О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
Гр.София, 12.04.2019
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.4408 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. М. срещу решение №.2098/6.08.18 по г.д.№.5313/17 на Апелативен съд София, 11с. – с което, след частична отмяна на решение №.5710/3.08.17 по г.д. №.14509/15 на Софийски градски съд, предявеният от касатора иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 1000лв. имуществени вреди, съставляващи пропуснати ползи от нереализиран трудов доход за периода 18.05.94-4.06.09, е отхвърлен, а в останалата му част – отхвърлителна относно претенции по чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от невнесени здравно-осигурителни вноски за периода 18.04.94г.-26.04.10 – съответно 10922лв. и 19000лв.-първоинстанционното решение е потвърдено
Ответната страна Прокуратурата на РБългария оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта, касаеща претенциите за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на невнесени здравни /10922лв./ и пенсионни /19000лв./ вноски. Размерът на иска по чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неполучено трудово възнаграждение /1000лв./ е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела /искът е предявен за 1000лв. като частичен (молба уточнение от 10.12.15) и последващо увеличение по размер до приключване на производството пред първата инстанция по реда на чл.214 ГПК не е заявявано – изявлението на пълномощника на ищеца в хода на устните прения, след приключване на съдебното дирене в последното съдебно заседание (когато е прието допълнителното заключение на вещото лице със задача за втори вариант на изчисление на размера на трудовото възнаграждение на база минимална работна заплата) – че моли съда да уважи исковата молба в размери, установени от вещото лице – не съставлява надлежно изявление за увеличение на иска; такова може да бъде направено до приключване на съдебното дирене в първата инстанция съобразно чл.214 ГПК (а не след това) и трябва да е изрично, с посочване на конкретен размер и внасяне на съответна държавна такса за увеличението – при липса на искане за освобождаване от такси и постановено определение в този смисъл-като тези условия в случая не са спазени/. Поради това и въззивното решение по отношение на него не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 18.05.94г. ищецът е бил привлечен в качество на обвиняем /за това, че на 17.05.94 отнел 300 германски марки, собственост на македонски гражданин, с намерение противозаконно да ги присвои, употребявайки сила и заплашване, придружено със средна телесна повреда-счупен горен десен втори зъб на български гражданин/ и по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“; от същата дата е бил фактически отстранен от работа-като полицай в ІV РПУ СДВР-МВР, а впоследствие /на 20.06.94г./ е била издадена и заповед за временното му отстраняване от длъжност; с влязъл в сила на 4.06.09г. акт /от 20.05.09/ наказателното производство е било прекратено поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване. Със заповед от 12.03.10 на министъра на МВР М.М. е бил възстановен на длъжност „полицай категория Е“, на 1.04.10-назначен като „старши полицай“ в VІ РПУ СДВР МВР, а на 26.04.10 встъпил в длъжност като „старши полицай“ група „Охрана на обществения ред“, сектор „Опазване на обществения ред и превенция“ в VІ РПУ СДВР МВР. Съдът е отразил, че временното отстраняване от длъжност е продължило 15г. 9м. и 22дни, неплатеното брутно трудово възнаграждение за времето 18.05.94-26.04.10 е определено първоначално на 905,58лв., а с допълнително заключение на вещо лице на 14182,10лв; за периода 18.05.94-26.04.10, като се изключи времето 17.08.06-9.06.08, в което е работил, ищецът има пропуснат трудов и осигурителен стаж от общо 14г. 1м. и 16дни, като за същия дължимите осигурителни вноски за фонд Пенсия и за допълнително пенсионно осигуряване в УПФ са съответно в размер на 3496,13лв. и 479,24лв. От правна страна е прието, че посочените в исковата молба твърдения /за вреди от временно отстраняване от длъжност, продължило 15г 9м. и 22дни – като се има предвид, че отстраняването е нормативно установена последица от воденото наказателно преследване, инициирано от прокурор/ следва да се отнесат към ЗОДОВ – в който законодателят е очертал предпоставките, при които държавата е отговорна към гражданите и следва да ги обезщети по предвидения ред за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразни действия на разследващите органи, прокуратурата или съда. Действията на тези органи са подробно очертани в чл.2 и чл.2б ЗОДОВ – но в случая този процесуален ред е неприложим за ищеца /защото наказателното производство е било прекратено поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване, а М.М. в качеството си на подсъдим не е поискал то да продължи и завърши с влязъл в сила съдебен акт въпреки изтеклата давност – с който акт да бъде признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение/, влязлата в сила оправдателна присъда е единственото доказателство за незаконосъобразни действия на прокуратурата и отсъствието й, отнесено към заявената от ищеца отговорност по чл.49 ЗЗД, обосновава извод, че действията, респективно бездействията на прокурорите при и по повод на възложената им ответника работа /функции/, не са противоправни. Липсата на този елемент от фактическия състав на отговорността по чл.49 ЗЗД е обосновал извод за неоснователност на всички предявени искове, които имат предмет обезщетение за имуществени вреди. Заключено е, че продължилото от 18.05.94г. до 4.06.09 наказателно преследване е траяло през период, който не може да бъде определен като разумен за разглеждане и решаване на делото, но ищецът, доколкото се е ползвал от юридическите последици на този период, ще следва да понесе и тежестите, които са произлезли от него, т.е. да понесе твърдените вреди.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК като твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Излага оплаквания за неприложимост на ЗОДОВ, липса на произнасяне по отношение на евентуалния ответник СДВР, несъобразяване на обстоятелството, че за да се осигури пенсионно и получи пенсия, ще трябва да внесе голяма сума за вноски и то при условие, че документите и трудовата му книжка бъдат надлежно оформени, като при внасяне на суми за здравни и пенсионни вноски с тях ще се намали имуществото му, неотчитане на факта, че прекомерно продължилото досъдебно производство извън разумни срокове е самостоятелно основание за обезщетение за нанесени вреди /независимо от това дали действията на органите са съобразени със закона или не/ и в случая незаконосъобразността на действията на прокуратурата е установена с влязло в сила решение и тя е била осъдена да му плати обезщетение за неимуществени вреди от неразумното забавяне.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Атакуваният акт не е постановен в явно нарушение на закона, извън закона, не е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. За пълнота следва да се посочи, че действително отговорността за причинени вреди от забавено разглеждане на дело, когато не попада в обхвата на чл.2б ЗОДОВ, може да се търси с иск с правно основание чл.49 ЗЗД – нарушението на правото за разглеждане на делото в разумен срок /чл.6 ЕКЗПЧОС/ поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта – и доколкото към датата на предявяване на иска няма уреден пряк иск в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право, то приложение намират общите правила на деликта; отговорността на Прокуратурата като процесуален субституент на Държавата е гаранционно-обезпечителна и произтича от разпоредбата на чл.49 ЗЗД /реш.№.579/10.12.10 по г.д.№.377/09, ІV ГО, реш.№.362/21.11.13 по г.д.№.92/13, ІV ГО/. В случая, предвид изложените по-горе мотиви и императивната разпоредба на чл.280 ал.3 т.1 ГПК, предмет на касационна проверка би могло да бъде само въззивното решение в частта по претенциите за суми, дължими за осигуровки и здравни вноски. Претендират се имуществени вреди, които, обаче, от една страна не се твърди и не се доказва да съставляват вече извършен от ищеца разход – т.е. претърпяна от него загуба. От друга страна те не представляват и пропусната полза – доколкото същата съставлява неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, сигурна облага, приращение на това имущество, което при обикновени условия би настъпило – а претендираните суми не биха могли да бъдат приход на ищеца, тъй като са дължими към фондовете на ДОО. Евентуални вреди от невъзможност за ползване на безплатни здравни услуги /вкл. неимуществени/, респективно извършени разходи във връзка с такива, не се твърдят и не са предмет на настоящото производство. Не са предмет на същото и други имуществени вреди – извън сумите, вносими за здравни и пенсионни осигуровки – поради което и съдът не би могъл да се произнася по такива и ги присъжда. Същевременно, считано от 2.06.16 – когато с определение от същата дата производството по отношение на СДВР е прекратено и предявените срещу този ответник искове са изпратени по компетентност за разглеждане на административен съд, СДВР не представлява ответник по делото, не е участвал в разглеждането му и спрямо него не е било постановявано решение от първоинстанционен или въззивен съд. Той не е имал качество на евентуален ответник и произнасяне по отношение на него, при отхвърляне на иска срещу Прокуратурата на РБ, не се е и дължало. Фактът, че в полза на ищеца с влязло в сила решение по иск с правно основание чл.49 ЗЗД е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от неразумната продължителност на наказателното производство, е без значение за изхода по настоящото дело – по което такава неразумна продължителност е безспорно установена и хипотетично би могла да ангажира отговорност – но претендираните от същата вреди не се установява и доказва да представляват пропуснати ползи-т.е. вреда, която подлежи на обезщетяване. Съдът, с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, е обвързан от претенциите, предявени с исковата молба, и не би могъл да се произнася по предмет, различен от този, с който е сезиран, и да присъжда нещо различно от поисканото.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. М. М. срещу решение №.2098/6.08.18 по г.д.№.5313/17 на Апелативен съд София, 11с., в частта по иска с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 1000лв. имуществени вреди, съставляващи пропуснати ползи от нереализиран трудов доход за периода 18.05.94-4.06.09, като недопустима.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.2098/6.08.18 по г.д.№.5313/17 на Апелативен съд София, 11с., в останалата му част.
Определението в частта за недопускане на касация не подлежи на обжалване; в частта му за оставяне без разглеждане на касационната жалба то подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: