О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 669
Гр.С., 11.10.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1030 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Европейски политехнически университет срещу решение №.297/27.10.17 по г.д.№.413/17 на Окръжен съд Перник – с което е потвърдено решение №.242/10.04.17 по г.д.№.04168/16 по описа на Районен съд Перник за осъждане на касатора да плати на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД сумата 6000евро, ведно със съответната законна лихва и разноски.
Ответната страна Т. Т. Т. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за основателен, тъй като е налице получаване на процесната сума от ответника при последващо отпадане на основанието за това. По делото е безспорно, че ищецът /гражданин на Е., постоянно пребиваващ в И./ е бил приет в ответния университет за провеждане на езиково и специализирано деветмесечно обучение през академичната 2015г./2016г. и незабавно е платил дължимата такса 6000евро, че му е било издадено удостоверение, което да му послужи, вкл. пред посолствто на РБ в И. за издаване на виза тип D, че той не е провел и завършил обучението. Съдът е приел, че Т.Т. е придобил качеството курсист – но не студент, като е бил включен в нормативно предвидено обучение с цел подготовката му към предстоящ прием във висшето учебно заведение по арг. от чл.12 ал.1 т.6 от Н. /обучението като курсист в Центъра за езиково обучение на университета е предварително по характера си, предхожда приемането като студент във висшето учебно заведение и цели подготовка по съответни дисциплини, респективно получаване на документ за успешното му завършване като предпоставка за записване като студент/. Постигнатото съгласие за провеждането на обучението по същността си е израз на две насрещни волеизявления, насочени към един краен резултат, при който всяка страна има свои права и задължения. Фактът, че за приема на ищеца е издадено удостоверение от Е., не променя характера на възникналото между тях правоотношение – което е гражданско, а не административно – доколкото обективира волята на учебното заведение да проведе подготовка във връзка с отправеното от ищеца предложение за това. При тези обстоятелства е формиран извод, че по делото е установено възникване на договорно правоотношение между страните с предмет провеждане на езиково и специализирано обучение на ищеца. Последният е изпълнил задължението си да плати дължимата за това такса от 6000евро. Ответникът не е изпълнил своето да осигури провеждане на уговорената езикова и специализирана подготовка /установяването на това обстоятелство е в негова тежест и той не е доказал, че е изпълнил задължението си да проведе подготовката на Т. Т. в рамките на договорения 9-месечен период посредством обучаването му по задължителни учебни дисциплини по минимален хорариум, завършило с полагането на изпити/. Подаденото писмо до Министерството на външните работи за оказване на съдействие на приетите студенти и курсисти не е от естество да установи провеждането на обучението – което представлява правното основание за получаване на процесната сума и последващото й задържане. Съдът е намерил за неоснователно възражението, че неизправна страна е бил ищецът, тъй като не е посещавал подготвителния курс – доколкото оспорване във връзка с неоказване на необходимото съдействие чрез явяване в часове за подготовка не се съдържа в отговора на исковата молба, релевирано е за първи път след срока за депозирането му, и, като преклудирано, не следва да се обсъжда; именно предвид несвоевременното му заявяване е приел и, че не трябва да се произнася по въпроса за задълженията на учебното заведение в процедурата по издаване на визи за дългосрочно пребиваване. Същевременно не се спори, че на университета е връчена нотариална покана, с която Т.Т. заявява, че, поради пълно неизпълнение на поетите от учебното заведение задължения да осигури условия и възможност за обучението му, едностранно прекратява правоотношенията им – каквото изявление на практика се съдържа и в самата искова молба. При тези обстоятелства е налице фактическия състав на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – между страните е съществувало правоотношеине, по което ищецът е изпълнил задължението си да внесе дължимата такса, а впоследствие то е прекратено поради неизпълнение на задължения на насрещната страна за организиране и провеждане на процесното езиково и специализирано обучение. Предвид изложеното се дължи връщане на полученото при отпаднало основание и предявеният иск, като доказан по основание и размер, следва да се уважи.
В. решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице визираните в разпоредбата на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК предпоставки. К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /реш.№.100/3.07.12 по т.д.№.307/11, II ТО/ по въпроса „Страната, която твърди, че е упражнила правото си да развали без предупреждение договора, следва ли да докаже, че е настъпила невъзможност за изпълнение, за което длъжникът носи отговорност, или е налице безполезност на изпълнението, настъпила в резултат на виновната забава на длъжника, или че се касае за фикс сделка?“. Поддържа и, че решението е недопустимо, тъй като, въпреки че ищецът базира претенцията си за неизпълнение само и изключително на факта, че не му е била осигурена виза, са били разглеждани други факти и обстоятелства, обосноваващи неизпълнение – т.е. налице е самосезиране с незаявен от страните спорен предмет.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. И. въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09г. от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулирания от касатора въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Предвид изложеното той не е свързан с решаващата й воля и не е обусловил изхода на спора. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация по критериите на чл.280 ал.1 ГПК – не и в настоящата предварителна фаза на селекция съобразно тези критерии. Предвид изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване, респективно по отношение на него не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С оглед задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /чл.280 ал.2 ГПК/ и наведените оплаквания за произнасяне извън рамките на заявения спор, настоящият състав намира, че не се касае за хипотеза на недопустим акт. В случая е заявена претенция с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – претендира се връщане на сума, платена на отпаднало основание, и именно по такъв иск се е произнесла въззивната инстанция. Н. на сочени в исковата молба факти и обстоятелства, във връзка с които се твърди неизпълнение и съответно основание за разваляне на договора, респективно обсъждането на други, по отношение на които е формиран извод за неизпълнение, би могло да доведе до неправилност и незаконосъобразност на решението, но не и до неговата недопустимост.
Предвид всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, съставът на ВКС, Трето отделение на гражданската колегия,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.297/27.10.17 по г.д.№.413/17 на Окръжен съд Перник.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: