4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 345
гр.София, 07 април 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 968 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура – София и на В. А. Р. и М. А. Р., представлявани от адв.Д.Г., срещу въззивно решение №2316/ 25.11.2015г. постановено по възз.гр.д.№3152/2015г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на решение №2149/21.05.2015г. по гр.д.№225/2014г. на Окръжен съд – Благоевград, прокуратурата е осъдена да заплати на наследодателя на касаторите обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 15 000 лева. П. обжалва решението в тази му осъдителна част. В. Р. и М. Р. обжалват съдебния акт в частта, с която претенцията с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е отхвърлена за разликата до предявения размер от 50 000 лева.
В касационните жалби се излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд в обжалваните му части.
В изложенията си по допускане на касационното обжалване жалбоподателите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по значим за изхода на делото правен въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за морални вреди; респ. за задължението на съда да извърши цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за дължимия размер обезщетение. Сочат се основания за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Въззивният съд е приел, че на А. Р. в продължение на една година и шест месеца е било повдигнато /на 25.08.2012г./ и поддържано обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление по чл.149 ал.1 НК /„блудство с малолетно лице”/; на обвиняемия, с оглед увреденото му общо здравословно състояние, е била взета мярка за неотклонение „домашен арест” с продължителност от 05.09.2012г. до 18.02.2013г., която впоследствие е изменена в „парична гаранция”. С постановление на прокуратурата от 27.02.2014г. е прекратено воденото срещу А.Р. наказателно производство поради недоказаност на обвинението – чл.243 ал.1 т.2 НК. Предвид така установените факти, съдът е направил извод, че е налице основанието по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ /ред., изм. с ДВ бр.98/2012г./ за ангажиране отговорността на прокуратурата за вредите, причинени на Р. при повдигнатото и поддържано обвинение в извършване на престъпление, наказателното производство за което е приключило с постановление за прекратяване, поради недоказаност на обвинението. Съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици в личната и социалната сфера на ищеца, на последния е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лева, а претенцията за разликата до сумата 50 000 лева е отхвърлена като неоснователна и недоказана. Преценката си за този размер обезщетение съдът е обосновал с продължителността на наказателното преследване и взетата мярка за неотклонение „домашен арест” за срок от 6 месеца; с тежкия характер на престъплението, в извършването на което Р. бил обвинен; с обстоятелството, че случаят получил широка медийна разгласа, а ищецът преживял неудобство, срам и унижение от публичния образ, който медиите му създали; че в хода на наказателното производство се влошило здравословното му състояние и лицето получило трети инсулт, както и с безспорно установените силни негативни изживявания и стрес.
Поставеният в двете изложения материалноправен въпрос, касаещ критерия за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД не обуславя приложното поле на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По приложението на чл. 52 ЗЗД има установена задължителна съдебна практика на ВКС с ППВС № 4/68 г., ТР№3/ 22. 05. 2004г. на ОСГК на ВКС и решения по реда на чл. 291 ГПК, според която държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, а паричният еквивалент на моралните вреди зависи от вида, интензитета, обема и продължителността на преживените болки и страдание, които за всеки конкретен случай са различни.
При формиране на преценката си за подлежащите на обезщетяване вреди и размера на обезщетението, въззивният съд е спазил изискването да подходи конкретно съобразно установеното по делото. Съдебната практика константно приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В този смисъл са решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 130/ 13.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 951/2010 г., решение № 708/14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009 г. на IV г. о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г. о., решение № 302/ 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на III г. о., решение № 29 /05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г. на III г. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, в което е даден отговор на въпроса относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено като принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като относим към паричния еквивалент, необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди. Съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС съдилищата са длъжни да се съобразяват с указанията по тълкуване на закона, дадени в решенията, постановени по реда на чл. 290 ГПК, поради което не е налице необходимост да се дава ново тълкуване на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД /а отделно от това, липсва надлежна аргументация и в представените от касаторите изложения по чл.284 ал.3 т.1 ГПК/.
Обжалваното решение не противоречи в правните си изводи на задължителната практика, доколкото съдът се е съобразил с изискването за конкретна преценка на събраните по делото доказателства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и се е ръководил от общоприетите принципи за морал, начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата, преценявайки стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.
Мотивиран така и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2316 от 25.11.2015г. постановено по възз.гр.д.№3152/2015г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.