Определение №772 от 8.11.2016 по търг. дело №53489/53489 на 4-то гр. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 772

София, 08.11.2016 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ

като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев т.д.№ 53489 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.288 ГПК.
Образувано e по касационна жалба на В. Л. К. и М. И. К., двамата чрез адвокат Б. Д. от АК-Р. срещу решение № 214 от 29.07.2015 г. по в. гр.д. № 175/2015 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което се отменя решение № 82/24.02.2015 г. по гр.д. № 665/2014 г. по описа на Окръжен съд Русе и вместо това са отхвърлени предявените искове на В. Л. К. и М. И. К. против [фирма] за сумата от 121 485 евро като недължимо платена за заличаване на договорни ипотеки върху правото на строеж на магазини 1, 2 и 4, находящи се в жилищна сграда в [населено място], [улица], учредени с нот.акт № 117/17.12.2007 г. и нот.акт № 118/17.12.2007 г., ведно със законните лихви за периода от 14.07.2011 г. до 13.07.2014 г. в размер на 73 041,56 лева.
Касационната жалба съдържа подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете с твърдения, че е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. Представлява ли плащането на ищците по нищожна ипотека, по която не са задължена страна – плащане без основание; 2. Евентуалното наличие на договорни отношения между ищците и трето за делото лице или между ищците и ответника и ответника и трето лице, има ли правно значение по конкретното дело; 3. Обуславя ли акцесорния характер на ипотечния договор при обявяване на нищожността му – да се приеме, че извършеното плащане е по обезпеченото с ипотеката задължение на трето лице – при липса на правоотношение между ищците и третото лице и ищците и ответника; Процесуалноправният въпрос е относно задължението на ответника да докаже, че плащането на ищците е с правно основание и на твърдяното основание; Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в посочените от него, но неприложени по делото ППВС № 1/28.05.1979 г., решение № 961/22.10.2008 г. по гр.д. № 2533/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 176/13.06.2012 г. на ВКС, ТК, І отд., решение от 6.06.2011 г. по гр.д. № 10676/2010 г. на СГС и решение от 7.04.2011 г. по гр.д. № 1942/2010 г. на СГС, като посочва, че съдът е постановил решението си въз основа на предположения, а не на фактите по делото.
От [фирма], чрез юрисконсулт С. Д. е подаден писмен отговор, в който се оспорват доводите в жалбата и се твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
От [фирма], [населено място], представлявано от управителя Л. К. е подаден писмен отговор, в който се изразява становище за основателност на касационната жалба и наличие на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена от процесуално легитимирани страни и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна.
При проверка на основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, Великотърновският апелативен съд е възприел установените пред първата инстанция фактическите обстоятелства, че с нотариален акт № 117/17.12.2007 г. и нотариален акт № 118/17.12.2007 г. ищците са учредили договорни ипотеки в полза на ТБ [фирма], чийто правоприемник е ответника по делото [фирма], за обезпечаване на предоставена на [фирма], [населено място] с договор за нецелеви кредит „Развитие” от 17.12.2007 г. сума в размер на 92 000 евро и по договор за нецелеви кредит „Бизнес пулс”, овърдрафт – сума от 135 380 евро. По молба на кредитополучателя от 29.06.2009 г. за частично заличаване на ипотеката, банката е удостоверила, че към 14.07.2009 г. следва по двата договора за кредит да бъде погасена общо сумата от 121 418,95 евро. На 15.07.2009 г. Велислав Л. К. е внесъл по сметка сумата от 121 485 евро и по молба на банката договорните ипотеки са частично заличени.
При така установените по делото фактически обстоятелства, съдът е приел, че с внасяне на погасителната вноска, ищецът е погасил чужд дълг на основание сключените договори за кредит и не е налице грешка от негова страна, тъй като е бил осведомен за задълженията на [фирма], поради което плащането не е без основание. В допълнение, въззивният съд е посочил, че вземането на банката по договорите за кредит съществува независимо от ипотечното право, поради което плащането на чуждото задължение от трето лице погасява дълга и не е налице плащане без основание.
При тези мотиви в обжалваното решение, формулираните правни в изложението към касационната жалба обуславят изхода на делото, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Поставените от касаторите въпроси не обосновават допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди противоречие с представените решение № 961 от 22.10.2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. по ГПК (отм.), както и две решения на СГС, които представляват незадължителна съдебна практика. Съгласно разясненията в т.2 на ТР 1/2009 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тези представени с изложението към касационната жалба съдебни актове не представляват задължителна съдебна практика, поради което не могат да обосноват допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Представеното от касатора решение № 176/13.06.2012 г. на ВКС, ТК, І отд., постановено по чл.290 ГПК, според което по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се дължи връщане на даденото по нищожния договор, когато е налице разместване на престации между страните не е неотносимо, тъй като въззивният съд е приел, че нищожността на ипотеката не се отразява на съществуването на вземането, което обезпечава. Това разрешение е в съответствие с установената съдебна практика, че договорната ипотека може да се обезпечава вземането по договор за банков кредит, който по своята същност е консенсуален, а не реален (за разлика от договора за заем по ЗЗД) и съответно поражда действие от момента на постигане на съгласие между страните по него, а не от момента на предаване на сумата на кредитополучателя. По тази причина вземането на банката по договора за банков кредит не може да се третира като невъзникнало, независимо дали учредената ипотека е действителна. Няма пречка съществените клаузи на договора за кредит и изявлението за получаване на заемната сума да са материализирани в нотариалния акт за учредяване на ипотеката, но от изявленията на страните следва да е несъмнено, че съгласие е постигнато както по всички съществени елементи на кредитния договор, така и че заемната сума е получена. В този смисъл, прогласяването на нищожност на ипотеките няма отношение към изпълнението на чуждото задължението на кредитополучателя, както е приел и въззивният съд като е достигнал до извода, че са недействителни по аргумент от чл.170 ЗЗД учредените две ипотеки, но тази недействителност не се отразява на вземането на банката по договорите за кредит, което съществува към извършване на плащането на сумата от 121 485 евро от В. Л. К., поради което тази сума не е платена без основание.
Не е налице и соченото противоречие с ППВС № 1/79 г., тъй като съдът е приел, че не е налице хипотезата на чл.55, ал.1 ЗЗД, която изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Ето защо и процесуалноправният въпрос не дава основание да се допусне касационно обжалване. В съдебната практика се приема, че при съдебен спор на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото факта, че е дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него не е лишено от основание, т.е че съществува причина за разместването на благата, което му дава право да задържи полученото (решение № 86/20.06.2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по чл.290 ГПК).
При липсата на аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретните норми във връзка с разпоредбите на чл.55, ал.1 и чл.86 ЗЗД, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна [фирма] е поискала разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция, което с оглед изхода на делото следва да бъде присъдено в размер на 5807 лева, на основание чл.9, ал.3, вр. с чл.7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 214 от 29.07.2015 г. по в. гр.д. № 175/2015 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА В. Л. К. и М. И. К., двамата от [населено място], [улица] да заплатят на [фирма] разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 5807 лева.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top