4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 751
гр.София, 26 октомври 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2663 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Н. М. срещу въззивно решение №42/02.03.2016г. постановено по възз.гр.д.№ 625/2015г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което като е потвърдено решение №338/15.07.2015г. на РС – Кюстендил, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу П. на РБ и М. – София иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 15 000 лева.
В касационната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпроса – възможно ли е присъждане на обезщетение по ЗОДОВ в случаите, когато наказателното производство не е прекратено, респ. няма постановена и влязла в сила оправдателна присъда. Сочи се, че въпросът е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция, а същевременно поради липса на задължителна съдебна практика, отговорът му ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответните страни в производството – П. на РБ и М. – не са подали писмени отговори.
Касационната жалба е допустима – постъпила е в срока по чл.283ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да отхвърли предявеният от Л. М. иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно водено срещу нея наказателно производство, за което ищцата е твърдяла, че то е прекратено с Постановление на РП- Кюстендил от 27.05.2014г., въззивният съд е посочил, че от представените по делото доказателства се установява, че наказателното производство не е приключило и е висящо пред РС – Кюстендил. В тази връзка е установено, че постановлението за прекратяване на предварителното производство е отменено на 12.02.2015г. от ОП – Кюстендил, срещу ищцата е внесен обвинителен акт и е образувано нохд №232/2015г. по описа на РС – Кюстендил, което и към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция /съгласно изисканите справки/ не е приключило. При тези неоспорени от страните факти, съдът е приел, че не е налице фактическият състав на основанието по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, тъй като не може да се направи извод за незаконно повдигнато и поддържано обвинение срещу М.. Поради това, предявеният иск за репариране на неимуществени вреди, причинени в резултат на упражнена незаконна процесуална принуда по въпросното досъдебно производство, е счетен за неоснователен и е отхвърлен.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По проблема за предпоставките, при които може да бъде ангажирана отговорността на правозащитните органи по реда на чл.2 ЗОДОВ, е налице константна съдебна практика, в т.ч. и задължителна, което обстоятелство изключва приложното поле на нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото касаторката не се позовава и не аргументира необходимост от промяна на тази практика.
В мотивите на ТР№3 /2004г. и ТР№ 5/2015г. на ОСГК е разяснено, че съгласно чл.7 от Конституцията на Р. Б. държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Основната предпоставка за ангажиране отговорността на държавата е незаконност на действията на държавните органи.
ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията права. Той е и едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на чл.35 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /Конвенцията/. По чл.2 ЗОДОВ държавата, в съответствие с посочения по-горе конституционен принцип, носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи, които я представляват като процесуални субституенти. Според чл.4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Това задължение на държавата произтича и от Конвенцията. Специалната отговорност на държавата по чл.2 ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална принуда, която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно значение. В хипотезата на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ лицето е непозволено увредено, когато обвинението е неоснователно. Цитираната разпоредба посочва изчерпателно случаите, в които държавата отговоря за вреди от незаконно обвинение – когато лицето е било обвинено в извършване на престъпление и бъде оправдано, или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето, или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.
По настоящото дело е безспорно установено, че и към момента на приключване на производството пред въззивната инстанция, наказателното преследване, респ. от провеждането на процесуалните действия по което ищцата твърди, че са й причинени неимуществени вреди, не е приключило и е висящо по внесен в РС – Кюстендил обвинителен акт. При това положение, в съответствие със закона и константната практика, е приетото от въззивния съд, че не е налице основната предпоставка за ангажиране отговорността на държавата – установена незаконност на действията на прокуратурата и М. във връзка с повдигнато и поддържано спрямо ищцата обвинение в извършване на престъпление. Отсъствието на неоснователно осъществена процесуална принуда по отношение на Л.М., предвид изложените в исковата й молба факти и обстоятелства за извършени процесуално незаконосъобразни действия от органите на предварителното производство, обуславя неоснователност на предявения иск, какъвто извод е направил и въззивният съд.
Следва да се посочи, че позоваването на касаторката на чл.5 от Конвенцията, респ. доводът, че правото й на обезщетение произтича пряко от цитираната норма, а съдът не се е произнесъл, са извън предмета на делото. В исковата молба няма каквито и да е твърдения за нарушено право на свобода и сигурност по смисъла на чл.5 от Конвенцията /изложение на факти, които да попадат в приложното поле на цитираната норма/. Ако такива бяха изложени, независимо дали страната се е позовала на Конвенцията или на друга правна норма, за съда би възникнало задължение да ги разгледа и да се произнесе. Подобно основание, обаче не е въведено, а цитирането на определена правна норма не е равнозначно на заявено за разглеждане основание на иска. Нещо повече, не само, че твърдения, обуславящи право на обезщетение по чл.5 от Конвенцията, са извън очертания предмет на иска, но по делото няма никакви доказателства Л. М. да е била арестувана, или лишена от свобода.
Предвид всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.
Мотивиран така и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №42 от 02.03.2016г., постановено по възз.гр.д.№ 625/2015г. на Окръжен съд – Кюстендил.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.