7
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 937
гр. София, 06 октомври 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 374 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7258/02.12.2016 г. на М. Н. Л., действаща лично и със съгласието на своя законен представител Н. Ж. Л., чрез адв. М. Х., против въззивно решение № 143/28.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 326/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено решение № 341/22.06.2016 г. по гр.д. № 2585/2015 г. на Районен съд – Ямбол. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от Г. В. М. иск с правно основание чл.134, ал.1 ЗЗД вр. с чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част на Ж. Н. Л. от наследството на И. Б. Л., като завещателното разпореждане, извършено със завещание от 14.03.2012 г., вписано на 08.10.2013 г., вх. № 8966, т. 12, стр. 162 на Служба по вписванията – Я., с което И. Б. Л. е завещала на М. Н. Л. цялото си движимо и недвижимо имущество, в това число и апартамент № 49 със застроена площ от 68.50 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], вх. В, ет. 1, ведно с прилежащото му избено помещение № 9 с площ от 5.34 кв.м, е намалено да размера на Ѕ ид. част.
Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е недопустим, тъй като е постановен по нередовна искова молба, която не е съобразена с изискванията на чл.127, ал.1 ГПК за посочване на съда, името и адреса на ответника; обстоятелствата, на които се основава иска, в какво се състои искането и цена на иска; както и не е приложен документ за внесена държавна такса. В тази връзка са изложени доводи, че предвидената в разпоредбата на чл.211 ГПК възможност за предявяване на насрещен иск с отговора на исковата молба, не дерогира общите правила за редовност и допустимост по чл.127 ГПК и чл.128 ГПК, с които насрещната искова молба следва да бъде съобразена. Страната се позовава на приетото по т.5 с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че когато нередовността на исковата молба се констатира и е неотстранима пред касационната инстанция – в хипотезата на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК – решението на въззивния съд е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК са релевирани основанията за допускане на касационното обжалване по чл.281, т.2 и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Евентуалната недопустимост на въззивното решение е аргументирана с изложените по-горе твърдения за произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба; а противоречието със задължителната съдебна практика се твърди, че е налице по процесуалноправния въпрос /уточнен от състава на ВКС/ – за задължението на въззивния съд и в случаите, когато на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на първата инстанция, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, след анализ и оценка събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните.
Ответната страна по жалбата – Г. В. М., в писмен отговор поддържа становище, че липсват предпоставки за допускане на касационния контрол.
Ответникът Ж. Н. Л. не е депозирал писмен отговор.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че Г. В. М., упражнил на основание чл. 134 ЗЗД правото на Ж. Н. Л. за възстановяване на запазената част от наследството му, се легитимира като кредитор на Л., видно от приложеното изп.д. № 20128780401148 на ЧСИ И. Х., по което предмет на принудително изпълнение е парично задължение за сумата 14 000 щатски долара главница /с левова равностойност 21 700 лв./ и лихва за забава от 2 000 лв., изтекла за периода от 07.09.2009 г. до 20.09.2012 г. Длъжникът – съищец е единствен наследник по закон на майка си И. Б. Л., която със завещание от 14.03.2012 г. се разпоредила с цялото си движимо и недвижимо имущество, включващо и апартамент в [населено място], на [улица], в полза на ответницата – М. Н. Л.. Наследникът, чийто права са упражнени с предявяването на иска по чл. 134 ЗЗД е бил призован към наследяване и е приел наследството на майка си чрез конклудентни действия, получавайки след смъртта й последната й пенсия. Не е било необходимо приемане на наследството под опис, тъй като извършеното завещателно разпореждане е общо и придава на лицето, в полза на което е направено, качеството на наследник /по арг. от чл.16, ал. 1 ЗН/, а не на кредитор на наследството / в какъвто смисъл са и мотивите по т.4 от ТР № 3/2013 г., ОСГК на ВКС, че приемане на наследството по опис е предпоставка за реализиране на правото по чл.30 ЗН, само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното му разпореждане е универсално/. На следващо място е посочено, че правото на наследник за възстановяване на запазената му част може да бъде упражнено от негов кредитор чрез предявяване на косвения иск, като в тази връзка съдът се е позовал на разясненията, дадени с т. 3 б на ППВС № 7/1973 г. Съгласно нормата на чл.134 ЗЗД кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворяването му. Интерес от упражняване на имущественото потестативно право по чл.30 ЗН е налице, когато бездействието на длъжника заплашва удовлетворяването на кредитора, а в случая бездействието на наследник с право на запазена част да поиска намаляване на завещателно разпореждане, облагодетелстващо трето лице, застрашава кредитора, тъй като би довело до невъзможност последният да насочи принудително изпълнение, за да се удовлетвори за вземането си, спрямо тази част от имуществото на длъжника. За неоснователно е преценено възражението на ответника, че в обхвата на обезпечителното право по чл.134 ЗЗД се включват само такива действия на кредитора, които водят до запазване на наличното имущество на длъжника, но искът по чл.134 ЗЗД е неприложим, когато се касае за действия, водещи до увеличаване на имуществото. Посочено е, че последиците от бездействието на наследника се приравняват на тези на отказ от наследство, при който кредиторите могат да искат унищожаване на отказа в своя полза, ако не могат да се удовлетворят от имуществото на наследника. След съвкупен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че са налице всички предпоставки за уважаването на предявения иск и е постановил намаляване на завещателното разпореждане, с което в полза на ответницата М. Л. е било завещано цялото имущество на наследодателката, с Ѕ ид.ч. на основание чл. 29, ал.1 ЗН.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол.
Поддържаното основание по чл.281, т.2 ГПК – евентуална недопустимост на атакувания съдебен акт – не се установява. Аргументацията в изложението по този въпрос се свежда до разбирането, че въззивното решение е постановено по нередовна искова молба, тъй като ищецът по насрещната искова претенция не е посочил съда, до който е адресирано искането; името и адреса на ответника; обстоятелствата, на които се основава иска, в какво се състои искането и цена на иска; както и че не е приложил документ за внесена държавна такса. Съгласно чл. 211, ал. 2 ГПК предявяването на насрещен иск става по правилата за предявяване на иска. Исковата молба следва да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 ГПК – освен посочване на съда, имената и адресите на страните и техните законни представители следва да съдържа цената на иска, когато последният е оценяем, изложение на обстоятелствата, на които се основава искът и в какво се състои искането. В случая производството по насрещния иск е образувано по редовна и съобразена с изискванията на процесуалния закон искова молба, съдържаща посочване на съда, до който е адресирана, имената на ответната страна и законния й представител, както и подробно изложение на фактите и обстоятелствата, на които се основава иска по чл.134 ЗЗД вр. с чл.30 ЗН. Ищецът е установил процесуалната си легитимация на кредитор на лицето, чиито права упражнява с предявяване на сурогационния иск. Посочени са фактите и обстоятелствата, които според ищеца са релевантни за уважаване на искането за възстановяване на запазената част от наследството на длъжника; както и вида на търсената защита на предявеното за разглеждане спорно материално право. Внесена е дължимата държавна такса за разглеждане на спора /за което е приложен и съответния платежен документ – л.8 от първоинстанционното производство/, според определената от съда с определението му от 03.09.2015 г. цена на иска.
По изведения в изложението процесуалноправен въпрос, касаещ мотивите на решението на въззивната инстанция, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение.
Константно ВКС е приемал, че предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, може да се използва, ако е налице съвпадение на фактическите и правните констатации, а не само на крайния резултат от решаващата дейност /т.е. на диспозитива/ на двете инстанции. Разпоредбата на чл.272 ГПК по никакъв начин не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не освобождава въззивната инстанция от задължението й да се произнесе по спорния предмет на делото в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК. Между мотивите на първоинстанционния съд, които чрез препращането са станали част от мотивите на въззивното решение, и приетото от въззивния съд в отговор на оплакванията и доводите във възивната жалба, не следва да има никакво противоречие. Излагането на ясни, убедителни, без съдържателни противоречия и празноти мотиви, при съблюдаване на съдопроизводствените правила по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, е задължение на въззивния съд и в случаите, когато той прилага нормата на чл.272 ГПК /в т.см. – решение № 157/ 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г., II т.о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. II т.о.; решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г., IV г.о., решение №187/07.07.2016 г. по гр.д.№ 1332/2015г., ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/.
В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани както в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, така и чрез препращане, на основание чл. 272 ГПК, към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Мотивите на въззивното решение отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. В тях се съдържа анализ, оценка и обсъждане на представените по делото доказателства, отговор на възраженията и доводите на страните, респ. собствени фактически и правни изводи по съществото на предмета на спора. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на производството по чл.288 ГПК. По такива въпроси ВКС дължи произнасяне, ако касационното обжалване бъде допуснато на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК, каквито предпоставки в случая не са налице.
При този изход на делото, основателно е искането на ответникът по касационната жалба Г.М. за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 143/28.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 326/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол.
ОСЪЖДА М. Н. Л., с ЕГН – [ЕГН], действаща лично и със съгласието на законния й представител Н. Ж. Л., със съдебен адрес – [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 1, ап. 1 – адв. М. Х., да заплати на Г. В. М. от [населено място], [улица], разноски за тази инстанция в размер на сумата 500 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.