О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 922
Гр.С., 18.12. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.2482 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Народно читалище „Пробуда” срещу решение №.10/13.02.17 по г.д.№.358/16 на Видински окръжен съд – с което е потвърдено решение №.50/18.08.16 по г.д.№.63/16 на Районен съд Кула за осъждане на касатора да плати на основание чл.240 ЗЗД 19710,10 лв., ведно със законната лихва считано от 4.04.16г. до окончателното изплащане.
Ответната страна Л. Б. Г. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.240 ЗЗД – за осъждане на ответника да плати сумата 19710,10лв. невърната част от предоставен заем – за основателен, и е потвърдил първоинстанционното решение за уважаването му. За да достигне до този извод е приел от фактическа страна, че с платежни нареждания по банков път ищецът е превел от своя сметка в сметка на ответника общо 263600лв. /на 1.09.15-78500лв., на 2.09.15-78000лв., на 3.09.15 – 78000лв., на 7.09.15 – 15000лв., на 8.09.15-14100лв./ – като за основание на преводите е записано „договор за заем”; в счетоводството на ответника не е осчетоводен договор за заем и не са заприходени паричните суми, които са предмет на банковите кредити; на 28.12.15 ответникът е превел от своя сметка в сметка на ищеца сумата 243860лв.- като е посочено основание „връщане на заем по договор”; разликата между двете суми – 19739,10лв., не е била платена от ответника на ищеца. При тези фактически обстоятелства съдът, позовавайки се на задължителна практика на ВКС /реш.№.582/21.12.10 по г.д.№.1384/09, ІV ГО, реш.№.249/27.12.11 по г.д.№.1037/10, ІІ ГО на ВКС/, е посочил, че договорът за заем е неформален /може да се сключи в устна и писмена форма/ и реален /счита се за сключен от момента на предаване на заемната сума/, като установяването на заемното правоотношение може да стане не само с договор, а и с изходящ от длъжника писмен документ /разписка, декларация/, удостоверяващ получаването от него на заетата сума и задължението да я върне. С оглед на горното представените извлечения от сметки са годно доказателство за наличие на заемно правоотношение. При извършването на банковите преводи /на общо 263600лв./ от ищеца на ответника е записано, че сумата се предоставя по договор за заем, а в платежното нареждане на последния за плащане на ищеца на сумата 243860,90лв. – че се касае за „връщане на заем по договор” – т.е. страните са считали безспорно, че парите се дават и получават в заем, респективно че при връщане на част от преведената сума се погасява заем. В. инстанция е заключила, че предвид горното се установява по несъмнен начин сключването на договор за паричен заем и размерът на предоставената парична сума – като заемателят дължи връщането й. Съдът е намерил за неоснователен доводът, че една и съща сума е превеждана неколкократно между едни и същи лица и че всъщност нямоло договор за заем, а се прикривали някакви други отношения. Отразил е, че от представеното пред въззивния съд извлечение от банкова сметка на читалището е видно, че от нея са извършвани плащания към различни юридически лица /напр. на 1.09.15 на НЧ”Пробуда 1908” е преведена сума 78500лв., на същата дата на [фирма] е преведена сума 77000лв. и т.н./. Освен това пред районния съд не са навеждани доводи и не са представени доказателства за наличие на някакви конкретни отношения между страните, прикрити от определени симулативни сделки; не е и искано да се приложат правилата за прикритото, а не за привидното съглашение /подобни доводи е недопустимо да се правят за пръв път пред въззивната инстанция/ – като районният съд се е произнесъл единствено в кръга на наведените доводи и представените доказателства с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. При тези обстоятелства по безспорен начин е установено, че ответникът е върнал част от заема, поради което неиздължената част 19739,10лв. следва да се присъди на ищеца.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава общо на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК във връзка със следните въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1/„Кои са подлежащите на доказване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД?”; 2/ „Достатъчно доказателство ли е, за да се приеме, че ищецът е провел пълно и главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем или следва този факт да се изведе след преценка на целия събран по делото доказателствен материал?”; 3/ „за задължението на въззивния съд по чл.12 ГПК и чл.242 ал.2 ГПК/. Сочи практика /реш.№.524/28.12.11 по г.д.№.167/11, ІV ГО на ВКС, реш.№.192/7.11.14 по г.д.№.2519/14, ІІІ ГО, реш.№.82/12.05.15 по г.д.№.5122/14, ІІІ ГО, реш.№.142/7.10.16 по г.д. №.1601/15, ТК, ІІ ТО; ППВС 1/53; реш.№.193/10.04.17 по г.д.№.60244/16 /.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Във връзка с първия изведен въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Съгласно цитираната практика върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи както обстоятелството, че сумата е предадена, така и, че е предадена по договор за заем /установяването на първото обстоятелство не го освобождава от задължението да установи второто – доколкото сумата може да е дадена на друго основание/; при оспорване на иска ответникът установява възраженията си – че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения /реш.№.524/28.12.11 по г.д.№.167/11, ІV ГО; реш.192/7.11.14 по г.д. №.2519/14, ІІІ ГО на ВКС/. В. съд, като е приел, че от изходящите от страните писмени документи, с оглед съдържащото се в тях признания на неизгодни факти /вкл. на ответника, че плаща именно в изпълнение на възникнал договор за заем на получените от ищеца средства/се установява, че те са били обвързани от договор за заем, не се е отклонил от горната практика. Съдът е приел за установено поставеното в тежест на ищеца обстоятелство – като същевременно е посочил, че възраженията на ответника за наличие на други отношения, във връзка с които са били извършвани разплащания, са недоказани от доказателствата по делото и са неоснователни.
Вторият въпрос е незавършен и с неясна формулировка – поради което не би могъл да бъде годно общо основание за допускане на касацион
но обжалване.
По отношение на третия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. В задължителната практика на ВКС безспорно се приема, че съгласно чл.12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК (чл.188 ГПК отм.) съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. В. съд е обсъдил събраните по делото доказателства и възраженията на страните и е формирал собствени доказателствени изводи, като не се е отклонил от горепосочената практика. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.10/13.02.17 по г.д.№.358/16 на Видински окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: