О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 801
Гр.С., 26.11. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети ноември през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1822 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. П. в качестото му на Управител /Председател/ на Управителния съвет на Етажна собственост /ЕС/ [улица].26, вх.“Е“, [населено място], срещу решение №.188/19.01.18 по г.д.№.3387/17 на САС, 12с. – с което е потвърдено решение от 15.02.17 по г.д.№.3617/15 на СГС, ГО, I-17с., за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на 83146,92лв. обезщетение за лишаване от ползване за периода 17.02.12-17.03.15г.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предпоставките на чл.59 ЗЗД не са налице, тъй като липсва обедняване на ищеца, респективно налице е основание за упражняваната от ответника фактическа власт върху процесния имот. От фактическа страна е прието, че с договор във формата на нотариален акт /№.156 н.д.314/08 на нотариус Е.И./ трето лице / [фирма]/ е прехвърлило на ответника 79бр. паркоместа ведно с идеални части от дворно място /УПИ ХІІ-1008, 1009, 1010, 1076, 1089 за ЖС и КОО на кв.5 по плана на [населено място],[жк], с площ 5864кв.м./; третото лице е било признато за собственик на дворното място, въз основа на разрешение за строеж му е било разрешено да построи жилищна сграда /със 142 апартамента, 58 офиси, 38 магазина, 21склада, 141 подземни и 79 надземни гаражи, магазин за химическо чистене и аптека/, с разрешение за ползване от 29.07.10 е установена годността на строежа и е разрешено ползването му; 79-те бр. наземни паркоместа, които са били предмет на договора за покупко-продажба, са обособени върху подземната плоча на паркоместа в секция „Г“ и „Д“, и се ползват от ответника за търговски цели /отдаване под наем/. От правна страна съдът е приел, че процесните паркоместа не съставляват самостоятелен обект на право на собственост и не могат да бъдат обособени като такива – поради което договорът в частта, с която се прехвърля право на собственост върху тях, е нищожен поради невъзможен предмет. Правно възможно, обаче, е да се прехвърли идеална част от дворното място – което в случая не представлява обща част и с предприетото разпоредително действие не се нарушава разпоредбата на чл.38 ЗС. Касае се за частична нищожност по смисъла на чл.26 ал.4 ЗЗД, при която нищожността на отделни части не влече нищожност на целия договор, тъй като може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. За ответника е налице интерес да придобие идеални части от дворното място, които са определени за паркоместа, тъй като ползването на незастроената част от мястото, върху която те са разположени, е било предварително разпределено от инвеститора към момент, в който е бил едноличен собственик на имота.
Съдът е приел, че от доказателствата се установява, че дворното място няма статут на обща част по смисъла на ч.38 ЗС. Това е така, тъй като от една страна не всички собственици на самостоятелни обекти в отделните секции притежават идеални части от дворното място, а само право на строеж, а от друга инвеститорът си е запазил права върху терена, които впоследствие е прехвърлил на ответника. От заключението на СТЕ е видно, че за всяко надземно паркомясто, което не съставлява самостоятелен обект на правото на собственост, са изчислени съответин идеални части от дворното място в проценти и в квадратни метри, които са включени в изчислените общо 100% ид.ч. от дворно място и общата площ 5864кв.м., като площта/квадратурата, върху която са разположени 79бр. надземни паркоместа, е 1086,25кв.м. Тъй като дворното място не представлява обща част, а е съсобствено между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти, които са придобили идеална част от мястото, то е допустимо да се сключват сделки за прехвърляне на идеални части от дворното място на трети лица. Договорът за покупко-продажба е произвел вещнопрехвърлително действие в частта, с която на ответника са прехвърлени идеални части от дворното място, които се следват за всяко едно от надземните паркоместа. При тези обстоятелства разпределението на дворното място, което е съсобствено, се извършва по реда на чл.32 ал.2 ЗС – а не по реда на З.. В процесния случай се установява, че площите, върху които са разположени надземните паркоместа /върху секция „Г“ и „Д“/, не попадат в обхвата на общите части на секция „В“ /вх.“Е“/, а са разположени върху покривната плоча на секции „Г“ и „Д“ и се намират в съседство и граничат със секция „В“ и останалите секции „А“ и “Б“. Определеният от инвеститора начин на разпределение на ползването на мястото /когато е бил едноличен негов собственик/ е задължителен за всички последващи приобретатели и може да бъде изменян само при наличието на предпоставките на ч.32 ал.2 ЗС. Ответникът е придобил правото на собственост върху идеални части от дворното място и правото да ползва площта, върху която са разположение 79-те броя паркоместа. Поради това и искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и очевидно неправилно във връзка с въпросите: 1.”Надземните паркоместа самостоятелен обект на собственост ли са?” /реш.№.171/8.08.14 по г.д.№.4175/13, IV ГО, реш.№.199/10.08.15 по г.д.№.5955/14, IV ГО, реш. №.53/8.05.09 по г.д.№.5871/07, I ГО, реш.№.1159/30.12.08 по г.д.№.3834/ 07, III ГО, реш.№.181/23.11.16 по г.д. №.338/16, III ГО/; 2.“Представлява ли двора на процесната сграда в Етажна собственост обща част и кой е органа, който следва да определи начина на ползването му?“ /реш.№.227/ 16.05.11 по г.д.№.316/10, I ГО, реш.№.71/25.05.517 по г.д.№.3936/16, I./.
Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване на чл.280 ал.1 ГПК не са налице.
В цитираната във връзка с първия въпрос практика, в това число задължителна, се приема, че паркоместата, изградени в незастроената част на дворното място, не са самостоятелни обекти на правото на собственост. Така е приел изрично и въззивният съд – като е посочил, че именно поради тази причина договорът в частта, с която се прехвърля право на собственост върху паркоместата, е нищожен поради невъзможен предмет. При това положение не е налице твърдяното отклонение от задължителната практика на ВКС. Отделно от изложеното, въпросът не е свързан с решаваща воля на съда, тъй като искът е отхвърлен поради това, че процесното дворно място не съставлява етажна собственост, респективно ответникът е придобил идеални части от правото на собственост на дворното място ведно с правото да ползва площта, върху която са изградени паркоместата /т.е. не ползва без основание/.
Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпросът не е общ и абстрактен-каквито са изискванията на чл.280 ал.1 ГПК. Той е фактически, свързан с конкретните факти и обстоятелства по случая, като отговорът му следва да се даде след преценка на събраните по делото доказателства и разглеждане на делото, с акта по същество – решението /за да се прецени дали дворът е обща част и кой е органа, който следва в процесния случай да определени начина на ползването му, следва да се обсъдят конкретните доказателства по делото и се установи какво притежават отделните етажни собственици, респективно имат ли всички идеални части от право на собственост върху дворното място (или право на строеж), както и имат ли такива лица, които не са етажни собственици; в зависимост от това какви доказателства в тази връзка са ангажирани и какви факти са установени, отговорът на въпроса може да бъде различен и следва от тях/. Само за пълнота следва да се посочи, че изложените от въззивната инстанция мотиви относно релевантните обстоятелства, определящи случаите, в които дворното място може и да не представлява обща част, са в съответствие с цитираната от самия касатор практика /вкл. реш.№.71/25.05.17 по г.д.№.3936/16, I ГО/.
Не е налице и твърдяната хипотеза на чл.280 ал.2 ГПК. К. не излага отделна обосновка в изложението, различна от тази по повод конкретните въпроси. Същевременно, във връзка със същата, предвид вече посоченото, не е налице процедиране в отклонение от задължителната практика на ВКС и съответно хипотеза на очевидна неправилност. Доколкото твърдение за очевидна неправилно се релевира и в касационната жалба, съдържащите се в нея доводи за неправилност, кореспондиращи и на формулираните в изложението въпроси, предвид изложените от въззивния съд мотиви и отразеното по-горе – както и като се има предвид, че атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, не биха могли да обосноват наличие на хипотеза на чл.280 ал.2 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски – 2400лв. платен адвокатски хонорар
Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.188/19.01.18 по г.д.№.3387/17 на САС, 12с.
ОСЪЖДА Етажна собственост [улица].26, вх.“Е“, [населено място], представлявана от П. И. П. в качестото му на Управител /Председател/ на Управителния съвет на ЕС, да плати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], 2400лв. /две хиляди и четиристотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: