1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 787
гр. София, 10.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева търговско дело № 50042 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], представлявано от управителя П. П., срещу Решение № II-51/19.06.2015 г., постановено по възз.гр.д. № 597/2015 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено Решение № 43/12.01.2015г. по гр.д. № 3740/ 2014г. на Р. съд – Бургас. С първоинстанционното решение, по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, е прието за установено, че в резултат на неприключена от ответника – превозвач митническа операция по режим „транзит”, [фирма] дължи на [фирма] – [населено място] сумите по издадената на основание чл.410 ГПК заповед за изпълнение № 1349/24.03.2014г. по ч.гр.д. № 2219/2014 г. на РС – Бургас, а именно: главница в размер на 18 672.08 лв. – изплатено от ищеца задължение на гарантирани митни сборове по режима „транзит”, съгласно декларация № 13BG00570200366476/30.04.2013 г., заедно със законната лихва, считано от 21.03.2014г. до окончателното изплащане на сумата; и изтекла лихва за забава в размер на 1034.54 лв. върху главницата за периода от 30.04.2013г. до 03.12.2013г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а евентуално – незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, жалбоподателят сочи основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по множество въпроси, като счита, че отговорите по тях имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпросите са формулирани така: 1/Кои разпоредби следва да намерят приложение – тези, уреждащи отношенията по договор за поръчка (чл. 280 и сл. ЗЗД) или тези, уреждащи комисионния договор (чл.348 и сл. ТЗ) в случаите, когато комисионерът – митнически агент се задължи по поръчка на доверителя да извърши от свое име и за негова сметка една или повече сделки; 2/ Налице ли е разлика между представителя по ЗЗД, ТЗ и Закона за митниците; 3/ Пораждат ли правно действие за представлявания, действията на представителя – митнически агент, извършени пред митническите органи, когато той действа без нотариално заверено пълномощно, без знанието на представлявания и когато действията на представителя не са в полза на представлявания; 4/ Налице ли е интерес за превозвача да извършва митническо оформяне на стоката и гарантиране на митническите сборове, вкл. чрез митнически агент и кое е задълженото лице за митническо оформяне на стоката при режим „транзит”; 5/ Кой е титуляр на митническия режим „транзит”- товародателя или превозвача, след като превозвачът не се е задължил за митническо оформяне на стоките и същото е изключено от задълженията му по смисъла на чл.11 от Конвенцията CMR и следва ли да се счита, че превозвачът е задължено лице, ако без негово знание е посочен в транзитен митнически документ; 6/ Отговорен ли е превозвачът за задълженията по неприключен транзитен режим, когато от доказателствата по делото е видно, че същият е предал стоката на получателя в посочения от изпращача разтоварен адрес; 7/ Отговорен ли е получателят на стоката за представяне на последната в непроменено състояние пред митническото управление; 8/ Как следва да се преценят свидетелските показания на свидетел, допуснат по искане на ищеца, ако последните противоречат на твърденията на ищеца в исковата молба и на представени по делото официални писмени документи; 9/ Каква е доказателствената стойност на митническото административно производство, в случаите, когато за последното не е уведомена заинтересованата страна и не е налице издаден, връчен и влязъл в законна сила митнически акт; 10/ В производството по чл. 193 ГПК чрез какви доказателствени средства следва да бъде установено съдържанието на документ, изпратен по пощата и коя от страните носи доказателствената тежест за това; 11/ Валиден ли е устен договор между търговци, сключен чрез публично предложение, когато в последното е посочена писмената форма на договора като условие за неговата действителност; 12/ Следва ли да се приеме, че исковата претенция е доказана по основание и размер, ако договорните отношения между страните – търговци не са осчетоводени, липсва сключен писмен договор и изслушаните по делото свидетелски показания са в разрез с твърденията на ищеца; 13/ Предоставянето на обезпечение на митническите органи при извършването на транзитен внос, представлява ли сделка по смисъла на чл.348 ТЗ; 14/ Отговорен ли е превозвачът, когато е приел стоките, без да знае за доставянето им до получателя чрез режим „транзит“; 15/ Как следва да бъдат доказани трайните търговски отношения между страните и налице ли са трайни търговски отношения, когато сключената сделка е безвъзмездна, а предходните сделки между страните са с възмезден характер. По отношение на последния въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с Решение № 523/20.10.2008 г. по т.д. № 274/2008 г. на ВКС, I т.о.
Ответната страна по жалбата – [фирма] – поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение е прието, че предвид изложените в исковата молба на [фирма] факти и обстоятелства и от събраните по делото доказателства, се установява сключването на договор за поръчка, по смисъла на чл.280 ЗЗД, с който превозвачът – [фирма] – е възложил на ищеца да задейства транзитна митническа декларация и да гарантира плащането на митните сборове за транзитирана през територията на РБ стока (вино) до доставянето й на получателя в съответното митническо учреждение в Република С.. В изпълнение на това [фирма] се е задължило в качеството си на отговорно лице по смисъла на чл.100 ЗМ /в действалата редакция до отмяната, обн. в ДВ бр.58/2016г./ да обезпечи плащането на митните сборове пред митническите власти с притежавания от него сертификат за обща банкова гаранция. Направен е извод, че в случая се касае за възлагане от ответника на ищеца да извърши определени действия, във връзка с режима „транзит“, под който е поставена превозваната стока, а не за сключване от името на [фирма] и за сметка на ответника на една или повече търговски сделки, поради което в случая не се касае за отношения по комисионен договор. Посочено е, че договорът за поръчка е консенсуален, неформален вид договор, за чиято действителност в случая не се изисква писмена форма. В тази връзка е прието за неотносимо възражението на ответника, основано на нормата на чл.18 ЗМ, уреждаща писмената форма на митническото представителство, тъй като такива отношения, респ. задължение ищецът да представлява пряко или косвено ответника пред митническите власти, не е възлагано и не е поето. [фирма] е действало в качеството си на отговорно лице по смисъла на чл.100 ЗМ /отм./, което по силата на закона има задължение да обезпечи митническите вземания, които биха възникнали за стоката, предмет на транзитния режим. Анализирайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ищецът е обезпечил със собствения си сертификат за обща гаранция плащането на митните сборове, но ответникът – превозвач не е изпълнил задължението си да приключи режима транзит, съгласно предписаното с разпоредбите на чл.98 и чл.102, ал.2 ЗМ /действали до отмяната с ДВ бр.58/2016г./. Посочено е, че съгласно цитираните норми, режимът транзит завършва и задълженията на титуляря на режима са изпълнени, когато транзитираните стоки и изискваните документи бъдат представени в получаващото митническо учреждение, като отговорност за това носи и превозвачът. Вследствие на това неизпълнение от страна на превозвача е ангажирана отговорността на [фирма] да плати начислените с решение на началника на Митница Югозападна мита и такси. Плащането е извършено с три платежни нареждания в размера на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, предвид което съдът е приел, че предявеният установителен иск е основателен и го е уважил.
По формулираните в изложението на касатора въпроси, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Съгласно приетото с ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая, поставените от касатора въпроси в преобладаващата си част /въпроси №3, №6, №8, №9, №10, №11, №12, №14 и №15/ са по съществото си фактически, а не правни и отразяват несъгласието на страната с изводите на въззивната инстанция и направения анализ и оценка на доказателствата по делото. По такива въпроси ВКС се произнася в производството по разглеждане на касационната жалба по същество /чл.290 и сл. ГПК/, ако касационното обжалване бъде допуснато на някое от основанията по чл. 280, ал.1 ГПК, а не на етапа по селектиране на жалбите. Доводите за незаконосъобразност, необоснованост и за постановявяне на въззивното решение в нарушение на процесуалните правила са основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпрос №1, касаещ митническото представителство по чл.18 ЗМ и въпрос №2 за разликата между представителя по ЗЗД, ТЗ и Закона за митниците – са теоретични, зададени са общо от касатора, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд, поради което не могат да обусловят допускането на касационния контрол. Доколкото въпросите отразяват несъгласието на ответника с възприетата от съда правна квалификация на спора между страните и приложимите в тази връзка правни норми, изведени след субсумиране на посочените в исковата молба факти и обстоятелства, на твърденията на страните и на събраните по делото доказателства, тези въпроси са относими към правилността и обосноваността на решението, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, освен ако не се касае за недопустимо произнасяне, каквото в случая няма.
Въпрос №7 /отговорен ли е получателят на стоката за представяне на последната в непроменено състояние пред митническото управление/ и въпрос №13 /предоставянето на обезпечение на митническите органи при извършването на транзитен внос, представлява ли сделка по чл.348 ТЗ/ – са изцяло неотносими, тъй като не са били поставяни за разглеждане нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство и нямат никаква връзка с предмета на делото.
Въпроси №4 и №5, отнасящи се до това, кое лице е титуляр на митническия режим „транзит”, кои са задължените лица при митническо оформяне на стоки, поставени под режим „транзит”, респ. кои са отговорните за приключването на режима лица – също не обуславят допускането на касационния контрол.
На първо място, следва да се посочи, че така формулирани въпросите касаят административно-правните отношения, които възникват между лицата и митническата администрация, респ. митническия контрол по повод транзитирани през митническата територия на страната стоки, като в този контекст правоотношенията не са предмет на настоящото дело.
На второ място, отговорите на въпросите се съдържат в текстовете на действалите норми на чл.98 – чл.102 ЗМ /отм. с ДВ бр.58/2016г./, като чл.100, ал.1 и чл.102, ал.1 от ЗМ разпореждат, че „отговорното лице” е титуляр на режима транзит и същото е длъжно да представи обезпечение, за да осигури плащането на митническото задължение.
На трето място, за да направи решаващия си извод, че ответникът дължи на [фирма] митните сборове, чието плащане дружеството е обезпечило със сертификата си за обща гаранция и впоследствие е заплатило, въззивният съд се е позовал на изричната норма на чл.102, ал.2 ЗМ /отм./, според която, освен „отговорното лице” на режима транзит / в случая – ищеца, който е вписан като такъв в представената транзитна митническа декларация/, още и превозвачът има задължение да приключи транзитния режим на стоките с представянето им в получаващото митническо учреждение в определен срок. Неизпълнението на задължението за представяне на стоката в получаващото митническо учреждение е основание за ангажиране на отговорността на съответните лица, в това число и на превозвача. В този смисъл е и константната съдебна практика, напр. – ТР № 3/2003 г. на ВАС на РБ, с което е прието, че чуждестранните стоки, движили се под режим транзит, следва да бъдат представени пред митническите органи от лицето, което ги е въвело на митническата територия на Република България, или от лицето, което е поело превоза на стоките след тяхното въвеждане до определеното от митническите органи място. В разпоредбите на ППЗМ – отм. /чл.255 и сл., чл.324/ е регламентирана процедурата, която следва да бъде изпълнена, за да бъде освободен превозвачът от отговорност. Доколкото изпълнението на процедурата по приключване на режима транзит е положителен факт с благоприятни последици за превозвача, в негова тежест /а не на ищеца, който твърди отрицателен факт/ е да докаже настъпването на този факт.
По делото е прието, че режимът транзит не е приключен, поради което е ангажирана отговорността на ищеца като гарантиращо лице. В случая, със задействането на транзитната митническа декларация /която представлява официален писмен документ с обвързваща доказателствена сила/ и използването й от страна на ответника – превозвач, се установява както сключването на договора за поръчка между ищеца и ответника, така и на договора за поръчителство между митническите власти и ищеца. Двете съглашения са материализирани в административния документ. Съответно, с изплащането на начисленото митническо задължение, за [фирма] като поръчител се е породило правото да получи това, което е платил вместо длъжника – превозвач /чл.143 ал.1 ЗЗД/. Както се посочи, отговорността на превозвача е изрично предвидена с нормите на чл.45, чл.98 – чл.102 ЗМ /отм./. В този смисъл е и произнасянето на въззивния съд, поради което не са налице предпоставки за допускането на касационния контрол.
Ответната страна по жалбата – [фирма] – в писмения си отговор и с последваща молба, с приложен към нея списък по чл.80 ГПК, е направила искане за присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 150лв. Към отговора обаче, липсва представен договор за правна защита и доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер. Поради това, разноски за касационната инстанция не се дължат и не се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № II-51/19.06.2015 г., постановено по възз.гр.д. № 597/2015 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.