Европейския съюз, за задържане и предаване от друга държава членка на търсено лице с цел провеждане на наказателно преследване или изпълнение на наказание лишаване от свобода, или на мярка, изискваща задържането му /чл.3 З./. В разглежданата хипотеза производството по отношение на касатора се е развило по реда на глава 5 З. – предаване въз основа на европейска заповед за арест – който е приложим за задържане и предаване на лице с цел провеждане на наказателно преследване, изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, между Република България и държавите – членки на Европейския съюз – каквато безспорно е Република А. /поради това и разпоредбите относно екстрадицията, в това число чл.6 З., са неприложими/. Законът изрично предвижда компетентността на българските съдебни органи, обстоятелствата, които са длъжни да проверят /чл.36, чл.37, чл.39, чл.40, чл.40а, чл.41 З./, процедурата, по която следва да действат, и случаите, в които могат да откажат изпълнение на европейската заповед за арест /вкл. абсолютните и факултативни предпоставки на чл.39 и чл.40ЗЕЕЗА/. Касае се за формална проверка, която не включва преценка дали лицето, за което е издадена заповедта за арест, е извършило престъплението, за което се иска предаването, респективно при служебното произнасяне по мярка за неотклонение при постъпване на европейска заповед за арест съдът не съблюдава предпоставките на чл.63 НПК и не може да извършва преценка дали е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, за което е обвинен от прокуратурата на изпращащата искането държава. Прилага се принципа на взаимното признаване на съдебните актове, издадени от съдебни органи на държавите-членки на Европейския съюз /органите на държавата-членка, издала европейската заповед за арест, са тези, които извършват преценката налице ли са достатъчно данни за извършено престъпление и съответно доказателства за виновността на лицето, респективно дали да инициират или не наказателно преследване/. Поради това и в конкретната хипотеза не може да се приеме, че се касае за извършена от българската прокуратура функция по обвинение по смисъла на чл.2 ал.1 т.3 З.. Като е достигнала до този извод, въззивната инстанция не се е отклонила от наличната задължителна практика и не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Апелативен съд П. по г.д.№.585/17г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: