1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
гр.София, 15 февруари 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3721 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Й. М., представляван от адв.И. М., срещу въззивно решение №431/28.03.2016 г., постановено по възз.гр.д. №138/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение №297/30.01.2016 г. по гр.д. № 7093/2014 г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е обявен за нищожен като привиден договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 164, т.77, нот.дело № 17764/17.08.2006 г., с който ищците Н. С. Б., Е. Н. И. и И. Н. Б. са прехвърлили на ответницата К. Б., през време на брака й с ответника Г. М., правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място] и представляващ – втори жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда със сутерен, със застроена площ от 102 кв. м., построен в дворно място с площ от 881 кв. м., съставляващо имот № 55, а по скица имота № 503.55, за която е образуван УПИ № ІІІ в кв.2 по регулационния план на града, при описани в акта граници. С решението е обявена за действителна прикритата сделка – договор за дарение между същите страни и по отношение на същия имот.
В подадената касационна жалба касаторът поддържа, че съдебният акт е незаконосъобразен, необоснован и постановен при съществено нарушение на процесуалните правила.
В представеното изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК са развити доводи за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да анализира всички събрани по делото доказателства и да обсъди и даде отговор на всички доводи и възражения на страните; за правното значение на писмен документ, издаден и подписан само от единия съпруг – страна по сключена през време на брака придобивна сделка и за възможността документът да послужи в процеса като доказателство за разкриване на симулативността й; за допустимостта на свидетелските показания за установяване на твърдяната симулация, когато признанието изхожда само от единия от съпрузите, страна по оспорваната сделка.
По отношение на тези въпроси се сочи, че съдебният акт е постановен в противоречие със задължителната съдебна практика, както и че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата – Н. С. Б., Е. Н. И., И. Н. Б. и К. И. Б. – в писмените си отговори изразяват становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
По делото е установено, че на 17.08.2006г., ищците са прехвърлили правото на собственост върху жилищен имот, находящ се в [населено място], на ответницата и тяхна родственица К. Б., през време на брака й с жалбоподателя Г. М.. Съдът е приел, че ищците, чиято е доказателствената тежест, са установили правно релевантните за спора факти – че съгласието на страните по процесната сделка, оформена като договор за продажба на недвижим имот, е привидно, както и че същата прикрива договор за дарение. Изводът е направен след съвкупен анализ, оценка и обсъждане на всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни и експертни заключения. В тази връзка, представените в производството частни документи – две декларации от 18.03.2014г. и „обратно писмо” от 03.04.2014г., със заверка на подписите на продавачите и купувачката, в които страните по договора са направили изявления, че общата им воля е била имотът да бъде дарен на К. Б., че продажна цена не е била уговаряна и в действителност такава не е заплащана от приобретателката – са ценени от съда като начало на писмено доказателство за разкриване на симулацията по отношение на неучаствалия в договора за продажба и при съставяне на обратните документи съпруг на купувачката, който като съответник по иска е оспорвал основателността му. С оглед обстоятелството, че декларациите и обратното писмо, са съставени значително време след сключването на оспорената сделка, респ. след прекратяване на брака между ответниците и преди завеждане на настоящото дело, съдът е посочил, че за да послужи като доказателство за симулацията, достатъчно е частният документ да е съставен в писмена форма и във връзка със симулативната сделка, като моментът на съставянето му е без значение. За разкриване на симулацията спрямо оспорващия я ответник, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото свидетелски показания, посочил е на кои от тях и защо дава вяра, като е приел за установено, че страните не са имали намерение да се обвържат с правните последици на договор за продажба на имота, а действителната им воля е била ответницата да бъде надарена; че е налице прикрита сделка – договор за дарение; че привидният договор е оформен като продажба единствено поради настояването на ответника – бивш съпруг на приобретателката; както и че симулативно посочената в нотариалния акт продажна цена не е уговаряна и платена на прехвърлителите.
В заключение е направен извод, че следва да се обяви нищожността на договора за продажба като привиден и валидността на прикритата сделка – договора за дарение на недвижимия имот.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, въпреки че поставените в изложението правни въпроси обуславят крайното решение на съда, но те нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по тях има трайно установена задължителна практика на ВКС, в съответствие с която е произнасянето на въззивната инстанция.
С решения на ВКС, в т.ч. и тези, посочени от касатора, постановени по реда на чл.290 ГПК /напр. – решение №464/16.06.2010 по гр.д. №1069/ 2009г., I г.о., решение №91/13.07.2011г. по гр.д.№2969/2008г. IV г.о., решение №544/06.01.2011г., II г.о., решение №775/22.11. 2010г. по гр.д.№ 929/2009г. I г.о., решение №30/ 11.02.2015г. по гр.д.№4188/2014г. IV г.о. на ВКС и др./, безпротиворечиво е прието, че в случаите на възмездно придобиване на имущество през време на брака на името на единия съпруг, другият съпруг придобива право на собственост по силата на закона на основание установения в чл.21 ал.1 СК /респ., чл.19 ал.1 СК – отм./ режим на съпружеска имуществена общност върху вещи и права върху вещи, придобити в резултат на съвместен принос, който принос се предполага до доказване на противното. Това обаче не означава, че по силата на закона този съпруг става и страна по договора. Затова обратният документ, изхождащ от съпруга – купувач и удостоверяващ действителните отношения между страните по договора, не обвързва неучастващия съпруг. В този случай подписаният от единия съпруг документ има значение на начало на писмено доказателство за разкриване на симулацията и по отношение на неучастващия. Тъй като двамата съпрузи имат качеството на необходими другари, когато единият признава симулативния характер на сделката, а другият го оспорва, съгласно правилото на чл.217 ГПК /респ. чл. 173 ГПК – отм./, ако фактическите им твърдения относно общите факти си противоречат, съдът следва да ги преценява с оглед всички обстоятелства по делото.
Симулацията е съгласуваност на волеизявленията на договарящите страни. Сключеният договор е привиден, когато страните са се съгласили, че няма да си дължат посочените престации. Когато единият съпруг, не е в кръга на „договарящите” и не е подписал документа, разкриващ симулативността на сделката, този документ, както се посочи, няма обвързваща доказателствена сила за него, но може да послужи за „начало на писмено доказателство”, респ. и за предпоставка за допустимост на свидетелските показания, защото признанието на един от необходимите другари има значение и за останалите и прави допустим разпита на свидетели за установяване на симулацията по отношение на всички, съгласно чл.165 ал.2, вр. чл.216 ал.2 ГПК. Документът може да е случаен и е без значение към кого е адресиран /напр. писмо до трето лице/, но трябва да изхожда от страната, на която се дължи различна от посочената в договора престация, или да удостоверява нейно изявление пред държавен орган, което прави симулацията вероятна. Константно е разбирането в съдебната практика, че за да се цени и да послужи като доказателство за разкриване привидността на сделката, времето на изготвяне на документа – преди, по време или след сключването на оспорвания договор – също не е от значение. В същата насока е и приетото от въззивния съд, поради което твърдяното от касатора противоречие на атакуваното решение със задължителната за съобразяване практика на ВКС по поставените проблеми, не е налице.
На следващо място, постоянна е практиката на ВКС и по въпроса, че официалната удостоверителна сила на нотариалния акт не се разпростира върху цялото му съдържание. В частта, в която отразява изявления на страните за плащане на цената на имота, той е частен свидетелстващ документ и не се ползва с обвързваща доказателствена сила, тъй като установява благоприятни за приобретателите – ответници факти. Същевременно, въпросът за плащането на цената не е релевантен за настоящия спор / за симулация на продажбата, като прикриваща дарение/, защото от значение е намерението и уговорката за възмездност, а не изпълнението на поетото задължение. По делото въззивният съд е установил от представените декларации и „обратно писмо”, изходящи от страните по сделката и от кредитираните свидетелски показания, привидността на явната сделка и действителното дарствено намерение и уговорка на страните и го е разкрил по предявените искове.
По въпроса в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, също не е налице основание за допускане на касационния контрол. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл.235 ал.2 ГПК, изложил е свои собствени решаващи мотиви по спора, а несъгласието на касатора с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за необоснованост на обжалвания акт, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Ответните страни по касационната жалба в писмените си отговори са направили искания за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Към отговорите обаче липсват приложени доказателства за направени такива разходи – представени са само пълномощни за адв. Н. А. /л.148/ и адв. Д.Т. /л.154/, без в същите или в друг документ да са вписани съответните договорени и заплатени адвокатски възнаграждения. Поради това, разноски за касационното производство в полза на Н. С. Б., Е. Н. И., И. Н. Б. и К. И. Б., не се присъждат.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №431/28.03.2016 г., постановено по възз.гр.д. №138/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.