О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 867
гр.София, 25.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гражданско дело № 2797 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. Г. В. от [населено място] и на П… срещу решение № 50 от 23.03.2016 г., постановено по гр.д. № 94/2016 г. на Апелативен съд П., с което частично се отменя решение № 1333 от 15.07.2015 г., поправено с решение № 1963/21.12.2015 г. по гр.д. № 503/2015 г. на Окръжен съд Пловдив в частта, в която е отхвърлен предявения иск на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лева до размер на 15 000 лева (при общ предявен размер от 30 000 лева), както и в частта, с която е отхвърлен предявения иск за имуществени вреди, за разликата над 1100 лева до пълния предявен размер от 3800 лева, като вместо това са уважени претенциите за вреди в посочения размер.
Касационна жалба против решението на Апелативен съд Пловдив в частта, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди над 15 000 лева до пълния предявен размер от 30 000 лева е постъпила от К. Г.В., чрез адвокат В. Д.-Г. от АК – [населено място] с твърдения, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложение към тази касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото въпроси, за правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК във връзка със задължението му да разгледа всички въпроси във въззивната жалба; за приложението на чл.52 ЗЗД, както и какъв е разумният срок за воденето на досъдебно и съдебно производство и дали опреденото обезщетение за неимуществени вреди е достатъчно да го компенсира. Изложени са съображения, че повдигнатите въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС решение № 73/16.09.2013г. по гр.д. № 964/2011г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 358/06.01.2015г. по гр.д. № 2026/2014г. на ВКС, ІV г.о.
Касационна жалба против решението на Апелативен съд Пловдив в осъдителната му част за неимуществените вреди над 8000 лева е постъпила и от прокуратурата с твърдения, че въззивното решение е неправилно и необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди, като се твърди, че в обжалваното решение са решени в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, в който смисъл са приложените решения на ВКС по чл.290 ГПК.
За да постанови обжалваното решение по предявения иск за неимуществените вреди, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като са били повдигнати обвинения за извършени престъпления от общ характер, по които е била постановена оправдателна присъда. Съдът е приел, че ищецът е привлечен като обвиняем и му е взета мярка за неотклонение от 15.02.2011 г. за престъпления по чл.203, ал.1, вр. с чл.201, чл.26, ал.1, вр. с ал.2 от НК и чл.291, ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. с ал.2 от НК, а по обвинителния акт от 16.12.2011 г. за престъпление по чл.203, ал.1, вр. с чл.202, ал.2, т.1 вр. с чл.201, чл.26, ал.1, вр. с ал.2 НК, но с влязла в сила на 15.07.2014 г. присъда по НОХД № 2302/2011 г. /след като са били постановени две осъдителни присъди и отмяната им с решение по дело № 1394/2013 г. на ВКС, НК/ К. Г. В. е признат за невиновен по повдигнатите обвинения. При тези релевантни за спора обстоятелства и с оглед периода на наказателното преследване от повдигане на обвинение до влизането в сила на оправдателната присъда – повече от три години, съобразявайки тежестта на обвинението и степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца от преживения стрес и емоционален дисконфорт довели до отчуждаване и социална изолация, както и забраната да напуска страната, заради която е преустановил търговски връзки, които е създал като изпълнителен директор на [фирма], [населено място], съдът е приел, че справедливото обезщетение за причинените вреди е в размер на 15 000 лева.
При проверката за допустимост на подадените касационни жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК в частта, в която е уважен предявения иск за неимуществени вреди, поради следните съображения: Поставените в изложението към касационните жалби на ищеца и на ответника правни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди на ищеца, което е в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди и въз основа на тях е приел, че степента на въздействие на ищеца от наказателното преследване върху неговия живот в личен и професионален план е с по-голям интензитет от обичайния, поради което с оглед на обществения статус и възможностите му за професионална реализация е определил размер на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
Поставените в изложението към касационните жалби въпроси за прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД не обуславят допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, според което държавата се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които се установи съпричиняване на вредоносния резултат. В случаите на частично оправдаване по обвиненията, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, също се дължи обезщетение за неимуществени вреди, което се определя глобално по справедливост според чл.52 ЗЗД. В обжалваното решение се приема, че пострадалият е изцяло оправдан, поради което няма противоречие с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.
Не може да се приеме, че поставените въпроси за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди са разрешени в противоречие с представените съдебни решения, представляващи задължителна съдебна практика, когато в тях е определен размер на обезщетение за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства за вида и продължителността на наказателното преследване, както и конкретно установените по всяко от делата негативни проявления във физическата и емоционална сфера на пострадалите и техните семейства. В случая, съдът е извършил преценка за причинно-следствената връзка между действията на ищеца като длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение в търговско предприятие и настъпилия вредоносен резултат с оглед на особеностите на конкретния случай, съобразявайки установената практика на ВКС да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на дължимото обезщетение – вида и продължителността на наказателното преследване на ищеца за престъпление, което е тежко по смисъла на НК и по което обвинение са били постановени две осъдителни присъди; за действително преживяните стрес и безпокойство, както и отражението на незаконното обвинение върху неговия социален живот, включително и ограничаването за свободно придвижване извън страната. Въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението се обуславя от приобщените по делото доказателства за негативните проявления в здравословното състояние и семейния живот на ищеца. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение на съда, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. В тази връзка, поставените правни въпроси, какъв е разумният срок за воденето на досъдебно и съдебно производство и дали опреденото обезщетение за неимуществени вреди е достатъчно да го компенсира, независимо че обуславят обжалваното решение, не дават основание за допускане на касационно обжалване, тъй като решението е в съответствие с практика на ВКС – напр. решение по гр.д. № 1902/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което се приема, че конкретното проявление на вредата, изразяваща се в накърняване на доброто име и съпътстващите я страдания и огорчения за ищеца, следва да се преценяват конкретно във всеки конкретен случай и зависят от степента на засягане моралните ценности и неимуществени права, като обезщетението се определя въз основа на обществения критерий за справедливост и обществено-икономическите условия на живот. Съдът е уважил претенцията за обезщетение, но е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата над 15 000 лева. Решението на въззивната инстанция е в съответствие с трайно установената практика по тълкуването и прилагането на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 50 от 23.03.2016 г. по гр.д. № 94/2016 г. на Апелативен съд Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2