4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 457
гр. София, 21 април 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4737 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 13267/29.08.2016 г. на „И. П. Д.“ А. – [населено място], представлявано от адв. Ст.Н., срещу въззивно решение № III-90/08.07.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 535/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 192/27.11.2015 г. по гр.д. № 107/2015 г. на Районен съд – Поморие. С първоинстанционното решение е обявен за окончателен на основание чл. 19, ал.3 ЗЗД предварителен договор от 13.09.2011 г., сключен между жалбоподателя и А. Ю. Р., за продажба на недвижим имот – апартамент № 34-14, със застроена площ от 57.11 кв.м., съобразно одобрен архитектурен проект, заедно с 21 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, находящ се в [населено място], [община], Ваканционен комплекс „М. к.“, сектор 22, вход 34, ет.2, за сумата 69 000 евро, заплатена изцяло по банков път по сметката на дружеството – продавач.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че е налице основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1/ за задължението на въззивния съд и в случаите, когато на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на първата инстанция, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора; 2/ за задължението на въззивната инстанция в мотивите си да извърши анализ и оценка на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните. По първия въпрос се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с разрешението по т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 157/08.11.2011 г. по търг.д. № 823/2010 г. II т.о.; решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г., IV г.о.; решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г., IV г.о.; а по втория – с решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., IV г.о.; решение № 164/04.06.2014 г. по гр.д. № 196/2014 г., III г.о.; решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г., II г.о. и решение № 388/17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г., IV г.о. на ВКС на РБ.
Ответникът по жалбата – А. Ю. Р., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че между касатора и ответника на 13.09.2011 г. е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект – апартамент във ваканционен комплекс „М. К.“. Продавачът се задължил да прехвърли собствеността върху обекта в 60-дневен срок след окончателното изплащане от страна на купувача на договорената продажна цена от 69 000 евро, платима на вноски до 15.09.2014 г. Въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за обявяване на предварителния договор за окончателен – имотът е индивидуализиран, купувачът е собственик на същия, продажната цена е заплатена изцяло от купувача, като последната вноска е преведена по банковата сметка на ответното дружество на 05.09.2013 г., но в 60-дневния срок продавачът не е прехвърлил правото на собственост върху недвижимия имот. Съдът е посочил, че продавачът не е изпълнил насрещното си задължение, дори да се приеме, че срокът е започнал да тече, считано от установената в договора крайна дата за изплащане на цената – 15.09.2014 г. Задължението не е изпълнено и след отправената от купувача до дружеството нотариална покана, връчена на 12.11.2014 г.
При тези факти съдът е приел, че искът с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е основателен и сключеният от страните предварителен договор следва да бъде обявен за окончателен. Посочено е, че наличието на непогасени данъчни задължения на продавача към държавата, не е пречка за уважаването на иска, а е основание само за отказ да се издаде на купувача заверен препис от решението, докато не се представят доказателства, че задълженията са платени. Тежестта на доказване за липса на задължения е на ищеца, като е без значение кой ще погаси задълженията. Ако ищецът погаси задълженията на праводателя си, той ще се суброгира в правата на държавата.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, съставът на ВКС, ІV г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Първият поставен в изложението въпрос, касаещ задължението на въззивната инстанция да изложи свои собствени мотиви, дори когато препраща на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е неотносим. Въззивният съд не е мотивирал решението си чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, а е извършил своя собствена преценка на всички събрани по делото доказателства, обсъдил е в цялост обстоятелствата, релевантни за осъществяване на кумулативно изискуемите материалноправни предпоставки за възникване на субективното потестативно право на купувача да иска обявяване на сключения предварителен договор за окончателен, а именно – наличие на предварителен договор, сключен в изискуемата от закона писмена форма, в който се съдържат всички съществени условия на окончателния, изискуемост на задължението на продавача за прехвърляне на собствеността и изправност на купувача.
По втория процесуалноправен въпрос, касаещ процесуалните задължения на въззивната инстанция, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
В случая, както се посочи и по-горе, въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, в рамките на проверката по чл.269 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № III-90/ 08.07.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 535/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.