О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
гр.София, 26 януари 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гражданско дело № 6181 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. срещу въззивно решение № 1573 от 14.07.2015 г. по гр.д. № 883/2015 г. на Апелативен съд-София, с което се потвърждава решение № 506/10.07.2014 г. по гр.д. № 703/2014 г. на Софийски окръжен съд, с която прокуратурата е осъдена за заплати на К. И. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва от 04.12.2012 г. до окончателното изплащане на сумата и се отхвърля претенцията до пълния предявен размер от 50 000 лева.
Касационна жалба против решението на апелативния съд в осъдителната част е постъпила от прокуратурата с твърдения, че постановеното решение в тази част е неправилно и необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, тъй като въпросът за определяне на неимуществените вреди, която следва да се извърши от съда след задължителната преценката на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в обжалваното решение е решен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния съд в т.ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.3 и т.11, както и че материалноправният въпрос за определяне конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, се решава противоречиво от съдилищата в решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 733/2011 г., ІІІ г.о., решение № 29/05.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 170/2011 г., ІІІ г.о., решение № 210/04.02.2011 г. на САС по в.гр.д. № 1220/2009 г. и решение № 2301/16.12.2013 г. на САС по в.гр.д. № 3090/2013 г.
От ответника по жалбата К. И. А., чрез адвокат И. М. от САК е подаден писмен отговор, в който се твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, но от него е постъпила насрещна касационна жалба против отхвърлителната част на въззивното решение с доводи, че същото е незаконосъобразно и неправилно в тази част, поради съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост.
В изложение към насрещната касационна жалба се поддържа, че обуславящият изхода на делото материалноправен въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД се решава противоречиво от съдилищата в решение № 941/19.06.2009 г. на САС по гр.д. № 1233/2009 г., определение № 129/08.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1566/2009 г., ІІІ г.о., решение № 673/28.06.2010 г. на САС по гр.д. № 155/2010 г. и определение № 922/06.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1839/2010 г., ІV г.о., поради което касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани страни, поради което са редовни.
Въззивният съд е уважил частично претенцията за присъждане на обезщетение като е приел, че на ищеца е повдигнато обвинение за умишлено престъпление по чл.219, ал.4, във вр.с ал.3, във вр.с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2, във вр.чл.26, ал.1 НК и той е привлечен като обвиняем на 11.04.2006 г. за това, че като длъжностно лице при условията на продължавано престъпление в съучастие с други две лица умишлено не е положил достатъчно грижи за възложената му работа и не е събрал дължими такси в особено големи размери, представляващо особено тежък случай. По отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка”, която не е променена до приключване на съдебното производство, но с влязла в сила на 04.12.2012 г. присъда по н.о.х.д. № 430/2006 г. на Софийски окръжен съд, НО, К. И. А. е признат за невиновен и оправдан по така повдигнатото обвинение.
За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че продължилото повече от шест години наказателно преследване се е отразило тежко на ищеца – ограничил е социалните си контакти и се затворил в себе си, вследствие на появилата се негативна нагласа от разгласяване на случая в обществото. Промяната била видима, тъй като живее в малък град и това се отразило на доброто му име и авторитет пред неговите близки и приятели, поради което справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди е в размер на 10 000 лева. Съдът приема също, че не се доказва пряка причинна връзка между прекратяването на трудовото му правоотношение и обвинението на прокуратурата, с оглед на което претенцията до пълния размер от 50 000 лева, е неоснователна.
При проверка на основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК на въззивното решение в частта, в която е уважена претенцията за неимуществени вреди поради следните съображения: Поставените в изложението към касационната жалба на прокуратурата правни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия, което е в съответствие с ТР №1/2001 г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК, т.19, която не е загубила сила и при действието на ГПК от 2007 г. Според дадените разяснения в тълкувателното решение, при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца и въз основа на тях е приел, че степента на въздействие от наказателното преследване не е била с висок интензитет, но предвид обществения статус на ищеца и възможностите му за професионална реализация, както и доказателствата в подкрепа на твърденията му за негативни изживявания от повдигането на незаконните обвинения, съдът е определил размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
В тази връзка, поставеният въпрос за прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, според което държавата се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които се установи съпричиняване на вредоносния резултат. В случаите на частично оправдаване по обвиненията, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, също се дължи обезщетение за неимуществени вреди, което се определя глобално по справедливост според чл.52 ЗЗД. В случая, ищецът по делото е оправдан изцяло с влязло в сила решение на наказателния съд, а въззивният съд е извършил преценка за причинно-следствената връзка с оглед на особеностите на конкретния случай, съобразявайки установената практика на ВКС да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – вида и продължителността на наказателното преследване, реално изживените страдания и безпокойства, както и отражението върху социалния живот на пострадалия, включително, взетата по отношение на него мярка за неотклонение. Тези доказателства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, но е отчел също, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата над 10 000 лева. В този смисъл, поставеният материалноправен въпрос за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагането на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е решен в противоречие с представените решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 733/2011 г., ІІІ г.о и решение № 29/05.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 170/2011 г., ІІІ г.о., в които преценката на съда е при различна фактическа обстановка за вида и продължителността на наказателното преследване срещу обвинения в престъпление и публичното оповестяване в пресата за воденото наказателно дело, а във втория случай – пострадалото лице не е доказало вредите от накърняване на професионалната му чест и достойнство. Решението на въззивния съд е в съответствие с трайната практика по тълкуването и прилагането на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по поставения въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена, което изключва основанието за противоречиво решаване от съдилищата при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона. За да е налице това основание, делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не може да се приеме, че поставеният въпрос е разрешен противоречиво с обжалваното определение и когато извършената преценка се основава на различни обстоятелства, при които се твърди, че са причинени вредите и съдът въз снова на доказателствата за тях присъжда обезщетение на пострадалото лице.
Насрещната касационна жалба на К. И. А. не следва да се разглежда, на основание чл.287, ал.4 ГПК, а съобразно изхода на спора не се присъждат разноски, защото не са поискани такива с писмения отговор.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1573 от 14.07.2015 г. по гр.д. № 883/2015 г. на Апелативен съд-София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.