О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 715
Гр.София, 28.10. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.1785 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. А. срещу решение №.36/11.03.19 по г.д.№.95/19 на Окръжен съд Сливен. Със същото е потвърдено решение №.1408/4.12.18 по г.д.№.6057/17 на Районен съд Сливен в частта за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.215 КТ за заплащане на 13729,92лв. командировъчни за периода 22.06.15-26.04.17г. /левова равностойност на 7020евро/ и в частта за осъждане на „АС 44 Груп“ЕООД да плати на А. А. на основание чл.128 КТ 4192,02лв. трудово възнаграждение за същия период, ведно със съответно произнасяне по разноски; в частта, с която искът по чл.128 КТ е отхвърлен за разликата над уважения размер 4192,02лв. до пълния предявен такъв 7928,16лв., първоинстанционното решение не е било обжалвано от ищеца и е влязло в сила – за което е налице и изрично отбелязване във въззивното решение /стр.42 по делото/. Касаторът твърди, че исковете му по чл.128 КТ и чл.215 КТ са неправилно отхвърлени и моли за уважаването им, ведно с присъждане на разноски.
Ответната страна „АС 44 Груп“ЕООД оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба в частта относно решението на ОС Сливен по иска с правно основание чл.215 ГПК е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В останалата й част – досежно претенцията с правно основание чл.128 КТ, поради липса на предмет, тя е недопустима и следва да се остави без разглеждане.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил, че искът за заплащане на командировъчни разходи за процесния период е неоснователен, тъй като не са налице визираните в разпоредбата на чл.215 ГПК предпоставки за заплащането му. Доказателствената тежест относно правно релевантните факти – трудово правоотношение, командироване за извършване на международни превози, място на командироване, респ. дестинации на курсове, продължителност, размер на командировъчните пари – се носи от ищеца, и той не е ангажирал доказателства за тяхното наличие. Позовал се е на разпоредбата на чл.121 ал.1 КТ – съгласно която когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника или служителя за изпълнение на трудови задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване – а за срок, по-дълъг от същите, командироването се извършва с негово писмено съгласие /ал.2/. Отразил е, че при извършено надлежно командироване, работникът има право да получи освен брутно трудово възнаграждение, още пътни, дневни и квартирни пари съгласно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина; командироването се извършва по нареждане на съответния командироващ орган /чл.2 от Наредбата/; командироването в чужбина се осъществява въз основа на писмена заповед /чл.5 ал.1 от Наредбата/, която следва да съдържа реквизитите, посочени в чл.4 ал.2 от Наредбата – и следователно писмената форма с нормативно установени определени реквизити е задължителна за доказването му. Приел е, че в случая ищецът не е ангажирал писмени доказателства – заповед за командироване в чужбина за осъществяване на твърдяната дейност като шофьор на тежкотоварен камион с международни дестинации, като същевременно извън трудовия договор с посочване на заеманата длъжност, по делото няма никакво писмено доказателство относно командироването му на курсове с международна дестинация – представените с исковата молба преписи от международни товарителници не са приети като доказателства по делото, а освен това те не представляват изискуемата съгласно нормативната уредба изрична писмена заповед за командироване и не доказват наличието на такова. От друга страна, видно от заключението на изслушаната съдебно-икономическа експертиза, в счетоводството на работодателя няма издавани заповеди за командироване на ищеца, нито надлежно оформяни пътни листи и финансови отчети за извършени международни курсове. При тези обстоятелства е намерено, че твърдението за командироване за извършване на международни превози не е подкрепено с никакви доказателства.
Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и твърди,
че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси – „има ли наличие на ексцес и доколко е основателен предявения иск“ /реш.№.123/ 14.03.11 по г.д.№.1167/10, ІV ГО, реш.№.114/9.05.16 по г.д.№.6100/15, ІІІ ГО/.
Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Доколкото в изложението като въпрос се сочи “има ли наличие на ексцес и доколко е основателен предявения иск“, следва да се отбележи, че от една страна делото няма за предмет установяване на ексцес и такъв въобще не е бил обсъждан от съда, а от друга страна този въпрос, вкл. основателен ли е предявеният иск, е конкретна, фактическа, свързан с обстоятелствата по делото /а не общ и абстрактен/, и отговора му може да се даде след анализ на доказателствата с акта по същество – поради което и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Отделно от изложеното, освен мотивите за липса на писмена заповед за командироване, съдът е изложил и самостоятелни решаващи такива за неоснователност на претенцията предвид липсата на каквито и да е други годни доказателства във връзка с твърдяното командироване /товарителници, пътни листи, финансови отчети за международни курсове/. Доколкото са изложени оплаквания за незаконосъобразност, следва да се има предвид, че основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване – при разглеждане на касационната жалба по същество, а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР №. 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.
С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски пред ВКС в размер на 1200лв. платено адвокатско възнаграждение на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. В. А. срещу решение №.36/11.03.19 по г.д.№.95/19 на Окръжен съд Сливен в частта му относно иска по чл.128 КТ като недопустима.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.36/11.03.19 по г.д.№.95/19 на Окръжен съд Сливен в частта му, с която е потвърдено решение №.1408/4.12.18 по г.д.№.6057/17 на Районен съд Сливен в частта за отхвърляне на предявения от А. В. А. иск с правно основание чл.215 КТ за заплащане на 13729,92лв. командировъчни за периода 22.06.15-26.04.17г.
ОСЪЖДА А. В. А., ЕГН [ЕГН], да плати на „А С 44 ГРУП“ЕООД, ЕИК[ЕИК], 1200лв. /хиляда и двеста лева/ разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му; в останалата му част то е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: