4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
София, 16.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев т.д.№ 60008 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез адвокат К. М. от АК–С. З., срещу въззивно решение № 37/01.02.2016 г. по въззивно т.д. № 664/2015 г. на Апелативен съд П., с което е отменено решение № 272/17.07.2015 г. по т.д. № 405/2013 г. на Окръжен съд Стара Загора и е уважен предявения от [фирма] против [фирма] иск на основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата от 347 115,41 лева, представляваща непогасен остатък по фактура № [ЕГН]/22.12.2008 г., ведно със законните лихви до изплащането.
В жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обуславящи изхода на делото въпроси за правомощията на въззивната инстанция – допустимо ли е служебно съдът да събира доказателства и да преценява незаявени в съответните процесуални срокове факти, имащи отношение към делото, в противоречие с т.1 и т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и значението на ползван данъчен кредит за доказателствената стойност на осчетоводена фактура, с поддържано произнасяне в противоречие с решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, II т.о.
От [фирма] чрез адвокат С. Т. от АК–С. З. е подаден писмен отговор, в който се оспорват доводите в касационната жалба като считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и претендират разноски.
Касационната жалба на [фирма] е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е редовна и процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с подписания протокол за прихващане на вземания и задължения между страните е извършена компенсация на насрещните задължения до размера на по-малкото от тях, поради което ответникът е останал задължен към ищеца със сумата претендирана от ищеца. Установено е, че насрещните задължения са осчетоводени в двете спорещи дружества и представляват признание за съществуване на дълга от ответника. Направен е извод за съществуване на вземането за цената по сключения договор за покупко-продажба на недвижим имот, с нотариален акт № 41/22.12.2008 г., за което е била издадена данъчна фактура № [ЕГН]/22.12.2008 г., с който ищецът е прехвърлил на ответника имот в [населено място], [община], впоследствие продаден от ответното дружество на трето за спора лице. Съобразявайки извършеното преобразуване чрез вливане на търговското дружество на третото лице в дружеството на ищеца по делото и подписаният на 31.12.2008 г. протокол за прихващане на вземания и задължения и заключение на вещото лице, въззивният съд е приел, че вземането по фактура № [ЕГН]/22.12.2008 г. в размер на 347 115,41 лева, представлява неизплатен остатък след прихващане на насрещните задължения и се дължи от ответника. Направеното оспорване, дали фактурата носи подписа на представляващия дружеството, съдът е приел за неоснователно след като вземането е отразено в годишните финансови отчети на ответника и те са подписани от неговия управител. Въззивният съд е изложил съображения и по отношение на извършеното в хода на процеса сторниране на задълженията спрямо ищеца, като е приел, че това действие е без правно значение, тъй като не е подкрепено с първични счетоводни документи, с оглед на което е уважил предявения иск.
При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените в изложението въпроси, независимо че обуславят изхода на делото, не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съдът е установил всички релевантни за изхода на делото фактически обстоятелства и въз основа на тях е формирал извод, че е налице вземане по фактура № [ЕГН]/22.12.2008 г., представляващо остатък след извършено компенсиране на насрещните задължения между страните, които са ги осчетоводили надлежно, в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд.
В случая, въззивният съд е направил подробен анализ на приетите по делото доказателства, установяващи конкретния размер на вземането за продажна цена по договора за покупко-продажба с нотариален акт № 41 от 2008 г., за което е издадена процесната фактура. Не може да се приеме, че въззивната инстанция се е произнесла на непредявено основание, обсъждайки незаявен от страните факт, след като е обсъждала значението на събрани вече доказателства – приетите пред първоинстанционния съд заключения на вещи лица от съдебно-счетоводната експертиза, във връзка с довода във въззивната жалба за неправилно приложение на материалния закон при преценката за значението на отразяване на издадената фактура в счетоводството на търговско дружество. Даденото разрешение в обжалваното решение е съобразно практиката на ВКС по чл.290 ГПК, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по заявените фактически основания, в рамките на заявения предмет на делото, като обсъди наведените във въззивната жалба възражения и направи самостоятелни изводи по фактическата страна на спора и приложението на закона. В този смисъл, съдът не се е произнесъл в противоречие с т.1 и 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, с оглед ограниченията при събиране на нови или неприети в нарушение на процесуалните правила доказателства от първата инстанция.
Не е налице соченото противоречие с решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, II т.о., в което се приема, че само по себе си, отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата – представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване. В съдебната практика се приема, че упражняване на правото на данъчен кредит е само индиция за съществуващите между страните облигационни отношения, тъй като от решаващо значение за доказателствената стойност на записите в търговските книги е обстоятелството дали в тях фигурира признание на неизгоден за страната факт. В случая, изводите на въззивния съд не влизат в противоречие с приложената от касатора задължителна практика, поради което не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответната страна е поискала разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени в размер на 13 200 лева, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие, и приложеното банково извлечение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 37 от 01.02.2016 г. по в.т.д. № 664/2015 г. на Апелативен съд П..
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], офис № 2 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез адвокат С. Т. от АК–С. З., разноските пред настоящата инстанция в размер на 13 200 (тринадесет хиляди и двеста) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.