О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 735
гр.София, 20 октомври 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи септември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Ерик Василев гр.дело № 2318 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на П. П. Х., чрез адвокат К. Г. от АК В. срещу въззивно решение № 188 от 27.01.2016 г. по в.гр.д. № 2295/2015 г. на Апелативен съд София, с което частично се отменя решение № 153 от 09.10.2014 г. по гр.д. № 228/2014 г. на Окръжен съд Видин за отхвърляне на предявените искове срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – за имуществени вреди в размер на 15 750 лева и неимуществени вреди от 40 000 лева, като вместо това е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 77,77 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 26.05.2014 г. до изплащане на сумата и е потвърдено първоинстанционното решение в останалите обжалвани части.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящ изхода на делото въпрос, а именно: при определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, дали съдът следва да се ръководи от принципа за справедливост, по смисъла на чл.52 ЗЗД. Изложени са съображения, че даденото тълкуване от въззивния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика формирана с ППВС № 4/64 г., решение 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение на Окръжен съд Хасково по гр.д. № 196/2012 г.
От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок от легитимирана страна по делото и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е редовна.
При проверка на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице противоречие със задължителната съдебна практика, поради следните съображения: Съдът е приел, че срещу П. П. Х. е било образувано бързо /досъдебно/ производство, при условията на чл.212, ал.3 НПК, за извършено от него престъпление по чл.343в, ал.2 НК. На 13.03.2014 г. П. Х. е получил призовка да се яви за привличане като обвиняем и за разпит, но тези процесуално-следствени действия не са извършени, тъй като на същата дата преписката е изпратена с мнение за прекратяване, поради това, че деянието не е съставомерно. С постановление от 18.03.2014 г. на Районна прокуратура В., образуваното бързо производство е прекратено, а постановлението за прекратяване е в сила от 28.03.2014 г.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по предявения иск за неимуществени вреди, с оглед конкретните данни за незаконно наказателно преследване в продължение на осем дни, през които не е била взета мярка за процесуална принуда и не са извършени процесуално-следствени действия с негово участие, следва да се присъди сумата от 77,77 лева, поради което е отменил решението на първата инстанция и е уважил претенцията до този размер, като е потвърдил отхвърлянето на исковете в останалата част. По отношение на иска за имуществени вреди, съдът е направил извод, че след като не е бил привлечен като обвиняем, а само е призован пред разследващ орган, не е съществувала пречка да се упражнява адвокатска професия, поради което предявеният иск за имуществени вреди от пропуснати ползи, причинени от прекратен договор за адвокатска услуга, е неоснователен.
Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че поставеният материалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика. Съгласно установената практика на ВКС, причинените имуществените вреди подлежат на доказване във всеки конкретен случай, а не се определят от съда по справедливост. Според разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка от страните следва да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, т.е. при твърдения за причинени имуществени вреди, доказателствената тежест е на ищеца по делото, който следва установи, че за него е настъпила вреда подлежаща на обезщетяване. В този смисъл, правният въпрос няма отношение към претенцията за обезщетение на имуществени вреди, с оглед на което в тази част не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Материалноправният въпрос дали съдът следва да се ръководи от принципа за справедливост, по смисъла на чл.52 ЗЗД, обуславя изхода на делото и формира крайните изводи на съда по иска за неимуществени вреди. Цитираното от касатора ППВС № 6/64 г. за обобщаване на практиката по някои въпроси на съдебната делба няма връзка с предмета на делото и повдигнатия въпрос. Съгласно Постановление на Пленум на ВС № 4/23.12.1968 г., понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, влошаване на здравословното състояние на увредения, моралните страдания, и др. Въпросите свързани с определяне обезщетението за неимуществени вреди са доразвити в съдебната практика на ВКС, между които и посоченото решение 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, в което се приема, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди могат да послужат стандарта на живот, икономическото развитие и средностатистическите показатели към датата на увреждането, но съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за подобно увреждане, а следва да установи дали са причинени вреди над обичайните като интензитет и вид, както и успешно ли е проведено пълно и главно доказване от ищеца, за да присъди обезщетение. В съответствие с тази задължителна за съдилищата практика е разрешен поставения от касатора въпрос в обжалваното решение на въззивния съд, който приема, че воденото разследване поради краткия срок не се е отразило в значителна степен върху общественото положение на ищеца и не представлява пречка да се упражнява адвокатска професия, поради което той не е претърпял морални вреди по-големи от обичайните при подобни случаи. Съдът е обсъдил всички доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението и е формирал собствени изводи за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, с оглед на което е постановил решение в съответствие с принципа на справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.
Съгласно ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС, т.2, представеното от касатора решение на Окръжен съд Хасково по гр.д. № 196/2012 г. не представлява задължителна съдебна практика, поради което също не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 188 от 27.01.2016 г. по в.гр.д. № 2295/2015 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.